Истината ли показва сериалът 'Чернобил' - разказва руски журналист, работил в централата след аварията

Владимир Губарьов е сред най-известните съветски журналисти, работили в Чернобил веднага след аварията. И най-високопоставеният от тях. Покрай служебните си ангажименти имаше възможност да се свързва с първите хора в страната и получаваше информация, за която колегите дори не можеха да се досетят.

Автор на десетки книги, филми – документални и художествени. През юни 1986 г. за 8 дни написа пиесата „Саркофаг“, заради която едва не го изключиха от партията, а в Англия го удостоиха с театралната награда „Лоурънс Оливие“. Пиесата бе поставена в театрите на 60 страни по света. В края на интервюто за „Новая газета“ той каза: „Не само спасителите ликвидатори, но всички ние, които преминахме през Чернобил, сякаш знаем за живота повече, отколкото останалите“. И добави: „След Чернобил“ аз от нищо не се страхувам“.

-Хареса ли ти филмът?

-По-скоро да, хареса ми. Това, разбира се, е страшно интересно, необикновено, просто страшно. Що се отнася до събитията в Чернобил, те са предадени добре. Имам предвид работата на пожарникарите, на оперативния персонал. Малко примитивно е показано това, което се случи в централата след аварията. Така просто не става и не би могло да стане в АЕЦ.

Като цяло е истина. Видно е, че сценаристът е проучил прекрасно литературата и е избрал това, което е решил, че е необходимо и важно. Разбира се, американците за мен нищо необикновено не показаха. Първо, аз зная несравнимо повече, аз контактувах в Чернобил с всички, отделих много време в московската Клиника 6.

Впрочем, когато във филма жената на пожарникаря протяга ръка с 5 рубли към лелката на регистрацията, за да проникне в болницата, авторът демонстрира, че изобщо не разбира какво означава особена клиника, защитена така, че е невъзможно дори да се приближиш до нея – с банкнота или без.

-Но това не е важно нито за сценариста, нито за зрителя.

-Разбира се. Най-важна е страшната истина за това какво се случва с човека, получил лъчева болест. И аз видях, че много неща във филма са копирани от документални ленти, които тогава отнесе Робърт Гейл /великият американски хирург, пристигнал в СССР да спасява пострадалите/. Но е истина и това, че няколко души, получили 4, 5, 6 смъртоносни дози, останаха живи.

-Изобщо като във всеки филм, в очите се набиват неизбежните несъвпадения. Ето например резервистите, призовани в Чернобил, отстрелващи изоставени домашни животни в пустия град, въоръжени с трилинейки /пушки с калибър 7,6 мм/.

-Това също може да се подмине и прости. По-лошо е другото: маса стереотипи, нямащи никакво отношение към действителността. Като задължителната ушанка със звезда на съветския космонавт във всеки американски филм. Тази американска гледна точка, убеждението, че цялото ръководство на руснаците е пълно само с глупаци. Има глупаци. Така, както и при тях има.

Ето и Горбачов няколко пъти е показан на заседания неизвестно защо, и тук, разбира се, е пълна глупост. Нищо подобно не е имало. А и самата позиция на Горбачов беше друга. Той действително не вярваше. Първата информация беше за пожар и нищо особено. И той се надяваше на това, че е пожар и всичко ще бъде потушено.

Заради това и аз толкова дни мълчах, не казвах нищо – чаках, а не защото съм се страхувал. Срещнах се с него и с Яковлев /секретар на ЦК на КПСС/, когато ме привикаха специално от Чернобил. И аз им казах, че това е завинаги. Много хора му говориха за това, къде по-компетентни хора. Но други му внушаваха: ще изгасим, всичко ще направим. И на него много му се искаше да вярва – в това, естествено.

-Мен доста ме обезкуражи сцената на разговора на „министъра на въгледобивната промишленост Щадов“ с миньорите. Пристига млад накипрен глупак с автоматчици, заплашва мъжете, че тук на място ще разстреля всички, а войниците едва ли не взеха да превъртат спусъците. Аз познавах реалния Щадов…

-Да, реалният Щадов прекрасно знаеше как да разговаря с миньорите.

-И аз не мога да разбера защо им е притрябвало да дадат на филмовия герой името на истинския министър? Дори да се беше наложило да оставят в сценария достатъчно нелепата сцена.

-Именно в това се съдържат и моите най-сериозни претенции към филма. Всички прекалености и несъвпадения са естествени и простими, дори откровените фантазии, за да произведеш впечатление у зрителя. Разбира се, смешно изглеждат онези миньори, които „Щадов“ е уговорил да потеглят към Чернобил и които уж по време на работа са се разсъблекли до голо заради жегата в галерията и липсата на вентилация. Всичко това аз съм видял със собствените си очи и твърдя, че подобно нещо не е било и не би могло да бъде. Действително, миньорите не обличаха специални дрехи, но и голи не слизаха под земята.

Просто е, всички мъже повече от всичко се опасяваха за своето мъжко достойнство, даже вървеше приказка за „оловни гащи“ и т.н. Е, измислили са го, добре. Посмяхме се. Но аз твърдо зная: ако правиш художествен филм, не назовавай героите с реални имена. А ето те показват Валерий Легасов, един от главните герои във филма. Легасов не беше толкова примитивна фигура, както го показаха. При това те опитаха да съвместят в образа му всичко и всички, и академик Велихов, и другите. Извинявайте, това е кино. Но тогава не го наричайте Легасов. Той не беше такъв и не с това се занимаваше в централата.

Историята на Легасов, разбира се, е тъжна, но той приключи живота си не заради Чернобил. Аз зная това точно. С него имахме близки отношения и доверие, аз дори разговарях с него няколко часа преди смъртта му.

Впрочем, още една съвсем малка лъжа във филма. Онези касети, които „Легасов“ уж крие от КГБ в контейнер за боклук, бяха предназначени за мен. И там имаше надпис „За Володя Губарьов“. След смъртта му, разбира се, касетите бяха прибрани от кагебистите. По време на погребението, когато пристигнаха Рижков и Лихачов, аз се приближих до кагебиста и му казах: „Или ми дайте касетите, или аз няма да се спра и ще стигна до Политбюро. Касетите са предназначени не за вас, а за мен“.

И знаеш ли, колкото и невероятно да звучи, това подейства! Още същата вечер те донесоха касетите в „Правда“. И след два дни аз, без да нанасям поправки, написах във вестника огромна статия.

-А защо такъв филм не бе направен по-рано?

-През 1988 г. бях в Холивуд и много разговарях с кинаджиите. След пиесата ми „Саркофаг“ американците се запалиха да направят филм. Предложих им сюжет. Вземаме три семейства – това на американския лекар /веднага е ясно на кого е прототип – на Робърт Гейл/, на съветски пожарникар и на саамски еленовъди.

Ти знаеш ли, че когато след аварията облакът отиде в северна Скандинавия, милион заразени елени там бяха изклани? Милион! А какво е еленът за северния народ? Цял народ се оказа лишен от всичко!

Това е планетарна трагедия – това беше идеята на филма. Американците веднага отговориха – да. И вече започнаха да предлагат актьори, а аз им казах – американците трябва да играят американци, шведите – шведи, руснаците – руснаци. И следва да играят на три езика. Освен това аз исках поне 5-10 минути снимки в самата АЕЦ Чернобил. Всички се съгласиха, но застрахователните компании поискаха чудовищни пари – по 50 милиона за снимачен ден.

Тогава не успяхме да започнем работата. После искаха да направят филм по „Саркофаг“, аз бях готов да поработя, но пиесата си е пиеса и не ставаше да се преработи в киносценарий. Разбира се, можех просто да припечеля – да предоставя правата за екранизация. Но се оказа, че с Чернобил аз не мога да търгувам, казано високопарно.

-А самият Чернобил прилича ли на себе си във филма?

-Прилича. Макар, че е сниман в Игналинската АЕЦ в Литва. И пак ще кажа – можеха и в Чернобил да снимат. Но тогава щяха да бъдат принудени да се срещнат със сегашния й директор Грамоткин. А този човек, тъкмо завършил през 1986 г. Томската политехника, пристигна в АЕЦ с цяла команда такива момчета. И сега тези момчета от Томск работят на централата, получиха украинско гражданство, неотдавна пак се срещнах с тях. Подозирам, че те не влизат в концепцията на авторите на филма.

-Как се озова в командировка там след аварията? Има ли работа редакторът на отдел в „главния вестник“ на страната там?

-Разбира се, това беше моето място. На 12 април се състоя премиера на филма ми за космонавтите „Корабът на пришълците“. И ние след това седяхме в ресторанта, говорехме си, че трябва още нещо да се измисли. Спомних си, че има тема за пожар в атомна централа, защото знаех за реален случай – в Белоярската АЕЦ в новогодишната нощ се запали не реактор, а машинната зала. Това беше наистина героична история, малко известна. След това във всяка централа се появиха специални тетрадки с указания за действия в извънредни ситуации. В Чернобил също имаше такава тетрадка.

И ето на 26 април аз си седя на работа, тишина е и никой не ме безпокои – събота е, и пиша сценарий. За пожар в АЕЦ! Разбира се, там вкарах всички ужаси, които само бих могъл да си представя. Позвъни ми познат на зам.-министъра, аз веднага звъннах на самия него. А той: забрави даже да мислиш. В неделя пак отидох на работа, свързах се с един от нашите кореспонденти и той ми каза, че в Чернобил не пускат. А аз вече имах информация – от Швеция. Там бяха засекли веднага всичко. И в понеделник излетях.

-По образование си инженер, ти кога разбра, че там нещо става? Имаше ли изобщо някой, който още в началото е разбирал случващото се?

-Лично аз разбрах на място, в Чернобил. Но в началото в Москва бе докладвано, че има пожар и той ще бъде ликвидиран. А сутринта тръгнаха лъчевите болести и след час в здравното министерство разбраха всичко. В 6 сутринта медиците бяха готови да излетят, да приберат поразените. Но тях ги задържаха до 2-3 ч. през деня, когато болестта достигна пълен обем. И те изведоха 200 души. 200!

Всичко стана ясно много бързо. Войските също бяха вдигнати. Замериха въздуха. Но мен ме порази неграмотността на хората. Персоналът на АЕЦ се оказа поразително неграмотен. Нали имаше специални препарати, които се даваха на всички атомни подводници, на всички АЕЦ. После провериха – бяха налични и в Чернобил. В централата имаше около 100 дози от лекарството, които можеха все пак да защитят пожарникарите. Но никой не ги извади. Липсваха военни дозиметри, а и никой не е предполагал, че могат да потрябват.

-Т.е., както е показано във филма?

-Да, казах вече, във филма са показани много истини. И изобщо смятам, че всяко напомняне за Чернобил е безкрайно полезно.

После беше историята за спасяването на Киев. Там съвсем бяха полудели, паниката беше навсякъде. Нивото на радиацията в Киев действително се повиши, но незначително и няма нужда от преувеличения. Вятърът духаше в началото на север, в Скандинавия. Разбира се, не говоря за Беларус, това е съвсем особен и тъжен разговор, но една от най-пострадалите територии, която получи най-много дози от останалите, е Бавария. За това е трудно да се говори, петната останаха по цяла Европа.

Валяха дъждове – валяха отрови. После температурите се повишиха, облакът се вдигна и замина. Ето защо е страшно. По какво се различава Чернобил от взрива на ядрената бомба в Хирошима? По това, че сега в Хирошима е най-високата продължителност на живота – благодарение на медицината, която хвърли всичките си сили в този град.
А тук е друго, тук плутоният не избухна, той отиде в различни съединения, появиха се две десетки изотопи, с тях е трудно да се бориш, а сега много хора си мислят, че всичко е минало и с времето ще се нормализира. Няма такова нещо! Нивото на радиацията скочи високо!

-И какво трябва да направи човечеството?

-Ти можеш ли да ми кажеш десет фамилии на киноактьори? Можеш. А да назовеш поне един оператор на атомна централа? Макар, че от него зависи твоят живот, а от артистите – не. Аз съм ходил на военни ядрени изпитания, на мирни ядрени взривове, бил съм на всички атомни централи в Съветския съюз и знаех за много аварии. И бях против развитието на атомната енергетика и не защото тя е несигурна.

Страната не беше готова технологично – беше необходимо високо равнище на техническото развитие, а в страната то беше ниско. И второ – ние не можахме да подготвим необходимия брой кадри. А искаха да строят АЕЦ на всеки ъгъл.
Филмът осъжда съветската система. И всичко щеше да бъде съвсем убедително, ако не беше Фукушима. Там всички показаха пълната си безпомощност – и американците, и японците! Трябва да се разбере, че Чернобил оказа влияние не само върху нас, а върху цялото човечество. Върху политиката, медицината, философията. Върху живота на много бъдещи поколения. За близките 300-400 години това е главоболие. Това трябва да се знае. Защото повечето от зрителите нямат и понятие за онова, което се случи в Чернобил през 1986 г. Хубаво е, че този филм излезе.

Следете новините ни в GoogleNews