На 12 януари в интернет се появява видеоклип, записан от предполагаеми мобилизирани от Новосибирска област. Те се обръщат за помощ към роднините си, руския президент, ФСБ и военната прокуратура, за да се оплачат, че са изпратени на "фронтовата линия" в Украйна, откъдето излизат по два начина: или като товар 200 (убити), или като товар 300 (ранени).

Мъжете показват и състоянието на окопите, в които са били докарани - пълни с лед.

"Ние не отказваме да отидем на служба, да изпълняваме бойни задачи. Отказваме да отидем на фронта и да седим глупаво в окопите в очакване на минохвъргачката", заявават те.

Първите записи са публикувани от AST-54, популярен обществен форум на VKontakte, базиран в Новосибирск. Те са бързо изтрити, но остават в канала на Taiga.Info.

"Важни истории" разговаря с 26-годишен мобилизиран мъж от селище в Новосибирска област, който от края на октомври е на фронтовата линия в украинската Луганска област - в град Кременай. Неговият разказ потвърждава думите на мъжете от видеозаписа. Твърди, че според документите той и другарите му по оръжие са включени в "зелената" зона - място, където не се водят боеве, докато в полка му има убити и ранени. Не му носят никаква храна, а когато иска нова пушка, началниците му го съветват да я получи в битката с украинците. 

Ето какво разказва той:

Артилерията ни удря тук - имаме момчета, които са на 200, имаме момчета, които са на 300. Но на нас не ни дават документи, че седим на фронтовата линия, а сме вписани в "зелената" зона, също като мобилизираните, които са си у дома в лагерите. Поискахме документи, за да кажем къде се намираме, но те не ни дадоха нищо. Защо нашите момчета отиват в 200-ата и 300-ата, ако сме в "зелената зона"? Защо ни удрят всеки ден?

Не знам накъде да се обърна и какво да правя. Не че е страшно, просто ми е писнало от всичко това. Не ни е позволено да вървим напред или назад.

Предполага се, че ще имаме ваканция: 45 дни на фронтовата линия, след което трябва да ви отведат в "зелената" зона. Но те няма да ни отведат никъде. И защо не? Защото командирите ни не искат да се занимават с нас.

Не за почивка, дори за баня. Живеем като бездомници. Зададохме въпрос на заместник-началника: "Защо не ни изпратят да се измием?" Той ни казва: "Ако искате да се измиете, отидете в нулевата точка." Нулевата линия означава пряк контакт с украинците.

Освен че артилерията нанася удари по нас, имаме момчета с двухилядници, с трихилядници. Снайперистът казва на заместник-командира: "Трябва ми пушка". След пристигането му пушката му е унищожена. Те му казват: "Искаш пушка? Отидете до нулевата линия, вземете я - трофей, ще бъдете снайперист. Но ти ще бъдеш картечар - няма да ти дадем нищо.

Накратко, ако искате - спечелете трофей.

Дадоха ни един комплект униформи - всъщност това са летни униформи. Вече е студено. Ние сме във взвод от 30 души, така че ни дадоха десет чифта ботуши - разделете ги, както искате.

Дрехите се износват бързо. Някъде изгоряла, някъде изцапана, не се пере, униформата се замърсява толкова, че не може да се изпере, някъде я гризат мишки. А ние постоянно трябва да купуваме нещо. Бункерът, който строяхме, беше изкопан, навити трупи и отгоре трябваше да се сложи фолио, за да не вали дъжд. Отиваме и купуваме за своя сметка. 

Три или четири пъти ни носеха храна. Казаха, че храната ни се е загубила някъде. И това беше просто още един полк, който го сподели с нас. Тоест командирът на техния полк сякаш го отне от войниците си и ни даде малко. Къде може да е отишла храната?

Не знаем как да различим саботьора от нашия. В мобилизационния лагер обучението е като наборна служба. Казаха ни как да хвърляме граната, да стреляме по мишени - нямаше нищо необикновено. Заместникът не идва при нас: той трябва да ни даде петминутен брифинг, в който да ни разкаже какви са новините в страната, какво се случва, кой е убит, как да разберем кой е приятелски настроен и кой не.

Не съм виждал лично командира на подразделението. Имаме командир на рота, командир на взвод. Ако дойдат при нас, застават на ъгъла, хвърлят кутия с вода от колата и затръшват вратата. Викате: "Елате тук, за да поговорим". Той обаче нарочно спира на половин километър от тях, за да не му задават въпроси, защото не намира отговори.

След мобилизационния лагер нямаше храна. На гарите купувахме храна за своя сметка. След това, когато пристигнахме на местоназначението си, ни дадоха кутия яхния за четирима души - по две лъжици. Докато чакахме да ни разпределят по постове, купувахме месо и картофи от съседните села, за да имаме поне какво да ядем. Но когато парите ни свършиха, трябваше да разменяме лични вещи за храна.

Всички мобилизирани хора живеят за своя сметка. Добре, аз имам пари, но някои хора нямат. Има хора от село: те наистина слязоха от трактора и отидоха направо на фронтовата линия. Има хора, които никога не са получавали заплатите си. Или са забравили да ги включат в списъка, или нещо друго. Казват, че тук всичко е на най-високо ниво - тук нищо не е на най-високо ниво. Всеки оцелява по начина, по който намери. Ако иска да яде, той и момчетата му се отбиваха, някой излизаше в отпуск, и купуваше на всички по нещо за ядене.

Преди да бъда мобилизиран, работех в бригада за добив на дървен материал. Заплатата беше по-голяма от тази тук. И не съм единственият. Получаваме заплата от 200 000 рубли, грубо казано, преди облагане с данъци. Но тези в Новосибирск получават същата заплата.

На 26 септември ми връчиха призовка и на 25 октомври заминах. Аз имам жена и деца, а съседът ми - той няма никого, бил е в армията и не го приемат. И получих призовка... Другите хора, които познавам, също имат червени барети, специални части и Чечения - те са си у дома, а аз защо съм тук? Защото службата за военна регистрация безразборно събираше всички. Това е всичко. Не съм свикнал да се оплаквам, ако трябва да отидем, нека да отидем. Ако трябва.

Половината от хората тук не са тествани - в смисъл, че дори не са били прегледани от лекари. Лично аз не преминах през медицински преглед.

Когато ме мобилизираха, ми дадоха униформа - шапки, които не се стягат с каската. Униформата беше такава, че ако й сложа бронежилетка, няма да мога да стигна до втория автомат. На 2 октомври ни посети губернаторът Андрей Травников. Срещнах го пред казармата и го попитах защо сме облечени в старата униформа. Това не е удобно за нас. Те искат да воюваме и да се върнем като победители. Зададох му един въпрос: защо ни изпращат там с униформа, с която е невъзможно да се бием? Служих през 2014 г. Той каза: "Ще ви облечем от нашия регион и ще ви дадем подходящите обувки".

В крайна сметка иркутският губернатор облече всички момчета - от ботуши и чорапи до шапка, но нашият губернатор ни даде сини гумени ботуши като на момичетата - някакви полуботуши, спален чувал, одеяло за огън, термос и комплект бельо, в който можеха да се поберат двама души като мен. Макар че Травников ми каза специално в очите, че "ще те облека и покрия с одеяла". Той ни измами.

Сега той пише някъде в социалните мрежи, че седим в Милерово, в "зелената" зона, че сме направили кръг около слънцето и че не ни трябват пари, а спим на бели чаршафи. Да, ние спим в дупки, изкопали сме дупка в земята, направили сме си дървени тавани от дървета и живеем в тях с мишките. Същата храна се краде от мишки.

Някои хора тук са адекватни, други - неадекватни. Скоро ще започнем да се стреляме един друг, защото ни е писнало от всичко това.

Не мога да разкажа на роднините си за всичко това: майка ми ще се разплаче, тя и без това е болна. Казвам ѝ, че съм добре. Не искам роднините ми да виждат какво се случва тук, тези битки, всичко е много страшно. Тук се разхожда едно момиче с дете, младо момиче. Тя е на трийсет години и има двегодишно бебе. Тя върви и има толкова плашещи кадри, че човек би могъл да припадне. А тук дори детето не трепна. Това е всичко, деца на войната.