OFFNews https://offnews.bg/rss/%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD_18808 OFFNews http://offnews.bg/design/offnews-logo-footer.png Панаир на книгата тази година ще има, открива се на 7 декември https://offnews.bg//knigi/panair-na-knigata-tazi-godina-shte-ima-otkriva-se-na-7-dekemvri-765594.html Четирдeсет и осмото издание на най-мащабния книжен форум у нас, което през 2020 година бе отменено заради епидемичната обстановка в страната, тази година ще се състои.

Софийският международен панаир на книгата се открива на 7 декември и ще продължи до 12 декември 2021 г. в Националния дворец на културата.

Той ще се проведе при спазване на всички противоепидемични мерки.

Панаирът има амбицията да привлече читатели, издатели, писатели, илюстратори и преводачи.

Също от 7-и до 12 декември ще се проведат две други мащабни събития, свързани със съвременната литература и книгоиздаване в България – деветият Софийски международен литературен фестивал и четвъртият Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Те ще са изцяло онлайн.

]]>
Четирдeсет и осмото издание на най-мащабния книжен форум у нас, което през 2020 година бе отменено заради епидемичната обстановка в страната, тази година ще се състои.

Софийският международен панаир на книгата се открива на 7 декември и ще продължи до 12 декември 2021 г. в Националния дворец на културата.

Той ще се проведе при спазване на всички противоепидемични мерки.

Панаирът има амбицията да привлече читатели, издатели, писатели, илюстратори и преводачи.

Също от 7-и до 12 декември ще се проведат две други мащабни събития, свързани със съвременната литература и книгоиздаване в България – деветият Софийски международен литературен фестивал и четвъртият Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Те ще са изцяло онлайн.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/panair-na-knigata-tazi-godina-shte-ima-otkriva-se-na-7-dekemvri-765594.html Thu, 25 Nov 2021 15:22:00 +0200
Шампанско за хиляда евро https://offnews.bg//knigi/shampansko-za-hiliada-evro-764141.html "Откаченият вагон", новата книга на големия български поет Георги Борисов, включва близо шестстотин страници спомени за невероятни случки и хора, заедно с литературни интерпретации и философски провокативни анализи. 

В неочакваната "влакова композиция" на своя том Борисов представя поредица от литературни портрети и есета, посветени на Ботев, Вазов, Фурнаджиев, Георги Марков, Радичков, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Миряна Башева, Георги Рупчев, Севда Севан, Никола Радев, Пламен Масларов, Стефан Десподов, Красимир Дамянов, Влади Киров, Васил Балев.

Не по-малко живи и образни са литературнокритическите му есета за Велимир Хлебников, Евгений Замятин, Курцио Малапарте, Венедикт Ерофеев, Владимир Буковски, Юз Алешковски, Дмитрий Пригов, Владимир Шаров, Виктор Ерофеев, Евгений Попов.

Дългогодишен peдaктop и издатeл, а също така и главен драматург на Народния театър "Иван Вазов", Георги Борисов е имал възможността не само да разчете и представи - понякога и в свои преводи, забележителното творчество на тези световноизвестни майстори на словото, но и лично да общува с тях. Както впрочем и с повечето български писатели, художници, режисьори. Това именно превръща текстовете му в портрети, а творческата му проницателност и богат литературен опит им придават особена дълбочина и колорит.

"Откаченият вагон" на Георги Борисов, издание на "Фабер", вече е в книжарниците.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Фабер":

ШАМПАНСКО ЗА ХИЛЯДА ЕВРО

(Виктор Ерофеев)

13 август 2005, събота

Днес търсих Ерофеев в хотела, за да му напомня да се обади на Уелбек. Нямаше го. Заминал си за Москва.

На 2 август получавам имейл от него:

„Аз съм в хотел „Georges V“, обади се веднага да пием кафе. Роди ми се дъщеря Мая.“

Часът на писмото е 22.30, аз го чета точно в полунощ. Звъня в хотела, от рецепцията искат да се представя. С Виктор си определяме среща след половин час под десния крак на Айфеловата кула. Той идва двайсет минути по-късно пеша – отказал се от колата, за която успял да намери място пред входа на хотела. Връщаме се обратно към „Georges V“, той е на две крачки от „Шан-з-Елизе“ – часът е един и само там работят още някои заведения. „Да идем в „Леон“ – предлага Виктор – да пием бира и ядем миди“. Аз съм вечерял, устата ми съхне, нямам нищо против. В същото време у него няма и следа от обичайната му самоувереност и чувство за собствено превъзходство, за първи път се държи толкова боязливо, бих казал, и така съсредоточено изслушва другия. Стори ми се дори леко объркан и несигурен – дали защото точно в Париж не очакваше да му връча неговата „Енциклопедия“ на български (изданието му хареса истински, на няколко пъти повтори: „Това е първата ми книга на български“), или защото не очакваше да го прегърна така сърдечно и поздравя с появата на Мая, или защото беше късно, нямаше никаква публика, и двамата сме сами, денят се оттича и глъхне, а нощта ни вглъбява един към друг.

„Леон“ е затворен. Сядаме отвън във „Фукет“ и си поръчваме бира, Виктор е гладен, кухнята е приключила, носят купичка маслини към бирата, аз я подбутвам към него и го насърчавам да изяде всичките, поръчваме още бири. Той отпива, пали цигара след цигара и ме разпитва за „Факел“. Разказвам му за първата ми среща със Суворов в Лондон, за Владимир Буковски, за ръкописа на „Русия утре“ от Едуард Топол, на който се натъквам една нощ в Москва и го издаваме с Румен със заглавието „Последните дни на Горбачов“, а след това благодарение на него основаваме издателството… „Значи, благодарение на Топол… значи, Суворов… добре, че е Суворов“ – вмята Виктор, сякаш повтаря на глас нещо важно, което трябва да запомни. Но е разсеян, задава въпроси за неща, за които вече съм му разказал – явно си мисли за свои работи, докато му говоря, и на мен често ми се е случвало. Мога, естествено, да се направя на обиден, на интересен, но само отбелязвам: „Нали вече ти казах“. Най-много се интересува от турците у нас и се учудва, като разбира, че имаме обща граница. Иначе добре познава Европа – географски, доста вещо очертава маршрута, по който в момента пътува синът ми с кола за България.

Отново обещава, че ще дойде, само че искал да вземе със себе си и Женя, първескинята, която току-що го е дарила с дете… Подробно и гордо описва как още на Салона на книгата през март уредил тя да роди в Париж, как двете му стаи в „Georges V“ стрували общо 1200 евро на нощ, как някой му плащал престоя за 2 месеца тук, но не спомена кой… Как Мая станала веднага френска гражданка, как „леко и стремглаво стартирала в живота“, без да се бави и с ден – и да мъчи майка си, как била вече с тройно гражданство – руско, френско и украинско, нали Женя е украинка. Не знам защо толкова се гордее с тия чужди гражданства, след като покрай баща си не е имал никакви проблеми със свободното си придвижване на Запад. Препоръчва и обещава да ми изпрати книгите на много силните според него млади белетристи Аркадий Пастернак и Ана Мат… и не помня още кого… Казва уж между другото: „Те са автори на нашето издателство“. „Зебра“ ли“ – питам. – „Да, „Зебра Е“, там е Андрей (синът му), той го ръководи. Андрей има полско гражданство.“ Съобщавам му, че в „Медиапул“ е преведена статията му за Путин и националното спасение на Русия, отпечатана в International Herald Tribune, където сътрудничи, и той казва: „Представяш ли си, в „Иносми“, руския сайт за чужденци, които пишат за Русия, има цяла рубрика: „Собрание сочинений Виктора Ерофеева“. „Да, има, а ти не знаеше ли?“. „Не, съвсем наскоро разбрах“. „А аз отдавна я следя – продължавам. – Въобще всяка твоя проза следя и всичко си записвам в архива на компютъра“.

Което не е лъжа.

На Ерофеев явно му е приятно, но не се издава. Сега е негов ред да разказва – как за една нощ изпили с Уелбек шампанско за хиляда евро по случай раждането на Мая. Уелбек бил вече предал „Възможност за остров“ на „Fayard“, медиите били направили с него всички възможни интервюта и той тъкмо се стягал за Ирландия, където живеел. „Той луд ли е?“ – питам. „Не, просто странен, луда е жена му, затова бързаше да замине“. Казвам, че съм издал „Платформата“, и Виктор веднага предлага: „Ами покани го и него в България, аз ще му се обадя, той ще се съгласи“. И решаваме да направим едно пътешествие из България ние тримата с Уелбек – и жена му Женя. „Говорих с Божана, ще ни даде кола с шофьор“ – въодушевявам се аз и си мисля: „Само дано е без Женя!“, и си спомням как ме посрещна преди 5 години по нощница и ми предложи кренвирш за закуска в 11 сутринта. Тогава все пак й бях благодарен, че най-търпеливо ме остави да дочакам Виктор. Втория път бях вече с жена си у тях – навръх Великден 2003-а, когато му подарих брой на списанието с откъси от „Енциклопедията“, българско червено вино и луканка, а той ми наля чаша френски коняк и изведнъж влезе, без да поздрави Женя, стовари на средата на хола прахосмукачката и тръшна подире си вратата. „Чакаме гости“ – засмя се Виктор, но довърши разговора си с мен и Сашка, надписа на двама ни по една от двете си последни книги и слезе с нас до входа – отиваше да тича.

Всичко това ми минава за секунда през главата и продължавам: „Пък и на Уелбек, мисля, ще му е интересно да види България, съвсем друг свят все пак!“

„Ами! На него му е все тая – охлажда ме Виктор. – Не, не е луд той, просто много странен. Подсети ме тия дни, да не забравя, ако не го видя.“

После дълго си спомня за Аксьонов и как един ден, докато чакали пред зъболекарския кабинет, му пуснал мухата да спретнат един алманах с отхвърлени от цензурата текстове на известни автори и защо решили да го нарекат „Метропол“… Подхвърлям, че Аксьонов ми е бил една вечер на гости вкъщи, тук, в Париж, с Женя Попов и Толя Корольов, и той наостря уши. „Тогава – продължавам – Аксьонов се отпусна и разказа – за първи път в живота си, както твърдяха Женя и Толя – за своята най-голяма любов. Била българка, голяма красавица. Каза й дори името и ми я поръча да я издиря, но не можах, научих само, че работила в киното и се пенсионирала.“

Според Виктор, който бил в Биариц при Аксьонов, Василий Павлович допуснал голяма грешка, като се установил там – нито среда имал, нито къщата му била нещо особено, а най-тежко било положението с жена му (и тя Мая) – никъде не излизала, по цял ден мълчала вкъщи, особено след самоубийството на внука й Ваня в Щатите. Василий Павлович много го обичал, нищо, че му бил доведен внук... Дъщеря й – майката на Ваня – се била алкохолизирала, правела непрекъснато опити за самоубийство – 17 пъти ли, ми каза Виктор, не помня… не можах и точно да разбера накрая самоубила ли се е, да, май… Спирам.

Само ще добавя, че същата нощ трябваше да се прибирам пеша.

2 – 6 октомври 2005 (неделя – четвъртък)
Ерофеев

Седмицата преди това – грип с 39° и разстройство. Два дена преди да пристигне Виктор, качвам лаптопа в спалнята, откъдето не излизам, за да пиша слово за него, и чувам, че някой под балкона ходи. Мисля си, че е тъща ми, че е дошла да вземе някои неща от Княжево и да ми донесе пиле. Но не е тя. Надничам от балкона и виждам ошмулен от живота мъж под него. „Какво правиш ти там?“ – стряскам го, почти шепнейки, сякаш и двамата заговорничим. „Ами търся вода“. „Сега ще ти дам аз една вода!“ – изсъсквам, но докато сляза по пижама, той е потънал под земята. Качвам се, лягам, приготвям се да пиша и виждам, че няма ток. Спрели са го. Минават 3 часа, звъня на съседите – ами не, имаме ток. Обаждам се по аварийни, инкасатори, електрото – накрая оглеждам жиците около къщата и виждам, че са отрязани.

Аварийната кола пристига чак вечерта, а на другия ден грипът ме поваля с нова сила. Започвам антибиотик, словото за Ерофеев завършвам, преди да кацне самолетът му, и го посрещам с омекнали крайници, безтегловен почти, към 11 часа сутринта. Той влиза през ВИП-а. Вали, неделя е, но журналистите са достатъчно, за да го покажат в новините по bTV и Нова и да излязат разговори с него на цели страници в „Труд“ и „Стандарт“. Божана е пратила своето волво заедно с шофьора Иван Кокеманов и ние потегляме за Бургас, където Гинка и Данчо Панайотови от „Хеликон“ са организирали вечер с него. По пътя пием червено вино, а около Сливен дъждът спира, спира и Иван да купим от крайпътните сергии грозде и праскови, топли от слънцето. Мием ги на чешмата, ядем, Виктор не може да им се насити, от пръстите и устата му капе мед.

Нищо, че Уелбек не е с нас, аз и така не мога да догоня Виктор, неговата енергия е радиационна. Денем – интервюта, записи по телевизията, вечер – премиери и разговори досред нощ. По-сложно е сутрин, докато го изкарам от хотела… Но ме е предупредил: „Георги, много тежко се будя, влизаш и ме вадиш от леглото, ако съм заспал“. Само че той заспива и във ваната. В сряда следобед е на среща при руския посланик, вечерта иска да се види с наши интелектуалци, сядаме на маса в „Под липите“ с Алек Попов, Николай Михайлов, Явор Дачков, Люба Кулезич… Виктор пие само червено вино – още от обед, всеки ден, но не му личи, сигурно защото е расъл в Париж – или всичко е въпрос на дух. На летището сме по обед на 6 октомври, изпращаме се отново с червено вино, куфарът му е пълен с подаръци от читатели – най-вече бутилки, и аз съм на нокти, защото знам как ровят съветските другари. Виктор е съвършено спокоен, намира представителя на „Аерофлот“ и твърдо произнася, като го гледа право в очите: „Нося писмо до руския патриарх“.

А мен ме прегръща и прошепва на ухото: „Никога не казвай „последна книга“, Георги. Винаги – „нова книга“.

И преминава безпрепятствено.

]]>
"Откаченият вагон", новата книга на големия български поет Георги Борисов, включва близо шестстотин страници спомени за невероятни случки и хора, заедно с литературни интерпретации и философски провокативни анализи. 

В неочакваната "влакова композиция" на своя том Борисов представя поредица от литературни портрети и есета, посветени на Ботев, Вазов, Фурнаджиев, Георги Марков, Радичков, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Миряна Башева, Георги Рупчев, Севда Севан, Никола Радев, Пламен Масларов, Стефан Десподов, Красимир Дамянов, Влади Киров, Васил Балев.

Не по-малко живи и образни са литературнокритическите му есета за Велимир Хлебников, Евгений Замятин, Курцио Малапарте, Венедикт Ерофеев, Владимир Буковски, Юз Алешковски, Дмитрий Пригов, Владимир Шаров, Виктор Ерофеев, Евгений Попов.

Дългогодишен peдaктop и издатeл, а също така и главен драматург на Народния театър "Иван Вазов", Георги Борисов е имал възможността не само да разчете и представи - понякога и в свои преводи, забележителното творчество на тези световноизвестни майстори на словото, но и лично да общува с тях. Както впрочем и с повечето български писатели, художници, режисьори. Това именно превръща текстовете му в портрети, а творческата му проницателност и богат литературен опит им придават особена дълбочина и колорит.

"Откаченият вагон" на Георги Борисов, издание на "Фабер", вече е в книжарниците.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Фабер":

ШАМПАНСКО ЗА ХИЛЯДА ЕВРО

(Виктор Ерофеев)

13 август 2005, събота

Днес търсих Ерофеев в хотела, за да му напомня да се обади на Уелбек. Нямаше го. Заминал си за Москва.

На 2 август получавам имейл от него:

„Аз съм в хотел „Georges V“, обади се веднага да пием кафе. Роди ми се дъщеря Мая.“

Часът на писмото е 22.30, аз го чета точно в полунощ. Звъня в хотела, от рецепцията искат да се представя. С Виктор си определяме среща след половин час под десния крак на Айфеловата кула. Той идва двайсет минути по-късно пеша – отказал се от колата, за която успял да намери място пред входа на хотела. Връщаме се обратно към „Georges V“, той е на две крачки от „Шан-з-Елизе“ – часът е един и само там работят още някои заведения. „Да идем в „Леон“ – предлага Виктор – да пием бира и ядем миди“. Аз съм вечерял, устата ми съхне, нямам нищо против. В същото време у него няма и следа от обичайната му самоувереност и чувство за собствено превъзходство, за първи път се държи толкова боязливо, бих казал, и така съсредоточено изслушва другия. Стори ми се дори леко объркан и несигурен – дали защото точно в Париж не очакваше да му връча неговата „Енциклопедия“ на български (изданието му хареса истински, на няколко пъти повтори: „Това е първата ми книга на български“), или защото не очакваше да го прегърна така сърдечно и поздравя с появата на Мая, или защото беше късно, нямаше никаква публика, и двамата сме сами, денят се оттича и глъхне, а нощта ни вглъбява един към друг.

„Леон“ е затворен. Сядаме отвън във „Фукет“ и си поръчваме бира, Виктор е гладен, кухнята е приключила, носят купичка маслини към бирата, аз я подбутвам към него и го насърчавам да изяде всичките, поръчваме още бири. Той отпива, пали цигара след цигара и ме разпитва за „Факел“. Разказвам му за първата ми среща със Суворов в Лондон, за Владимир Буковски, за ръкописа на „Русия утре“ от Едуард Топол, на който се натъквам една нощ в Москва и го издаваме с Румен със заглавието „Последните дни на Горбачов“, а след това благодарение на него основаваме издателството… „Значи, благодарение на Топол… значи, Суворов… добре, че е Суворов“ – вмята Виктор, сякаш повтаря на глас нещо важно, което трябва да запомни. Но е разсеян, задава въпроси за неща, за които вече съм му разказал – явно си мисли за свои работи, докато му говоря, и на мен често ми се е случвало. Мога, естествено, да се направя на обиден, на интересен, но само отбелязвам: „Нали вече ти казах“. Най-много се интересува от турците у нас и се учудва, като разбира, че имаме обща граница. Иначе добре познава Европа – географски, доста вещо очертава маршрута, по който в момента пътува синът ми с кола за България.

Отново обещава, че ще дойде, само че искал да вземе със себе си и Женя, първескинята, която току-що го е дарила с дете… Подробно и гордо описва как още на Салона на книгата през март уредил тя да роди в Париж, как двете му стаи в „Georges V“ стрували общо 1200 евро на нощ, как някой му плащал престоя за 2 месеца тук, но не спомена кой… Как Мая станала веднага френска гражданка, как „леко и стремглаво стартирала в живота“, без да се бави и с ден – и да мъчи майка си, как била вече с тройно гражданство – руско, френско и украинско, нали Женя е украинка. Не знам защо толкова се гордее с тия чужди гражданства, след като покрай баща си не е имал никакви проблеми със свободното си придвижване на Запад. Препоръчва и обещава да ми изпрати книгите на много силните според него млади белетристи Аркадий Пастернак и Ана Мат… и не помня още кого… Казва уж между другото: „Те са автори на нашето издателство“. „Зебра“ ли“ – питам. – „Да, „Зебра Е“, там е Андрей (синът му), той го ръководи. Андрей има полско гражданство.“ Съобщавам му, че в „Медиапул“ е преведена статията му за Путин и националното спасение на Русия, отпечатана в International Herald Tribune, където сътрудничи, и той казва: „Представяш ли си, в „Иносми“, руския сайт за чужденци, които пишат за Русия, има цяла рубрика: „Собрание сочинений Виктора Ерофеева“. „Да, има, а ти не знаеше ли?“. „Не, съвсем наскоро разбрах“. „А аз отдавна я следя – продължавам. – Въобще всяка твоя проза следя и всичко си записвам в архива на компютъра“.

Което не е лъжа.

На Ерофеев явно му е приятно, но не се издава. Сега е негов ред да разказва – как за една нощ изпили с Уелбек шампанско за хиляда евро по случай раждането на Мая. Уелбек бил вече предал „Възможност за остров“ на „Fayard“, медиите били направили с него всички възможни интервюта и той тъкмо се стягал за Ирландия, където живеел. „Той луд ли е?“ – питам. „Не, просто странен, луда е жена му, затова бързаше да замине“. Казвам, че съм издал „Платформата“, и Виктор веднага предлага: „Ами покани го и него в България, аз ще му се обадя, той ще се съгласи“. И решаваме да направим едно пътешествие из България ние тримата с Уелбек – и жена му Женя. „Говорих с Божана, ще ни даде кола с шофьор“ – въодушевявам се аз и си мисля: „Само дано е без Женя!“, и си спомням как ме посрещна преди 5 години по нощница и ми предложи кренвирш за закуска в 11 сутринта. Тогава все пак й бях благодарен, че най-търпеливо ме остави да дочакам Виктор. Втория път бях вече с жена си у тях – навръх Великден 2003-а, когато му подарих брой на списанието с откъси от „Енциклопедията“, българско червено вино и луканка, а той ми наля чаша френски коняк и изведнъж влезе, без да поздрави Женя, стовари на средата на хола прахосмукачката и тръшна подире си вратата. „Чакаме гости“ – засмя се Виктор, но довърши разговора си с мен и Сашка, надписа на двама ни по една от двете си последни книги и слезе с нас до входа – отиваше да тича.

Всичко това ми минава за секунда през главата и продължавам: „Пък и на Уелбек, мисля, ще му е интересно да види България, съвсем друг свят все пак!“

„Ами! На него му е все тая – охлажда ме Виктор. – Не, не е луд той, просто много странен. Подсети ме тия дни, да не забравя, ако не го видя.“

После дълго си спомня за Аксьонов и как един ден, докато чакали пред зъболекарския кабинет, му пуснал мухата да спретнат един алманах с отхвърлени от цензурата текстове на известни автори и защо решили да го нарекат „Метропол“… Подхвърлям, че Аксьонов ми е бил една вечер на гости вкъщи, тук, в Париж, с Женя Попов и Толя Корольов, и той наостря уши. „Тогава – продължавам – Аксьонов се отпусна и разказа – за първи път в живота си, както твърдяха Женя и Толя – за своята най-голяма любов. Била българка, голяма красавица. Каза й дори името и ми я поръча да я издиря, но не можах, научих само, че работила в киното и се пенсионирала.“

Според Виктор, който бил в Биариц при Аксьонов, Василий Павлович допуснал голяма грешка, като се установил там – нито среда имал, нито къщата му била нещо особено, а най-тежко било положението с жена му (и тя Мая) – никъде не излизала, по цял ден мълчала вкъщи, особено след самоубийството на внука й Ваня в Щатите. Василий Павлович много го обичал, нищо, че му бил доведен внук... Дъщеря й – майката на Ваня – се била алкохолизирала, правела непрекъснато опити за самоубийство – 17 пъти ли, ми каза Виктор, не помня… не можах и точно да разбера накрая самоубила ли се е, да, май… Спирам.

Само ще добавя, че същата нощ трябваше да се прибирам пеша.

2 – 6 октомври 2005 (неделя – четвъртък)
Ерофеев

Седмицата преди това – грип с 39° и разстройство. Два дена преди да пристигне Виктор, качвам лаптопа в спалнята, откъдето не излизам, за да пиша слово за него, и чувам, че някой под балкона ходи. Мисля си, че е тъща ми, че е дошла да вземе някои неща от Княжево и да ми донесе пиле. Но не е тя. Надничам от балкона и виждам ошмулен от живота мъж под него. „Какво правиш ти там?“ – стряскам го, почти шепнейки, сякаш и двамата заговорничим. „Ами търся вода“. „Сега ще ти дам аз една вода!“ – изсъсквам, но докато сляза по пижама, той е потънал под земята. Качвам се, лягам, приготвям се да пиша и виждам, че няма ток. Спрели са го. Минават 3 часа, звъня на съседите – ами не, имаме ток. Обаждам се по аварийни, инкасатори, електрото – накрая оглеждам жиците около къщата и виждам, че са отрязани.

Аварийната кола пристига чак вечерта, а на другия ден грипът ме поваля с нова сила. Започвам антибиотик, словото за Ерофеев завършвам, преди да кацне самолетът му, и го посрещам с омекнали крайници, безтегловен почти, към 11 часа сутринта. Той влиза през ВИП-а. Вали, неделя е, но журналистите са достатъчно, за да го покажат в новините по bTV и Нова и да излязат разговори с него на цели страници в „Труд“ и „Стандарт“. Божана е пратила своето волво заедно с шофьора Иван Кокеманов и ние потегляме за Бургас, където Гинка и Данчо Панайотови от „Хеликон“ са организирали вечер с него. По пътя пием червено вино, а около Сливен дъждът спира, спира и Иван да купим от крайпътните сергии грозде и праскови, топли от слънцето. Мием ги на чешмата, ядем, Виктор не може да им се насити, от пръстите и устата му капе мед.

Нищо, че Уелбек не е с нас, аз и така не мога да догоня Виктор, неговата енергия е радиационна. Денем – интервюта, записи по телевизията, вечер – премиери и разговори досред нощ. По-сложно е сутрин, докато го изкарам от хотела… Но ме е предупредил: „Георги, много тежко се будя, влизаш и ме вадиш от леглото, ако съм заспал“. Само че той заспива и във ваната. В сряда следобед е на среща при руския посланик, вечерта иска да се види с наши интелектуалци, сядаме на маса в „Под липите“ с Алек Попов, Николай Михайлов, Явор Дачков, Люба Кулезич… Виктор пие само червено вино – още от обед, всеки ден, но не му личи, сигурно защото е расъл в Париж – или всичко е въпрос на дух. На летището сме по обед на 6 октомври, изпращаме се отново с червено вино, куфарът му е пълен с подаръци от читатели – най-вече бутилки, и аз съм на нокти, защото знам как ровят съветските другари. Виктор е съвършено спокоен, намира представителя на „Аерофлот“ и твърдо произнася, като го гледа право в очите: „Нося писмо до руския патриарх“.

А мен ме прегръща и прошепва на ухото: „Никога не казвай „последна книга“, Георги. Винаги – „нова книга“.

И преминава безпрепятствено.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/shampansko-za-hiliada-evro-764141.html Fri, 5 Nov 2021 21:36:22 +0200
Преиздадоха 'Осъдени души' от Димитър Димов https://offnews.bg//knigi/preizdadoha-osadeni-dushi-ot-dimitar-dimov-764020.html След дълго отсъствие в книжарниците вече може да бъде открито ново издание на емблематичния български роман, вдъхновил филма на Въло Радев от 1975 г. – „Осъдени души“ от Димитър Димов.

Изданието се появява на пазара с майсторската корица на Дамян Дамянов и с логото на издателство „Сиела“.

Многопластова, богата и общочовешка драма, „Осъдени души“ е помитащата история за пагубната сила на предразсъдъците, вечните разминавания и сблъсъка на човека с историята. Едновременно личен и исторически роман, превърнал се в oсновополагащ предвестник на вечната класика „Тютюн“.

В края на Гражданската война Испания е обгърната в пламъците на хаоса. Разрухата, бедността и болестта са завладели държавата, превърнала се в център на политическите течения в Европа в първата половина на XX век.

В лагер за болни от тиф йезуитският монах отец Ередиа и английската аристократка Фани Хорн се опитват да помогнат с каквото могат на страдащите. И докато смъртта витае във въздуха, между двамата постепенно пламва дълбока и самоотвержена любов, която не се интересува от идеологии, религии и конфликти.

Но дали чувствата им могат да издържат сред сломяващия грохот на войната? И възможно ли е човек да намери спасение в свят, превърнал се в тържество на нещастието и угнетеността?

Въвличайки героите във водовъртежа на обществените събития, Димитър Димов рисува ярък портрет на една епоха, пропита с противоречия. Епоха, в която лозунгите говорят вместо хората, но войната в душите им се оказва много по-опасна и от болестта, и от греха, и от смъртта.

„Осъдени души“ е възхитителен роман за изкушенията и терзанията на разкъсваната от противоречия човешка душа, която сред касапницата на историческите събития все пак открива себе си.

Откъс

I

Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, защото подобно вълнение изобщо не се яви у него, и друго, поради това, че Испания ни най-малко не бе се променила през време на скитането му по света.

Той видя същата España traditional, която бе оставил преди петнадесет години – надута, горда, благородна, но вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна демократичност и със спомена за славно минало, което изтъкваше навсякъде. Тази Испания сега приличаше на обеднял идалго, постъпил на дребна службица, но запазил в обноските си всичката гордост на своя древен род. В тоя дух поне се проявиха митничарите и граничният полицейски инспектор, когато видяха върху паспорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата телеграма, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното безпристрастие, с което се отнасяха към всички пътници, се удави веднага в редица церемониални поклони пред знатната особа с такова високо по¬кровителство, сякаш искаха да кажат: „Ние виждаме, че сте благородник, сеньор!... Ние ви почитаме и знаем как да се държим с вас, защото сме чиновници на аристократична държава и се гордеем с това“. Така те побързаха да спестят досадните гранични формалности и отказаха да прегледат многобройните куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе известен под по-демократичното име Луис Ромеро. В тия куфари на знатния дон Луис се намираха немалко килограми от една напълно забранена за свободно търгуване стока, чието съществуване впрочем лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, едва ли подозираше.

И така дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус премина благополучно границата – едно преминаване, което основателно го изпълваше с тревога въпреки високото покровителство. Като отдъхна с облекчение, той се настани удобно в спалното купе на вечерния влак за Мадрид и търпеливо зачака тръгването му, понеже не искаше да се отделя от куфарите си.

Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политически емигрант, за какъвто се представяше обикновено, бе чиста лъжа, на която вярваха само добродушни стари господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из модните летовища като мошеник, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше сериозно, че излизането му от Испания и не много почтеният живот, който водеше, се дължеха на обществени причини (които му дадоха идеята да се представя за политически емигрант). Тези причини бяха републиканството на Луис и феодалната строгост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди пет¬надесет години Луис Ромеро намираше тази строгост съвсем вредна за развитието на Испания. Той мислеше така, защото бе човек с напредничави убеждения, за какъвто впрочем го считаше и един републикански кръг в Гранада, макар в никоя система от прогресивни идеи да не бе казано, че промяната на обществото трябва да почне с промяна в отношенията ни към жените. Той считаше (в което собствено бе прав) съвсем глупаво и недостойно за един мъж да се ожени непременно за някоя Инес или Кармен само за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете ѝ през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия глупости под горещото слънце на Андалусия възмутените бащи реагираха с оплакване до краля, а понякога и с куршуми. След известно число неприятни инциденти от тоя род Луис Ромеро напусна Испания.

Той се установи в Париж, където животът му се стори много приятен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго малкото наследство, което получи от баща си, почтения, но не много богат благородник дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това наследство Луис получи, след като гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордоба и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундия¬та се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Роканегра произхождаха от Кордоба) и след като раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкова, на колкото възлизаха члено¬вете на многобройната челяд на дон Порфирио – образец на съпружеска вярност – и на другарката му – плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за местни благородници, а всичките им синове заеха достойни места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански благородник можеше да разгърне своите способности, без да урони достойнството си с плебейски труд в държавна канцелария, търговска кантора или индустриално предприятие. Всички Ередиевци бяха много достойни мъже, със строг морал, с боязън от Бога и с непоколебима вярност към бурбонската династия. Така поне бе досега. Поне един-двама от всяко поколение редовно ставаха монаси, по един-двама редовно стигаха чин адмирал или генерал и по един-двама редовно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни честта на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.

След като прахоса и последния франк от бащиното си имане, Луис почна да се издържа със заеми, които не връщаше, а после неусетно премина към контрабанда на валути, за да процъфти и намери призванието си в търговията с наркотични вещества. Как и защо стигна до тази срамна търговия, не представлява голям интерес. Можеше да се каже само, че причината бе пак жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите около Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси. Лицето ѝ бе матово, с маслинен оттенък, както у испанките, но в чертите ѝ нямаше нито следа от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени жени. Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото ѝ се излъчваше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена – приличаше на горчиво-сладък банан – измисли един плитко скроен обир на американци, благодарение на който Луис попадна в затвора.

Като излезе от затвора, Луис отиде в Персия, където пак Жоржет Киди го оплете наново в мрежите на една банда от по-способни мошеници. Тази банда пренасяше опиум по дългия път между Цариград и Бомбай. Предприятието успя. Луис спечели пари и доби голяма опитност.

Всичко това не бе тъй просто и схематично, както фигурираше в показанията на Луис пред криминалните инспектори. Някогашният идалго – сега контрабандист – преживя нравствени сътресения, натрупа горчива мъдрост и стана мизантроп. Все пак той почувства странно съжаление, когато изгуби Жоржет Киди. Закла я един пиян морски капитан в Бейрут.

Луис Ромеро пристигна в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният говор го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рой от спомени. Ето „Ретиро“ – разкошен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да разгледа само по благоволението на монарха. Сега паркът бе превърнат в обществена градина, наглеждана от пазачи в живописни дрехи, които напомняха някогашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувства оскърбен от неравенството дори ако бе благородник. На един такъв бал Луис Ромеро в повишено настроение от напитките в бара бе извикал за голям ужас на всички присъстващи: „Долу монархията!“. Ето „Кастеляна“ и „Алкала“, по които половината Мадрид се изливаше в митингите на „Пуерта дел Сол“. Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите, и викал с всичка сила: „Да живее републиката! Долу кралят!“. Ето „Пасео де Реколетос“, където в часа на модната разходка човек можеше да види най-красивите жени в света. Ето „Прадо“, „Сан Херонимо“, „Площадът на лоялността“, хотел „Риц“, хотел „Палас“... Колко познати му бяха тия улици, тия площади, тия здания!... С какъв трепет пристигаше винаги от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава жените, уличните безредици, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва така и сега?

Изведнъж той се почувства стар, уморен, разочарован и преситен от живота. Преди го дразнеше само монархията, сега – всичко. Родината му се струваше пъстър и глупав панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с надутия патос на Гонгора побъркани от гордост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севилски циганки. Вестниците предаваха с огромни заглавия речта на един генерал и програмата за поклонение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския небосклон – някой си Манолете, огромни пъстри плакати за андалуски песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или по-точно някой отново я бе върнал назад след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дяволите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро никак не бе виновен за глупостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на миналото, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да показват на света само цирковия блясък на религиозни тържества, на бой с бикове и андалуски танци – блясък, с който кюрета и благородници развличаха народа, за да не вижда нищетата си, за да заглушават протеста му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но докато мислеше така, докато се откъсваше презрително от народа си, Луис Ромеро почувства горчивата самотност на човек без отечество, тъгата на скитник, който остаряваше и когото вятърът на съдбата гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустота и студ. Сърцето му бе смразено от егоизъм и мизантропия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни отечество въпреки многобройните роднини, които имаше тук, и поклоните, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на меланхолия и по-ясно от сега той не бе усещал, че не е нищо друго освен международен мошеник, освен пропаднал идалго, освен нищожество, което бе прахосало младините си да тича подир жени и да кокетира с прогресивни идеи, да мами хората и върши срамна търговия под маската на политически емигрант, освен един най-вулгарен криминален тип, когото дори испанската полиция въпреки високите му покровителства веднага би поставила в затвора, ако знаеше с какво се занимава.

Таксито спря пред входа на хотел „Палас“. Няколко безработни дрипльовци се спуснаха веднага към автомобила и отвориха вратичката. След това с протегнати ръце мълчаливо зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото нахлуване. Може би това бяха бойци от бари¬кадите на гражданската война. И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.

]]>
След дълго отсъствие в книжарниците вече може да бъде открито ново издание на емблематичния български роман, вдъхновил филма на Въло Радев от 1975 г. – „Осъдени души“ от Димитър Димов.

Изданието се появява на пазара с майсторската корица на Дамян Дамянов и с логото на издателство „Сиела“.

Многопластова, богата и общочовешка драма, „Осъдени души“ е помитащата история за пагубната сила на предразсъдъците, вечните разминавания и сблъсъка на човека с историята. Едновременно личен и исторически роман, превърнал се в oсновополагащ предвестник на вечната класика „Тютюн“.

В края на Гражданската война Испания е обгърната в пламъците на хаоса. Разрухата, бедността и болестта са завладели държавата, превърнала се в център на политическите течения в Европа в първата половина на XX век.

В лагер за болни от тиф йезуитският монах отец Ередиа и английската аристократка Фани Хорн се опитват да помогнат с каквото могат на страдащите. И докато смъртта витае във въздуха, между двамата постепенно пламва дълбока и самоотвержена любов, която не се интересува от идеологии, религии и конфликти.

Но дали чувствата им могат да издържат сред сломяващия грохот на войната? И възможно ли е човек да намери спасение в свят, превърнал се в тържество на нещастието и угнетеността?

Въвличайки героите във водовъртежа на обществените събития, Димитър Димов рисува ярък портрет на една епоха, пропита с противоречия. Епоха, в която лозунгите говорят вместо хората, но войната в душите им се оказва много по-опасна и от болестта, и от греха, и от смъртта.

„Осъдени души“ е възхитителен роман за изкушенията и терзанията на разкъсваната от противоречия човешка душа, която сред касапницата на историческите събития все пак открива себе си.

Откъс

I

Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, защото подобно вълнение изобщо не се яви у него, и друго, поради това, че Испания ни най-малко не бе се променила през време на скитането му по света.

Той видя същата España traditional, която бе оставил преди петнадесет години – надута, горда, благородна, но вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна демократичност и със спомена за славно минало, което изтъкваше навсякъде. Тази Испания сега приличаше на обеднял идалго, постъпил на дребна службица, но запазил в обноските си всичката гордост на своя древен род. В тоя дух поне се проявиха митничарите и граничният полицейски инспектор, когато видяха върху паспорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата телеграма, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното безпристрастие, с което се отнасяха към всички пътници, се удави веднага в редица церемониални поклони пред знатната особа с такова високо по¬кровителство, сякаш искаха да кажат: „Ние виждаме, че сте благородник, сеньор!... Ние ви почитаме и знаем как да се държим с вас, защото сме чиновници на аристократична държава и се гордеем с това“. Така те побързаха да спестят досадните гранични формалности и отказаха да прегледат многобройните куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе известен под по-демократичното име Луис Ромеро. В тия куфари на знатния дон Луис се намираха немалко килограми от една напълно забранена за свободно търгуване стока, чието съществуване впрочем лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, едва ли подозираше.

И така дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус премина благополучно границата – едно преминаване, което основателно го изпълваше с тревога въпреки високото покровителство. Като отдъхна с облекчение, той се настани удобно в спалното купе на вечерния влак за Мадрид и търпеливо зачака тръгването му, понеже не искаше да се отделя от куфарите си.

Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политически емигрант, за какъвто се представяше обикновено, бе чиста лъжа, на която вярваха само добродушни стари господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из модните летовища като мошеник, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше сериозно, че излизането му от Испания и не много почтеният живот, който водеше, се дължеха на обществени причини (които му дадоха идеята да се представя за политически емигрант). Тези причини бяха републиканството на Луис и феодалната строгост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди пет¬надесет години Луис Ромеро намираше тази строгост съвсем вредна за развитието на Испания. Той мислеше така, защото бе човек с напредничави убеждения, за какъвто впрочем го считаше и един републикански кръг в Гранада, макар в никоя система от прогресивни идеи да не бе казано, че промяната на обществото трябва да почне с промяна в отношенията ни към жените. Той считаше (в което собствено бе прав) съвсем глупаво и недостойно за един мъж да се ожени непременно за някоя Инес или Кармен само за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете ѝ през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия глупости под горещото слънце на Андалусия възмутените бащи реагираха с оплакване до краля, а понякога и с куршуми. След известно число неприятни инциденти от тоя род Луис Ромеро напусна Испания.

Той се установи в Париж, където животът му се стори много приятен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго малкото наследство, което получи от баща си, почтения, но не много богат благородник дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това наследство Луис получи, след като гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордоба и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундия¬та се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Роканегра произхождаха от Кордоба) и след като раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкова, на колкото възлизаха члено¬вете на многобройната челяд на дон Порфирио – образец на съпружеска вярност – и на другарката му – плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за местни благородници, а всичките им синове заеха достойни места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански благородник можеше да разгърне своите способности, без да урони достойнството си с плебейски труд в държавна канцелария, търговска кантора или индустриално предприятие. Всички Ередиевци бяха много достойни мъже, със строг морал, с боязън от Бога и с непоколебима вярност към бурбонската династия. Така поне бе досега. Поне един-двама от всяко поколение редовно ставаха монаси, по един-двама редовно стигаха чин адмирал или генерал и по един-двама редовно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни честта на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.

След като прахоса и последния франк от бащиното си имане, Луис почна да се издържа със заеми, които не връщаше, а после неусетно премина към контрабанда на валути, за да процъфти и намери призванието си в търговията с наркотични вещества. Как и защо стигна до тази срамна търговия, не представлява голям интерес. Можеше да се каже само, че причината бе пак жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите около Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси. Лицето ѝ бе матово, с маслинен оттенък, както у испанките, но в чертите ѝ нямаше нито следа от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени жени. Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото ѝ се излъчваше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена – приличаше на горчиво-сладък банан – измисли един плитко скроен обир на американци, благодарение на който Луис попадна в затвора.

Като излезе от затвора, Луис отиде в Персия, където пак Жоржет Киди го оплете наново в мрежите на една банда от по-способни мошеници. Тази банда пренасяше опиум по дългия път между Цариград и Бомбай. Предприятието успя. Луис спечели пари и доби голяма опитност.

Всичко това не бе тъй просто и схематично, както фигурираше в показанията на Луис пред криминалните инспектори. Някогашният идалго – сега контрабандист – преживя нравствени сътресения, натрупа горчива мъдрост и стана мизантроп. Все пак той почувства странно съжаление, когато изгуби Жоржет Киди. Закла я един пиян морски капитан в Бейрут.

Луис Ромеро пристигна в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният говор го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рой от спомени. Ето „Ретиро“ – разкошен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да разгледа само по благоволението на монарха. Сега паркът бе превърнат в обществена градина, наглеждана от пазачи в живописни дрехи, които напомняха някогашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувства оскърбен от неравенството дори ако бе благородник. На един такъв бал Луис Ромеро в повишено настроение от напитките в бара бе извикал за голям ужас на всички присъстващи: „Долу монархията!“. Ето „Кастеляна“ и „Алкала“, по които половината Мадрид се изливаше в митингите на „Пуерта дел Сол“. Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите, и викал с всичка сила: „Да живее републиката! Долу кралят!“. Ето „Пасео де Реколетос“, където в часа на модната разходка човек можеше да види най-красивите жени в света. Ето „Прадо“, „Сан Херонимо“, „Площадът на лоялността“, хотел „Риц“, хотел „Палас“... Колко познати му бяха тия улици, тия площади, тия здания!... С какъв трепет пристигаше винаги от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава жените, уличните безредици, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва така и сега?

Изведнъж той се почувства стар, уморен, разочарован и преситен от живота. Преди го дразнеше само монархията, сега – всичко. Родината му се струваше пъстър и глупав панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с надутия патос на Гонгора побъркани от гордост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севилски циганки. Вестниците предаваха с огромни заглавия речта на един генерал и програмата за поклонение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския небосклон – някой си Манолете, огромни пъстри плакати за андалуски песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или по-точно някой отново я бе върнал назад след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дяволите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро никак не бе виновен за глупостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на миналото, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да показват на света само цирковия блясък на религиозни тържества, на бой с бикове и андалуски танци – блясък, с който кюрета и благородници развличаха народа, за да не вижда нищетата си, за да заглушават протеста му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но докато мислеше така, докато се откъсваше презрително от народа си, Луис Ромеро почувства горчивата самотност на човек без отечество, тъгата на скитник, който остаряваше и когото вятърът на съдбата гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустота и студ. Сърцето му бе смразено от егоизъм и мизантропия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни отечество въпреки многобройните роднини, които имаше тук, и поклоните, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на меланхолия и по-ясно от сега той не бе усещал, че не е нищо друго освен международен мошеник, освен пропаднал идалго, освен нищожество, което бе прахосало младините си да тича подир жени и да кокетира с прогресивни идеи, да мами хората и върши срамна търговия под маската на политически емигрант, освен един най-вулгарен криминален тип, когото дори испанската полиция въпреки високите му покровителства веднага би поставила в затвора, ако знаеше с какво се занимава.

Таксито спря пред входа на хотел „Палас“. Няколко безработни дрипльовци се спуснаха веднага към автомобила и отвориха вратичката. След това с протегнати ръце мълчаливо зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото нахлуване. Може би това бяха бойци от бари¬кадите на гражданската война. И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/preizdadoha-osadeni-dushi-ot-dimitar-dimov-764020.html Thu, 4 Nov 2021 16:05:00 +0200
Историята на пет поколения жени от времето на революцията на Кастро в Куба до днес https://offnews.bg//knigi/istoriata-na-pet-pokolenia-zheni-ot-vremeto-na-revoliutciata-na-kastro-762720.html Романът "За жените и солта" от Габриела Гарсия, който разказва историята на пет поколения жени от времето на революцията на Кастро в Куба до днес, излезе и на български език.

Само за няколко месеца „За жените и солта“ се превърна в бестселър на New York Times, а преди дни романът стана носител и на златен медал на името на Исабел Алиенде за най-вдъхновяваща проза за 2021 г.

Многопластов и изящен, „За жените и солта“ се появява на български език в превод на Паулина Мичева (изд. „Сиела“), за да изгради мост между съдбите на няколко поколения, съчетавайки магическия реализъм на Исабел Алиенде с жестоката действителност на американската мечта.

В сърцето на Куба през XIX век, в дни на социално неравенство и революции, в най-обикновена фабрика за пури един мъж чете на глас „Граф Монте Кристо“, „Ромео и Жулиета“, „Клетниците“. А шумът на страниците изпод пръстите на Четеца ще промени завинаги съдбата на Мария Исабел. И ще даде начало на нейната собствена история.

От тютюневите складове на Куба по време на революцията на Кастро до Маями и Тексас в наши дни – прозата на Габриела Гарсия е съпротивата на думите срещу юмрука на безсилието. Ярък портрет на онези жени, затънали в тресавището на живота, но намерили сили да бъдат спасително подадена ръка една за друга.

„За жените и солта“ е роман за невидимите нишки, които ни свързват, и за оковите, на които сами се осъждаме. 

Публикуваме откъс от книгата, предоставен на OFFNews от издателство "Сиела":

1

НЕ ТАНЦУВАЙТЕ ОТВЪД ДАЛЕЧНАТА ПЛАНИНА

Мария Исабел Камагуей, 1866 г.

В шест и половина, когато всички свивачи на пури се настаниха на масите си пред купчините тютюневи листа и управителят звънна с камбанката, Мария Исабел сведе глава, прекръсти се и взе първия лист. Четецът направи същото от разположения над работниците подиум, само че в ръцете му имаше не кафяви листа, а сгънат вестник.

– Почитаеми трудещи се – каза той, – днес започваме с писмо от многоуважаемите издатели на „Ла Аурора“, изискващо вашето особено внимание. Тези образовани люде изразяват топлите си чувства към работниците, чийто стремеж за знание – за наука, литература и морално усъвършенстване – е горивото, тласкащо Куба по пътя на прогреса.

Мария Исабел облиза лепкавата долна страна на първото листо. Този земен горчив вкус вече ѝ бе тъй близък, че го усещаше като част от плътта си. Постави омекналия тютюнев лист върху другите, струпани встрани до нея – висока купчинка листа с нежни и дълги жилки. На свивачите бе позволено да пушат колкото си искат и мнозина от тях вече драскаха клечките кибрит с покритите си с петна ръце и димът излизаше от устите им на плътни кръгчета. Въздухът се сгъсти. Мария Исабел бе поела толкова много тютюнев дим в живота си, че редовно ѝ течеше кръв от носа, но управителят не позволяваше на работниците да отварят прозорците широко, а само леко да ги открехват, защото слънчевата светлина изсушаваше пурите. Затова тя потискаше кашлицата си. Беше единствената жена тук и не искаше да изглежда слаба. По кубинските стандарти тази фабрика не беше голяма: само стотина работници. Толкова бяха достатъчни, за да обработват тютюна от плантацията на около километър и половина. В дървен силоз в центъра на помещението се държаха изсушените от слънцето листа, тези потъмнели хартиени снопчета, които свивачите щяха да отнесат до работните си места. До силоза имаше стълба, виеща се около подиум, и стол, на който седеше Антонио, четецът.

Той се прокашля, вдигайки вестника, и започна:

– „Ла Аурора“, петък, 1 юни 1866 година. Редът и високият морал, следван от работниците във фабриките ни за пури, както и въодушевлението им за придобиване на знание – нима това не е неоспоримо доказателство, че страната ни постига напредък?

Мария Исабел прегледа купчината си с листа и отдели встрани за пълнеж онези с по-лошото качество.

– Просто отидете в някоя фабрика с двеста работници и ще се изумите от царящия там ред, ще видите, че всички се стремят към една обща цел: да изпълняват задълженията си…

Раменете ѝ вече започваха да изтръпват. С всеки изминал час напрежението щеше да прераства в силна туптяща болка, а в края на деня почти нямаше да може да си вдига главата. Да изпълняват задълженията си, да изпълняват задълженията си. Ръцете ѝ се движеха в свой собствен ритъм. Камбанката звънваше и тя поглеждаше към купчината пури, гладки като сътворени от глина, изненадана, че ги е навила всичките. Кафявите пластове се сливат в едно до безкрайност, масите се превръщат в стени, листата – в очи, а протягащите се ръце се движат в ритмична последователност, докато всичко и всички не станат част от една и съща телесна поема, една и съща песен, сътворена от човешката пот. Обедна почивка. Мария Исабел бе уморена.

***

Един-единствен черен път минаваше покрай портата на фабриката и продължаваше към захарната плантация на около километър и половина по-нататък. И двете принадлежаха на креолско семейство на име Портеньо. Мария Исабел стигаше до дома си по този път, лъкатушещ между сенките, които ѝ предоставяха кратка защита срещу болезнено прежурящите лъчи на слънцето. Докато крачеше по него, тя размишляваше за думите на Антонио: Самообразованието е все по-обичайно занимание сред работниците; днес те обръщат гръб на борбите с петли, за да прочетат вестник или книга; сега те пренебрегват състезанията с бикове; днес може да срещнете тези хора най-често в театъра, в библиотеката и в средищата, предлагащи благородни занимания.

Вярно бе, че откакто статиите в „Ла Аурора“ изобличиха нецивилизованата същност на борбите с петли и бикове, броят на участниците в тях намаля. Но не само препоръките на вестника убедиха хората да се откажат от тези кървави спортове. Другата причина бе прекомерната им натовареност. Някои работници говореха за бунтовнически групи, надигащи се срещу испанските лоялисти. За хора, обучаващи се, за да се присъединят към отрядите, насочили се на запад, към Хавана. Отначало Мария Исабел бе толкова разстроена от скорошната смърт на баща си, който бе погълнат от демонична жълта треска само за няколко седмици, че не обръщаше внимание на случващото се, нито я бе грижа за суматохата около нея. Но в един момент всички заговориха само за това.

С времето слуховете за партизанските борби стигнаха и до тяхната част на острова, но също тъй бързо дойдоха и историите за междуособиците. Генералите от народната милиция идваха и си отиваха, замествани в мига, в който идеалите им се оказваха пречка. Хавана, с многобройните имения на тамошните испански фамилии, гледаше към бунта с безразличие и вероятността испанската корона да смаже сурово всяко въстание, бе все по-голяма. За Мария Исабел някогашните възвишени представи, в които бе вярвала – свобода, независимост – отдавна бяха заменени от изгарящо притеснение. Тя мразеше неизвестността. Мразеше факта, че собственото ѝ оцеляване зависи от смътното политическо бъдеще, което ѝ бе доста непонятно.

У дома. Майката на Мария Исабел седеше на земята, облегнала гръб на прохладната пръстена стена на тяхното бойо*. Аурелия също се бе върнала от работата си на полето.

Mamá? – възкликна Мария Исабел, притеснена от вида ѝ: необичайна руменина пълзеше по цялото лице на Аурелия, чак до ушите.

Estoy bien** – отвърна тя. – Просто се уморих от пътя.

Знаеш, че вече не съм толкова издръжлива.

– Не е вярно.

Момичето помогна на майка си да се изправи и да се подпре с ръка на стената.

– Mamá. – Докосна я по челото с длан, от която се нoсеше толкова силна воня на тютюнев сок, че Аурелия се намръщи. – Остани навън, на чист въздух, полегни в хамака, става ли? Аз ще приготвя нещо за хапване.

Майка ѝ я потупа по ръката.

– Ти си добра дъщеря.

Запътиха се към завързания между палмите хамак.

Майката на Мария Исабел бе изтощена и с вече влошено от десетилетия усилна работа и нещастия здраве, но все още бе съхранила част от някогашната си грация. Кожата ѝ бе гладка, почти без бръчки, зъбите ѝ се нижеха равни и здрави, безупречно бели. След смъртта на съпруга ѝ много обожатели наобикаляха Аурелия, мъже с липсващи зъби и похабена, изсушена от слънцето кожа, а и неособено състоятелни – някой имаше магаре, друг – парцел с мангови и бананови дървета – но все пак ѝ предлагаха да се грижат за нея и да я защитават. Аурелия отхвърляше всички предложения. „Една жена не трябва да предава любовта си към Бог, родината и семейството си. Ще умра вдовица, такава е моята орис“, повтаряше тя в онези дни, докато мъжете не спряха да я търсят. Но тя отслабваше все повече, Мария Исабел го виждаше ясно. Да намери съпруг за дъщеря си – тази мисъл обсеби майка ѝ и тя ѝ се посвети с отчаяна решителност. Момичето негодуваше: най-щастливо бе във фабриката или на полето, докато се потеше над огъня, докато белеше плодовете на юките и плантейните*** и с навити над лактите ръкави ги хвърляше в чугунената касуела**** с вряща вода, докато изливаше свинска кръв в метална кофа, за да направи черни лъскави наденици, и докато разсичаше с мачете сочни кокосови орехи. Свиването на пури бе желана, уважавана работа – Мария Исабел чиракува почти година, преди да започне да получава надница. И все пак ѝ плащаха на парче, половината от това, което изкарваха мъжете, и тя бе единствената жена във фабриката. Освен това знаеше, че другите работници не одобряват присъствието ѝ. Те бяха чули за това ново изобретение в Хавана – калъп, който улеснява толкова много работата им, че скоро почти всеки щеше да може да свие стегната пура – и се бояха, че Мария Исабел е предвестник на надвисналото страховито бъдеще: неопитни, непохватни жени и мърляви деца ще заемат местата им, готови да работят почти без пари. О, да, тормозеха я. Намекваха ѝ, че ще изкарва повече, ако „забавлява“ мъжете. Принуждаваха я да дава по-голям процент от надницата си за заплатата на четеца.

Имаше моменти като този сега, в които наблюдаваше през прозореца как майка ѝ лежи със зачервено лице в хамака, в които си представяше свят, в който Аурелия не трябва да работи, свят, в който Мария Исабел прекарва времето си, грижейки се за жената, която я бе родила, а не като свива пури с мъжете. И макар вътрешно да негодуваше срещу това, знаеше, че ще каже „да“ на всеки мъж, който ѝ предложи по-лек живот. Такава бе съдбата ѝ.

* Колиба със сламен покрив, типична за бедното население в Карибския регион (bohío, исп. ез.). – Б. пр.
** Добре съм (исп. ез.). – Б. пр.
*** Банановата юка и бананът плантейн са различни видове бананови дървета. Плантейнът е известен и като банан за готвене. – Б. пр.
**** Тенджера (cazuela, исп. ез.). – Б. пр.

]]>
Романът "За жените и солта" от Габриела Гарсия, който разказва историята на пет поколения жени от времето на революцията на Кастро в Куба до днес, излезе и на български език.

Само за няколко месеца „За жените и солта“ се превърна в бестселър на New York Times, а преди дни романът стана носител и на златен медал на името на Исабел Алиенде за най-вдъхновяваща проза за 2021 г.

Многопластов и изящен, „За жените и солта“ се появява на български език в превод на Паулина Мичева (изд. „Сиела“), за да изгради мост между съдбите на няколко поколения, съчетавайки магическия реализъм на Исабел Алиенде с жестоката действителност на американската мечта.

В сърцето на Куба през XIX век, в дни на социално неравенство и революции, в най-обикновена фабрика за пури един мъж чете на глас „Граф Монте Кристо“, „Ромео и Жулиета“, „Клетниците“. А шумът на страниците изпод пръстите на Четеца ще промени завинаги съдбата на Мария Исабел. И ще даде начало на нейната собствена история.

От тютюневите складове на Куба по време на революцията на Кастро до Маями и Тексас в наши дни – прозата на Габриела Гарсия е съпротивата на думите срещу юмрука на безсилието. Ярък портрет на онези жени, затънали в тресавището на живота, но намерили сили да бъдат спасително подадена ръка една за друга.

„За жените и солта“ е роман за невидимите нишки, които ни свързват, и за оковите, на които сами се осъждаме. 

Публикуваме откъс от книгата, предоставен на OFFNews от издателство "Сиела":

1

НЕ ТАНЦУВАЙТЕ ОТВЪД ДАЛЕЧНАТА ПЛАНИНА

Мария Исабел Камагуей, 1866 г.

В шест и половина, когато всички свивачи на пури се настаниха на масите си пред купчините тютюневи листа и управителят звънна с камбанката, Мария Исабел сведе глава, прекръсти се и взе първия лист. Четецът направи същото от разположения над работниците подиум, само че в ръцете му имаше не кафяви листа, а сгънат вестник.

– Почитаеми трудещи се – каза той, – днес започваме с писмо от многоуважаемите издатели на „Ла Аурора“, изискващо вашето особено внимание. Тези образовани люде изразяват топлите си чувства към работниците, чийто стремеж за знание – за наука, литература и морално усъвършенстване – е горивото, тласкащо Куба по пътя на прогреса.

Мария Исабел облиза лепкавата долна страна на първото листо. Този земен горчив вкус вече ѝ бе тъй близък, че го усещаше като част от плътта си. Постави омекналия тютюнев лист върху другите, струпани встрани до нея – висока купчинка листа с нежни и дълги жилки. На свивачите бе позволено да пушат колкото си искат и мнозина от тях вече драскаха клечките кибрит с покритите си с петна ръце и димът излизаше от устите им на плътни кръгчета. Въздухът се сгъсти. Мария Исабел бе поела толкова много тютюнев дим в живота си, че редовно ѝ течеше кръв от носа, но управителят не позволяваше на работниците да отварят прозорците широко, а само леко да ги открехват, защото слънчевата светлина изсушаваше пурите. Затова тя потискаше кашлицата си. Беше единствената жена тук и не искаше да изглежда слаба. По кубинските стандарти тази фабрика не беше голяма: само стотина работници. Толкова бяха достатъчни, за да обработват тютюна от плантацията на около километър и половина. В дървен силоз в центъра на помещението се държаха изсушените от слънцето листа, тези потъмнели хартиени снопчета, които свивачите щяха да отнесат до работните си места. До силоза имаше стълба, виеща се около подиум, и стол, на който седеше Антонио, четецът.

Той се прокашля, вдигайки вестника, и започна:

– „Ла Аурора“, петък, 1 юни 1866 година. Редът и високият морал, следван от работниците във фабриките ни за пури, както и въодушевлението им за придобиване на знание – нима това не е неоспоримо доказателство, че страната ни постига напредък?

Мария Исабел прегледа купчината си с листа и отдели встрани за пълнеж онези с по-лошото качество.

– Просто отидете в някоя фабрика с двеста работници и ще се изумите от царящия там ред, ще видите, че всички се стремят към една обща цел: да изпълняват задълженията си…

Раменете ѝ вече започваха да изтръпват. С всеки изминал час напрежението щеше да прераства в силна туптяща болка, а в края на деня почти нямаше да може да си вдига главата. Да изпълняват задълженията си, да изпълняват задълженията си. Ръцете ѝ се движеха в свой собствен ритъм. Камбанката звънваше и тя поглеждаше към купчината пури, гладки като сътворени от глина, изненадана, че ги е навила всичките. Кафявите пластове се сливат в едно до безкрайност, масите се превръщат в стени, листата – в очи, а протягащите се ръце се движат в ритмична последователност, докато всичко и всички не станат част от една и съща телесна поема, една и съща песен, сътворена от човешката пот. Обедна почивка. Мария Исабел бе уморена.

***

Един-единствен черен път минаваше покрай портата на фабриката и продължаваше към захарната плантация на около километър и половина по-нататък. И двете принадлежаха на креолско семейство на име Портеньо. Мария Исабел стигаше до дома си по този път, лъкатушещ между сенките, които ѝ предоставяха кратка защита срещу болезнено прежурящите лъчи на слънцето. Докато крачеше по него, тя размишляваше за думите на Антонио: Самообразованието е все по-обичайно занимание сред работниците; днес те обръщат гръб на борбите с петли, за да прочетат вестник или книга; сега те пренебрегват състезанията с бикове; днес може да срещнете тези хора най-често в театъра, в библиотеката и в средищата, предлагащи благородни занимания.

Вярно бе, че откакто статиите в „Ла Аурора“ изобличиха нецивилизованата същност на борбите с петли и бикове, броят на участниците в тях намаля. Но не само препоръките на вестника убедиха хората да се откажат от тези кървави спортове. Другата причина бе прекомерната им натовареност. Някои работници говореха за бунтовнически групи, надигащи се срещу испанските лоялисти. За хора, обучаващи се, за да се присъединят към отрядите, насочили се на запад, към Хавана. Отначало Мария Исабел бе толкова разстроена от скорошната смърт на баща си, който бе погълнат от демонична жълта треска само за няколко седмици, че не обръщаше внимание на случващото се, нито я бе грижа за суматохата около нея. Но в един момент всички заговориха само за това.

С времето слуховете за партизанските борби стигнаха и до тяхната част на острова, но също тъй бързо дойдоха и историите за междуособиците. Генералите от народната милиция идваха и си отиваха, замествани в мига, в който идеалите им се оказваха пречка. Хавана, с многобройните имения на тамошните испански фамилии, гледаше към бунта с безразличие и вероятността испанската корона да смаже сурово всяко въстание, бе все по-голяма. За Мария Исабел някогашните възвишени представи, в които бе вярвала – свобода, независимост – отдавна бяха заменени от изгарящо притеснение. Тя мразеше неизвестността. Мразеше факта, че собственото ѝ оцеляване зависи от смътното политическо бъдеще, което ѝ бе доста непонятно.

У дома. Майката на Мария Исабел седеше на земята, облегнала гръб на прохладната пръстена стена на тяхното бойо*. Аурелия също се бе върнала от работата си на полето.

Mamá? – възкликна Мария Исабел, притеснена от вида ѝ: необичайна руменина пълзеше по цялото лице на Аурелия, чак до ушите.

Estoy bien** – отвърна тя. – Просто се уморих от пътя.

Знаеш, че вече не съм толкова издръжлива.

– Не е вярно.

Момичето помогна на майка си да се изправи и да се подпре с ръка на стената.

– Mamá. – Докосна я по челото с длан, от която се нoсеше толкова силна воня на тютюнев сок, че Аурелия се намръщи. – Остани навън, на чист въздух, полегни в хамака, става ли? Аз ще приготвя нещо за хапване.

Майка ѝ я потупа по ръката.

– Ти си добра дъщеря.

Запътиха се към завързания между палмите хамак.

Майката на Мария Исабел бе изтощена и с вече влошено от десетилетия усилна работа и нещастия здраве, но все още бе съхранила част от някогашната си грация. Кожата ѝ бе гладка, почти без бръчки, зъбите ѝ се нижеха равни и здрави, безупречно бели. След смъртта на съпруга ѝ много обожатели наобикаляха Аурелия, мъже с липсващи зъби и похабена, изсушена от слънцето кожа, а и неособено състоятелни – някой имаше магаре, друг – парцел с мангови и бананови дървета – но все пак ѝ предлагаха да се грижат за нея и да я защитават. Аурелия отхвърляше всички предложения. „Една жена не трябва да предава любовта си към Бог, родината и семейството си. Ще умра вдовица, такава е моята орис“, повтаряше тя в онези дни, докато мъжете не спряха да я търсят. Но тя отслабваше все повече, Мария Исабел го виждаше ясно. Да намери съпруг за дъщеря си – тази мисъл обсеби майка ѝ и тя ѝ се посвети с отчаяна решителност. Момичето негодуваше: най-щастливо бе във фабриката или на полето, докато се потеше над огъня, докато белеше плодовете на юките и плантейните*** и с навити над лактите ръкави ги хвърляше в чугунената касуела**** с вряща вода, докато изливаше свинска кръв в метална кофа, за да направи черни лъскави наденици, и докато разсичаше с мачете сочни кокосови орехи. Свиването на пури бе желана, уважавана работа – Мария Исабел чиракува почти година, преди да започне да получава надница. И все пак ѝ плащаха на парче, половината от това, което изкарваха мъжете, и тя бе единствената жена във фабриката. Освен това знаеше, че другите работници не одобряват присъствието ѝ. Те бяха чули за това ново изобретение в Хавана – калъп, който улеснява толкова много работата им, че скоро почти всеки щеше да може да свие стегната пура – и се бояха, че Мария Исабел е предвестник на надвисналото страховито бъдеще: неопитни, непохватни жени и мърляви деца ще заемат местата им, готови да работят почти без пари. О, да, тормозеха я. Намекваха ѝ, че ще изкарва повече, ако „забавлява“ мъжете. Принуждаваха я да дава по-голям процент от надницата си за заплатата на четеца.

Имаше моменти като този сега, в които наблюдаваше през прозореца как майка ѝ лежи със зачервено лице в хамака, в които си представяше свят, в който Аурелия не трябва да работи, свят, в който Мария Исабел прекарва времето си, грижейки се за жената, която я бе родила, а не като свива пури с мъжете. И макар вътрешно да негодуваше срещу това, знаеше, че ще каже „да“ на всеки мъж, който ѝ предложи по-лек живот. Такава бе съдбата ѝ.

* Колиба със сламен покрив, типична за бедното население в Карибския регион (bohío, исп. ез.). – Б. пр.
** Добре съм (исп. ез.). – Б. пр.
*** Банановата юка и бананът плантейн са различни видове бананови дървета. Плантейнът е известен и като банан за готвене. – Б. пр.
**** Тенджера (cazuela, исп. ез.). – Б. пр.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/istoriata-na-pet-pokolenia-zheni-ot-vremeto-na-revoliutciata-na-kastro-762720.html Thu, 21 Oct 2021 22:40:07 +0300
Бягството на Мария https://offnews.bg//knigi/biagstvoto-na-maria-762246.html Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Негови спектакли са гостували на фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман “Развитие” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича”. Предишният му роман “Малкият бог на земетръса” беше номиниран през 2019 г. за литературната награда “Хеликон”. Произведения на Петър Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.

Новият му роман "Превъртане", издание на "Жанет 45"излезе преди дни. Представяме ви откъс от него:

Бягството на Мария

Денят, в който Мария се събуди в онова студено утро, навън все още се развиделяваше. Надигна се от болничното легло и след това се тръшна обратно. Полежа известно време с очи, вгледани в тавана. Какво изпитваше? Мислеше си, че трябва да се спаси. От какво – и тя самата не знаеше. Дълбоко в себе си изпитваше страх. Знаеше само, че спасението ѝ е необходимо. Опипа чаршафа с длани и се опита да се надигне. Не успя. После набра сили, изправи се внезапно, с цялата си тежест. Зави ѝ се свят и до слуха ѝ стигна непознат глас. Отново полегна. Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Някой беше забравил включен телевизора в болничната стая. Светът се смалява, за да ме смачка. Прозвуча в главата ѝ. Беше собственият ѝ глас. Събра отново сили, изправи се, огледа пространството около себе си и решително измъкна абоката от ръката си. За нейна изненада не прокърви.

Провеси стъпалата си от леглото и след минута стъпи на студения болничен под. Нямаше чехли или някакви пантофи. Само студените плочки. Така започна нейното лутане, което щеше да продължи дълго. Търсеше стълбите. Нямаше никого по коридорите. Все едно беше единственият жив човек в болницата. Слезе по стълбите внимателно, не бързаше. И без това не можеше да прави големи крачки. Не искаше да взема асансьора, за да не я забележат случайно. Почиваше си на всяка площадка между етажите. На регистратурата нямаше никого. Само мониторът самотно осветяваше със синкава светлина празния стол зад плота. Не срещна нито обичайните полицаи, които дежуряха пред входа на болницата, нито портиера. Светът сякаш беше опустял, за да облекчи нейното бягство. Щом стигна до рампата за носилките, тръгна със ситни стъпки надолу. Студът щипеше малките ѝ старчески стъпала. После не помнеше нищо. Разбуди се под крясъците на чайките.

Светът го няма. Няма ме и мен. Прошепна тя.

Отвори очи и видя кръжащите чайки, които беше слушала със затворени очи. Очите ѝ виждаха и светлината, която пробиваше през облаците. Надигна се на лакти. Хвърли поглед към хоризонта. Това е вечният път. Каза си тя наум, докато облизваше устните си и се опитваше да преглътне. Какъв вечен път, по дяволите? Нямаше никаква представа. Просто думите изплуваха в съзнанието ѝ. Мислите се струпваха малко над веждите, на челото, блъскаха се и след това се разпиляваха към дъното на черепа. За няма и минута тя се смееше на смъртта. Смееше се тихо и гърлено. Какво я очакваше оттук нататък? Животът не ѝ подари преждевременна смърт. Не умря и от малария на седем. Селският лекар ѝ даде хинин и тя оживя. Не умря и от недохранване. Не умря и от сърце на 67. Не умря и от инсулт на 75. За какво ми е всичко това? Умореното тяло, бягството, глупавото просветляване, целият страх, който беше сковал сърцето ѝ. Нима беше необходимо всичко това? Вечният път. Просветлява. Това се въртеше в главата ѝ. Наистина на изток просветляваше, ала това нищо не означаваше. Не и за нея. Беше видяла вече всичко – унизителната бедност, злобата на собствената си дъщеря, която беше израснала сред фарсовото разминаване между гръмогласните клишета на 80-те и изнервената и напрегната бедност. Сякаш точно тогава русата глава на дъщеря ѝ се раздели с мечтата да стане актриса. Беше преживяла и глупостта на собствените си разбирания, както и на собствените си страхове, беше преживяла и собствената си злоба, че светът не ѝ беше отредил друго място.

Беше видяла и спокойствието. Тихите вечери, в които децата си играят в градината на онзи ресторант, където толкова обичаха да ходят. Старият ресторант, където все още стояха старите френски изби отпреди повече от 70 години. Градината му беше огромна, тиха, осветена от дискретните малки лампи, разпръснати сред тревата и храстите. Беше времето на нищослучването. Тогава нямаше кой да ѝ го обясни, но това беше времето, в което тя си мислеше, че има живот. Ала живот нямаше, беше дълбоко затворена със своя съпруг и своите деца в провинциалната тишина на тоталитарния затвор. Това ѝ даваше спокойствие, но и щастие. Сякаш ето тук се криеше едно от преклоненията пред силата, че благодарение на страха може да създава вакуум, в който да се чувстваш спокойно. Да бъдеш безтегловен. Нима и това време безвъзвратно си беше тръгнало? Преди повече от петдесет години. Чува тя собствения си глас. Сякаш никога не го е имало. Прошепва. Опипва пясъка около себе си, той се разпилява в шепите ѝ. Сигурно е влажен от сутрешната роса... Но каква роса има по Вечния път? Води ли въобще някъде този шибан вечен път? Усети ръцете си внезапно изтръпнали, започва да ги търка една в друга и чак тогава си дава сметка, че лежи на пясъка, който е покрит с малко сняг. Имаше ли смисъл да задава още въпроси? Нямаше никакво намерение да се бори повече. Не намираше причини тялото и умът ѝ да живеят. Не заслужаваха тези усилия. И глупавата руса глава на дъщеря ѝ не заслужаваше. И глупавото дебело тяло на дъщеря ѝ също. И внучката ѝ – и тя. Никой не заслужаваше живота ѝ, защото не ѝ бяха дали нужното уважение. Така и не разбраха, че от нея тръгва всичко. Ами как ще разберат, та те са пълни егоисти. Мислеше си тя, без да си дава сметка, че само пълните егоисти не харесват другите егоисти. Човек мрази в другите това, което не харесва в себе си. Нали така? Ти си жертва, Мария. Ти си жертва. Така ли трябваше да завърши всичко? След малко силите започнаха да я напускат. Отпусна главата си назад и легна отново на студения пясък. Загледа се в чайките, които прелитаха. Заклеваше се, че ако трябва да върви по вечния път със собствените си крака, нямаше да го направи. Нямаше никакво намерение да прави усилия повече. Дори едно помръдване на пръста ѝ се струваше прекалено за съдбата ѝ. Отпусна главата си назад. Заслуша се в чайките. И тогава чу вълните.

Можеше да затвори очи.

]]>
Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Негови спектакли са гостували на фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово, Черна гора и Молдова. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман “Развитие” с ръкописа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича”. Предишният му роман “Малкият бог на земетръса” беше номиниран през 2019 г. за литературната награда “Хеликон”. Произведения на Петър Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.

Новият му роман "Превъртане", издание на "Жанет 45"излезе преди дни. Представяме ви откъс от него:

Бягството на Мария

Денят, в който Мария се събуди в онова студено утро, навън все още се развиделяваше. Надигна се от болничното легло и след това се тръшна обратно. Полежа известно време с очи, вгледани в тавана. Какво изпитваше? Мислеше си, че трябва да се спаси. От какво – и тя самата не знаеше. Дълбоко в себе си изпитваше страх. Знаеше само, че спасението ѝ е необходимо. Опипа чаршафа с длани и се опита да се надигне. Не успя. После набра сили, изправи се внезапно, с цялата си тежест. Зави ѝ се свят и до слуха ѝ стигна непознат глас. Отново полегна. Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Някой беше забравил включен телевизора в болничната стая. Светът се смалява, за да ме смачка. Прозвуча в главата ѝ. Беше собственият ѝ глас. Събра отново сили, изправи се, огледа пространството около себе си и решително измъкна абоката от ръката си. За нейна изненада не прокърви.

Провеси стъпалата си от леглото и след минута стъпи на студения болничен под. Нямаше чехли или някакви пантофи. Само студените плочки. Така започна нейното лутане, което щеше да продължи дълго. Търсеше стълбите. Нямаше никого по коридорите. Все едно беше единственият жив човек в болницата. Слезе по стълбите внимателно, не бързаше. И без това не можеше да прави големи крачки. Не искаше да взема асансьора, за да не я забележат случайно. Почиваше си на всяка площадка между етажите. На регистратурата нямаше никого. Само мониторът самотно осветяваше със синкава светлина празния стол зад плота. Не срещна нито обичайните полицаи, които дежуряха пред входа на болницата, нито портиера. Светът сякаш беше опустял, за да облекчи нейното бягство. Щом стигна до рампата за носилките, тръгна със ситни стъпки надолу. Студът щипеше малките ѝ старчески стъпала. После не помнеше нищо. Разбуди се под крясъците на чайките.

Светът го няма. Няма ме и мен. Прошепна тя.

Отвори очи и видя кръжащите чайки, които беше слушала със затворени очи. Очите ѝ виждаха и светлината, която пробиваше през облаците. Надигна се на лакти. Хвърли поглед към хоризонта. Това е вечният път. Каза си тя наум, докато облизваше устните си и се опитваше да преглътне. Какъв вечен път, по дяволите? Нямаше никаква представа. Просто думите изплуваха в съзнанието ѝ. Мислите се струпваха малко над веждите, на челото, блъскаха се и след това се разпиляваха към дъното на черепа. За няма и минута тя се смееше на смъртта. Смееше се тихо и гърлено. Какво я очакваше оттук нататък? Животът не ѝ подари преждевременна смърт. Не умря и от малария на седем. Селският лекар ѝ даде хинин и тя оживя. Не умря и от недохранване. Не умря и от сърце на 67. Не умря и от инсулт на 75. За какво ми е всичко това? Умореното тяло, бягството, глупавото просветляване, целият страх, който беше сковал сърцето ѝ. Нима беше необходимо всичко това? Вечният път. Просветлява. Това се въртеше в главата ѝ. Наистина на изток просветляваше, ала това нищо не означаваше. Не и за нея. Беше видяла вече всичко – унизителната бедност, злобата на собствената си дъщеря, която беше израснала сред фарсовото разминаване между гръмогласните клишета на 80-те и изнервената и напрегната бедност. Сякаш точно тогава русата глава на дъщеря ѝ се раздели с мечтата да стане актриса. Беше преживяла и глупостта на собствените си разбирания, както и на собствените си страхове, беше преживяла и собствената си злоба, че светът не ѝ беше отредил друго място.

Беше видяла и спокойствието. Тихите вечери, в които децата си играят в градината на онзи ресторант, където толкова обичаха да ходят. Старият ресторант, където все още стояха старите френски изби отпреди повече от 70 години. Градината му беше огромна, тиха, осветена от дискретните малки лампи, разпръснати сред тревата и храстите. Беше времето на нищослучването. Тогава нямаше кой да ѝ го обясни, но това беше времето, в което тя си мислеше, че има живот. Ала живот нямаше, беше дълбоко затворена със своя съпруг и своите деца в провинциалната тишина на тоталитарния затвор. Това ѝ даваше спокойствие, но и щастие. Сякаш ето тук се криеше едно от преклоненията пред силата, че благодарение на страха може да създава вакуум, в който да се чувстваш спокойно. Да бъдеш безтегловен. Нима и това време безвъзвратно си беше тръгнало? Преди повече от петдесет години. Чува тя собствения си глас. Сякаш никога не го е имало. Прошепва. Опипва пясъка около себе си, той се разпилява в шепите ѝ. Сигурно е влажен от сутрешната роса... Но каква роса има по Вечния път? Води ли въобще някъде този шибан вечен път? Усети ръцете си внезапно изтръпнали, започва да ги търка една в друга и чак тогава си дава сметка, че лежи на пясъка, който е покрит с малко сняг. Имаше ли смисъл да задава още въпроси? Нямаше никакво намерение да се бори повече. Не намираше причини тялото и умът ѝ да живеят. Не заслужаваха тези усилия. И глупавата руса глава на дъщеря ѝ не заслужаваше. И глупавото дебело тяло на дъщеря ѝ също. И внучката ѝ – и тя. Никой не заслужаваше живота ѝ, защото не ѝ бяха дали нужното уважение. Така и не разбраха, че от нея тръгва всичко. Ами как ще разберат, та те са пълни егоисти. Мислеше си тя, без да си дава сметка, че само пълните егоисти не харесват другите егоисти. Човек мрази в другите това, което не харесва в себе си. Нали така? Ти си жертва, Мария. Ти си жертва. Така ли трябваше да завърши всичко? След малко силите започнаха да я напускат. Отпусна главата си назад и легна отново на студения пясък. Загледа се в чайките, които прелитаха. Заклеваше се, че ако трябва да върви по вечния път със собствените си крака, нямаше да го направи. Нямаше никакво намерение да прави усилия повече. Дори едно помръдване на пръста ѝ се струваше прекалено за съдбата ѝ. Отпусна главата си назад. Заслуша се в чайките. И тогава чу вълните.

Можеше да затвори очи.

]]>
offnews@offnews.bg (Петър Денчев) https://offnews.bg//knigi/biagstvoto-na-maria-762246.html Sat, 16 Oct 2021 22:34:16 +0300
Автобиографията на легендата Рони Джеймс Дио излезе и на български език (откъс) https://offnews.bg//knigi/avtobiografiata-na-legendata-roni-dzhejms-dio-izleze-i-na-balgarski-ez-762195.html Автобиографията на легендата от Rainbow, Black Sabbath и Dio Рони Джеймс Дио излезе и на български език.

Рони Джеймс Дио започва да пише своята автобиография малко преди смъртта си през 2010 г., но така и не успява да я завърши. С тази нелека задача се нагърбват неговият близък приятел и влиятелен музикален журналист Мик Уол, автор на бестселъри, посветени на Metallica, AC/DC и на самите Black Sabbath, както и съпругата му – Уенди Дио. Книгата се появи на пазара в САЩ през юли 2021 г. и мигновено привлече вниманието на почитателите на великия музикант.

"Rainbow in the Dark. Aвтобиография" е издадена у нас от "Сиела", а преводът на български език е на Коста Сивов.

В своите мемоари Рони описва най-важните хора и събития, които са му помогнали да се изгради като музикант и като личност – близките приятели музиканти, баща му, който още като малък му казва да си избере музикален инструмент, за да се научи да свири и да стане добър човек, жената, която застава до него и го подкрепя в цялата му кариера, партньорството с невероятни таланти като Ричи Блекмор и Тони Айоми.

Певецът разказва открито и за някои от грешките, които е допуснал, за мафиотския произход на името Дио, за това как въвежда в хеви метъл културата култовия знак с рогата, за катастрофата, която едва не коства живота му още преди да е започнал да се изкачва по пътя към славата.

От „Rainbow in the Dark. Aвтобиография”  ще научите и как са били създадени някои от най-значимите песни и албуми в историята на рока и хеви метъла.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен на OFFNews от издателство "Сиела":

ПРЕЛЮДИЯ

Петък, 20 юни 1986 г.

Ранна вечер е, а аз съм в гримьорната си зад кулисите в онзи свещен момент между саундчека и концерта, в който, ако извадиш достатъчно късмет и никой не те безпокои, можеш да си починеш и да помислиш. Това е почти невъзможно през останалата част от едно турне.

Вечерта, както е характерно за лятото в Ню Йорк, е много гореща. Никой не може да накара този град да забави своя ход, но жегата дава всичко от себе си. Дори клаксоните на автомобилите пищят някак си по-тихо, докато цялото „Седмо авеню“ е плувнало в пот.

Петък вечер е и хората искат да се забавляват в края на работната седмица. Предлагаме им бандата ми DIO. Хедлайнери сме в „Медисън Скуеър Гардън“, а всичките 20 000 места са разпродадени.

Онези отвън, полудели още повече от жегата, буквално се бият, за да влязат в залата. Това е един вид постижение за нас. DIO е група, която изнася концерти в големи зали още от издаването на първия ни албум Holy Diver, но това е „Гардън“ и едно съвсем ново преживяване.

Аз съм нюйоркчанин. Дори след като живях и работих толкова много години в Лос Анджелис, който обичам, винаги ще си остана нюйоркчанин. Мечтая да съм хедлайнер в „Медисън Скуеър Гардън“ от мига, в който разбрах за съществуването ѝ.

Седя си тук в тази прекрасна петъчна вечер, далеч от прахта и жегата, прогонвана от мощния климатик, и размишлявам колко далеч стигнах в музикалното си пътешествие и колко близо бях до този момент през цялото това време. Спомням си с трепет всички онези мразовити понеделнишки сутрини, в които шофирах по 400 км до Ню Йорк с цел да проникна в Брил Билдинг на Бродуей, където Карол Кинг и Джери Гофин написаха песента Will You Love Me Tomorrow. Надявах се на пробив, какъвто и да е пробив. По някое време през 1960 г. на преклонната по мое мнение седемнадесетгодишна възраст, ми беше позволено да запиша балада със заглавие An Angel Is Missing. Тя излезе с групата RONNIE DIO AND THE RED CAPS. Не стана хит, но това не ме спря тогава, не ме спира и сега.

Наречете ме стар романтик, но никога не съм пял за пари. Вярно е, че винаги съм би щастлив, или поне доволен, да ми се плаща за труда ми, но не това ме е карало да продължавам напред, да преодолявам моментите, в които съм смятал, че с мен е свършено, да създавам най-добрите си песни, да пея по най-добрия начин и да съм истински приятел с феновете си, а не просто поредната снимка в списание.

Поглеждам назад в миналото и изпитвам огромна радост, че ми беше необходим само четвърт век, за да стигна дотук. Каквото и да се случи от тук нататък в живота ми, вече мога да се похваля, че съм изнесъл концерт със собствената си група DIO като хедлайнер в „Медисън Скуеър Гардън“. Най-накрая постигнах целите си и благодаря на боговете, че сбъднаха мечтите ми, а не кошмарите.

Да участваш в една световноизвестна банда, е щастие, за което повечето музиканти могат само да се надяват. Да си част от две световноизвестни банди, е желание, граничещо с алчност. Но да постигнеш такъв успех трети път, особено с група, която носи собственото ти име... Е, мога да се нарека изключително голям късметлия.

Надявам се с прочитането на тази книга да намерите отговорите на въпросите, които отдавна желаете да ми зададете. Вероятно в края ѝ ще останете с добри, лоши или красиви чувства. Приемам всичките. Все пак това съм аз.

Ала искам да ви кажа нещо.

Вие ще сте ми свидетели, че дори утре да умра, няма да съжалявам, защото изживях живота си на максимум. Като тийнейджър почти всяка седмица ходех до „Гардън“, за да видя кое голямо име е написано на билборда, и се заричах: „Един ден ще изнеса концерт там“.

Уенди ми каза, че ни е предложено участие в зала „Медоулендс“ в Ню Джърси за два пъти повече пари, отколкото щяхме да получим за тази вечер, защото „Гардън“ беше синдикална зала, но аз ѝ отговорих:

– Трябва да изнеса концерт в „Медисън“. Това е мечтата ми.

През деня отидохме с лимузината пред залата, погледнахме на¬горе към билборда и там пишеше: „DIO, Медисън Скуеър Гардън, Ню Йорк“. Много се развълнувахме. Исках Уенди да направи снимка, но тя бе забравила фотоапарата. Нямаше значение. Никой не бе способен да улови важността на този момент за мен. Въпреки това още я обвинявам, че не го взе. Както сами виждате.

Да, време е да вървя. Чувам ги да скандират името ми.

]]>
Автобиографията на легендата от Rainbow, Black Sabbath и Dio Рони Джеймс Дио излезе и на български език.

Рони Джеймс Дио започва да пише своята автобиография малко преди смъртта си през 2010 г., но така и не успява да я завърши. С тази нелека задача се нагърбват неговият близък приятел и влиятелен музикален журналист Мик Уол, автор на бестселъри, посветени на Metallica, AC/DC и на самите Black Sabbath, както и съпругата му – Уенди Дио. Книгата се появи на пазара в САЩ през юли 2021 г. и мигновено привлече вниманието на почитателите на великия музикант.

"Rainbow in the Dark. Aвтобиография" е издадена у нас от "Сиела", а преводът на български език е на Коста Сивов.

В своите мемоари Рони описва най-важните хора и събития, които са му помогнали да се изгради като музикант и като личност – близките приятели музиканти, баща му, който още като малък му казва да си избере музикален инструмент, за да се научи да свири и да стане добър човек, жената, която застава до него и го подкрепя в цялата му кариера, партньорството с невероятни таланти като Ричи Блекмор и Тони Айоми.

Певецът разказва открито и за някои от грешките, които е допуснал, за мафиотския произход на името Дио, за това как въвежда в хеви метъл културата култовия знак с рогата, за катастрофата, която едва не коства живота му още преди да е започнал да се изкачва по пътя към славата.

От „Rainbow in the Dark. Aвтобиография”  ще научите и как са били създадени някои от най-значимите песни и албуми в историята на рока и хеви метъла.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен на OFFNews от издателство "Сиела":

ПРЕЛЮДИЯ

Петък, 20 юни 1986 г.

Ранна вечер е, а аз съм в гримьорната си зад кулисите в онзи свещен момент между саундчека и концерта, в който, ако извадиш достатъчно късмет и никой не те безпокои, можеш да си починеш и да помислиш. Това е почти невъзможно през останалата част от едно турне.

Вечерта, както е характерно за лятото в Ню Йорк, е много гореща. Никой не може да накара този град да забави своя ход, но жегата дава всичко от себе си. Дори клаксоните на автомобилите пищят някак си по-тихо, докато цялото „Седмо авеню“ е плувнало в пот.

Петък вечер е и хората искат да се забавляват в края на работната седмица. Предлагаме им бандата ми DIO. Хедлайнери сме в „Медисън Скуеър Гардън“, а всичките 20 000 места са разпродадени.

Онези отвън, полудели още повече от жегата, буквално се бият, за да влязат в залата. Това е един вид постижение за нас. DIO е група, която изнася концерти в големи зали още от издаването на първия ни албум Holy Diver, но това е „Гардън“ и едно съвсем ново преживяване.

Аз съм нюйоркчанин. Дори след като живях и работих толкова много години в Лос Анджелис, който обичам, винаги ще си остана нюйоркчанин. Мечтая да съм хедлайнер в „Медисън Скуеър Гардън“ от мига, в който разбрах за съществуването ѝ.

Седя си тук в тази прекрасна петъчна вечер, далеч от прахта и жегата, прогонвана от мощния климатик, и размишлявам колко далеч стигнах в музикалното си пътешествие и колко близо бях до този момент през цялото това време. Спомням си с трепет всички онези мразовити понеделнишки сутрини, в които шофирах по 400 км до Ню Йорк с цел да проникна в Брил Билдинг на Бродуей, където Карол Кинг и Джери Гофин написаха песента Will You Love Me Tomorrow. Надявах се на пробив, какъвто и да е пробив. По някое време през 1960 г. на преклонната по мое мнение седемнадесетгодишна възраст, ми беше позволено да запиша балада със заглавие An Angel Is Missing. Тя излезе с групата RONNIE DIO AND THE RED CAPS. Не стана хит, но това не ме спря тогава, не ме спира и сега.

Наречете ме стар романтик, но никога не съм пял за пари. Вярно е, че винаги съм би щастлив, или поне доволен, да ми се плаща за труда ми, но не това ме е карало да продължавам напред, да преодолявам моментите, в които съм смятал, че с мен е свършено, да създавам най-добрите си песни, да пея по най-добрия начин и да съм истински приятел с феновете си, а не просто поредната снимка в списание.

Поглеждам назад в миналото и изпитвам огромна радост, че ми беше необходим само четвърт век, за да стигна дотук. Каквото и да се случи от тук нататък в живота ми, вече мога да се похваля, че съм изнесъл концерт със собствената си група DIO като хедлайнер в „Медисън Скуеър Гардън“. Най-накрая постигнах целите си и благодаря на боговете, че сбъднаха мечтите ми, а не кошмарите.

Да участваш в една световноизвестна банда, е щастие, за което повечето музиканти могат само да се надяват. Да си част от две световноизвестни банди, е желание, граничещо с алчност. Но да постигнеш такъв успех трети път, особено с група, която носи собственото ти име... Е, мога да се нарека изключително голям късметлия.

Надявам се с прочитането на тази книга да намерите отговорите на въпросите, които отдавна желаете да ми зададете. Вероятно в края ѝ ще останете с добри, лоши или красиви чувства. Приемам всичките. Все пак това съм аз.

Ала искам да ви кажа нещо.

Вие ще сте ми свидетели, че дори утре да умра, няма да съжалявам, защото изживях живота си на максимум. Като тийнейджър почти всяка седмица ходех до „Гардън“, за да видя кое голямо име е написано на билборда, и се заричах: „Един ден ще изнеса концерт там“.

Уенди ми каза, че ни е предложено участие в зала „Медоулендс“ в Ню Джърси за два пъти повече пари, отколкото щяхме да получим за тази вечер, защото „Гардън“ беше синдикална зала, но аз ѝ отговорих:

– Трябва да изнеса концерт в „Медисън“. Това е мечтата ми.

През деня отидохме с лимузината пред залата, погледнахме на¬горе към билборда и там пишеше: „DIO, Медисън Скуеър Гардън, Ню Йорк“. Много се развълнувахме. Исках Уенди да направи снимка, но тя бе забравила фотоапарата. Нямаше значение. Никой не бе способен да улови важността на този момент за мен. Въпреки това още я обвинявам, че не го взе. Както сами виждате.

Да, време е да вървя. Чувам ги да скандират името ми.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/avtobiografiata-na-legendata-roni-dzhejms-dio-izleze-i-na-balgarski-ez-762195.html Fri, 15 Oct 2021 23:41:36 +0300
Кацането на Луната. Исландия 1965–1969 г. https://offnews.bg//knigi/katcaneto-na-lunata-islandia-1965-1969-g-761134.html „Исландците знаят името само на два вида дървета: коледното и онова там, другото.“ - Хелги Халфданарсон, плодовит преводач на чуждестранна класика (вкл. на Шекспир и Корана) във вестникарска статия, посветена на крайно бедния исландски речник за дървета и цветя.

Две години преди да направи историческата малка стъпка на Луната, Нийл Армстронг лови сьомга в Северна Исландия. Негова снимка край реката е изложена в регионален музей, но изображението е толкова миниатюрно, че ако не се вгледа, човек ще го помисли за илюстрация на ваканционния живот през 60-те години на ХХ век. Усмихнат едва-едва и с въдица в ръка, трийсет и шест годишният Армстронг може да мине за местен – докато не забележите бейзболната му шапка и шикозните авиаторски слънчеви очила. И разбира се, четирите слоя дрехи.

През онова лято Армстронг и още няколко души се подготвят за космически полет в тренировъчните лагери на НАСА във вътрешността на Исландия. Белите нощи скриват от поглед крайната им цел. Армстронг и колегите му са тук, защото сред исландските планини НАСА открива пейзаж, наподобяващ лунния – без растителност, без живот, без цветове, без всякакви ориентири. Цялата област на практика е скалисто плато.

„Ако искате да посетите някое място на планетата Земя, което прилича на Луната“, пише геологът от Хюстънския университет доктор Елбърт Кинг, участвал в обучението на космонавтите от екипажа на „Аполо“, „Централна Исландия трябва да е сред първите в списъка ви, понеже е красив образец на вулканичен терен без абсолютно никаква растителна покривка“.

Кандидат-космонавтите се възползват в пълна степен от голата земя. Разделят се на отбори и за разтоварване играят футбол на очертани с камъни врати. За да стигнат пеш до най-близкото дърво, са им нужни няколко дни. Пътят минава през Хоуласандюр, пустинята от черен пясък, и продължава към североизточния бряг. Дори там обаче дървото ще е хилаво и обветрено като всичко друго над ерозиралата почва на северноатлантическия остров. И няма да е много по-високо от въдичарския прът на Армстронг.

Изразът „лунен пейзаж“ често се използва за описание на безкрайните исландски пустини, образувани от вулканични изригвания и покрити с лава в различни оттенъци. Вулканичните райони на Исландия са страхотни тренировъчни бази, защото „са сухи, безплодни и се отличават с екстремни температурни амплитуди; освен това са млади геоложки образувания, а отдалечеността им от населените места ги предпазва от всякаква човешка намеса“, според един документ на НАСА от 2018 година.

Тоест пустинният им облик е предимство. Напоследък обаче из пустошта плъзва особен лилав чужденец – алясковата лупина. Растението се появява малко след космонавтите и първоначално се смята за полезна покривка на ерозирала почва.

За жалост, този експеримент изиграва лоша шега на Исландия и оставя упорит лилав белег. Сега лупината е обявена за агресивен плевел, който заплашва не само местната флора, но и голите вулканични плата – „величавата самотна пустош“, както Бъз Олдрин навремето описва Луната. Надиплените черни пясъци на Хоуласандюр, където някога са тренирали космонавтите, сега са лилаво поле.

Климатът се променя и лупината се разпространява на места, доскоро защитени от студа и сушата. Някои исландци приветстват цветето от Аляска; други го обявяват за нашественик. Въпросът е много спорен, а битката за цвета на Исландия поощрява нова политика на самоопределение.

Lupinus nootkatensis е член на семейство Бобови. Градинарите ще ви кажат, че е азотен фиксатор – приемник на бактерии, които поглъщат азота от въздуха и го препращат към корените на растението. Ако прекопаете почвата под лупина (или боб и грах), азотът се освобождава в почвата и подхранва следващия посев – красиво и елегантно решение за обогатяване на изтощена почва.

Алясковата лупина идва в Исландия през 1945 година в куфар. Историята за преднамерената ѝ поява обаче започва хилядолетие по-рано. Когато през IX век първите заселници слизат от норвежките викингски кораби, две трети от острова са покрити със зеленина и единственият му земен обитател е полярната лисица. Първите заселници пристигат с добитъка си и в опит да продължат да живеят по старому (като земеделци и животновъди), започват да секат и горят дървета в неведение каква вреда нанасят на природата. Почвеният слой в Исландия се образува по-бавно и ерозията действа по-бързо, отколкото в континентална Европа.

През 1908 година, когато исландското правителство сформира Националната горска служба, първите заселници едва ли биха познали оголените брегове. Исландия вече е екологично „най-тежко увредената държава в Европа“ (цитирам известния ерудит и писател Джаред Даймънд). Зрънце по зрънце, вятърът издухва страната в океана. Унищожаването продължава. В средата на XX век, когато другите европейски нации се съвземат от Втората световна война, Исландската горска служба обмисля как да се справи с друг вид предизвикана от човека разруха.

Исландците са безпощадни към своя остров. Изсичат брезовите гори и експлоатират пасбищата до такава степен, че от първоначалната растителна покривка са останали едва 25%.Горската служба търси решения в чужбина. Директорът ѝ, Хаукон Бяртнасон, заминава на тримесечна проучвателна мисия в Аляска.

Задачата му е да събере растения и дървета, които според него ще виреят в Исландия. Печатът в паспорта му е документирал датата на завръщането му – 3 ноември 1945-а – и завръзката на исландската лупинова сага. Три десетилетия растението живее по поляните край Рейкявик.

Директорът на Исландската служба за опазване на почвата, Ауртни Брагасон, ми каза, че чак през 1976 година са започнали да събират семената на лупината и да ги засяват из пустошта, за да подхранят бедната почва. Лупината се представя чудесно като източник на тор и оцветява земята в лилаво почти без пари. Не се изисква никакво обучение – всеки може да събере малко семена, да ги изсипе в дупка, издълбана с ток на обувка, и – абра-кадабра! – пейзажът се променя. Навярно завинаги.

]]>
„Исландците знаят името само на два вида дървета: коледното и онова там, другото.“ - Хелги Халфданарсон, плодовит преводач на чуждестранна класика (вкл. на Шекспир и Корана) във вестникарска статия, посветена на крайно бедния исландски речник за дървета и цветя.

Две години преди да направи историческата малка стъпка на Луната, Нийл Армстронг лови сьомга в Северна Исландия. Негова снимка край реката е изложена в регионален музей, но изображението е толкова миниатюрно, че ако не се вгледа, човек ще го помисли за илюстрация на ваканционния живот през 60-те години на ХХ век. Усмихнат едва-едва и с въдица в ръка, трийсет и шест годишният Армстронг може да мине за местен – докато не забележите бейзболната му шапка и шикозните авиаторски слънчеви очила. И разбира се, четирите слоя дрехи.

През онова лято Армстронг и още няколко души се подготвят за космически полет в тренировъчните лагери на НАСА във вътрешността на Исландия. Белите нощи скриват от поглед крайната им цел. Армстронг и колегите му са тук, защото сред исландските планини НАСА открива пейзаж, наподобяващ лунния – без растителност, без живот, без цветове, без всякакви ориентири. Цялата област на практика е скалисто плато.

„Ако искате да посетите някое място на планетата Земя, което прилича на Луната“, пише геологът от Хюстънския университет доктор Елбърт Кинг, участвал в обучението на космонавтите от екипажа на „Аполо“, „Централна Исландия трябва да е сред първите в списъка ви, понеже е красив образец на вулканичен терен без абсолютно никаква растителна покривка“.

Кандидат-космонавтите се възползват в пълна степен от голата земя. Разделят се на отбори и за разтоварване играят футбол на очертани с камъни врати. За да стигнат пеш до най-близкото дърво, са им нужни няколко дни. Пътят минава през Хоуласандюр, пустинята от черен пясък, и продължава към североизточния бряг. Дори там обаче дървото ще е хилаво и обветрено като всичко друго над ерозиралата почва на северноатлантическия остров. И няма да е много по-високо от въдичарския прът на Армстронг.

Изразът „лунен пейзаж“ често се използва за описание на безкрайните исландски пустини, образувани от вулканични изригвания и покрити с лава в различни оттенъци. Вулканичните райони на Исландия са страхотни тренировъчни бази, защото „са сухи, безплодни и се отличават с екстремни температурни амплитуди; освен това са млади геоложки образувания, а отдалечеността им от населените места ги предпазва от всякаква човешка намеса“, според един документ на НАСА от 2018 година.

Тоест пустинният им облик е предимство. Напоследък обаче из пустошта плъзва особен лилав чужденец – алясковата лупина. Растението се появява малко след космонавтите и първоначално се смята за полезна покривка на ерозирала почва.

За жалост, този експеримент изиграва лоша шега на Исландия и оставя упорит лилав белег. Сега лупината е обявена за агресивен плевел, който заплашва не само местната флора, но и голите вулканични плата – „величавата самотна пустош“, както Бъз Олдрин навремето описва Луната. Надиплените черни пясъци на Хоуласандюр, където някога са тренирали космонавтите, сега са лилаво поле.

Климатът се променя и лупината се разпространява на места, доскоро защитени от студа и сушата. Някои исландци приветстват цветето от Аляска; други го обявяват за нашественик. Въпросът е много спорен, а битката за цвета на Исландия поощрява нова политика на самоопределение.

Lupinus nootkatensis е член на семейство Бобови. Градинарите ще ви кажат, че е азотен фиксатор – приемник на бактерии, които поглъщат азота от въздуха и го препращат към корените на растението. Ако прекопаете почвата под лупина (или боб и грах), азотът се освобождава в почвата и подхранва следващия посев – красиво и елегантно решение за обогатяване на изтощена почва.

Алясковата лупина идва в Исландия през 1945 година в куфар. Историята за преднамерената ѝ поява обаче започва хилядолетие по-рано. Когато през IX век първите заселници слизат от норвежките викингски кораби, две трети от острова са покрити със зеленина и единственият му земен обитател е полярната лисица. Първите заселници пристигат с добитъка си и в опит да продължат да живеят по старому (като земеделци и животновъди), започват да секат и горят дървета в неведение каква вреда нанасят на природата. Почвеният слой в Исландия се образува по-бавно и ерозията действа по-бързо, отколкото в континентална Европа.

През 1908 година, когато исландското правителство сформира Националната горска служба, първите заселници едва ли биха познали оголените брегове. Исландия вече е екологично „най-тежко увредената държава в Европа“ (цитирам известния ерудит и писател Джаред Даймънд). Зрънце по зрънце, вятърът издухва страната в океана. Унищожаването продължава. В средата на XX век, когато другите европейски нации се съвземат от Втората световна война, Исландската горска служба обмисля как да се справи с друг вид предизвикана от човека разруха.

Исландците са безпощадни към своя остров. Изсичат брезовите гори и експлоатират пасбищата до такава степен, че от първоначалната растителна покривка са останали едва 25%.Горската служба търси решения в чужбина. Директорът ѝ, Хаукон Бяртнасон, заминава на тримесечна проучвателна мисия в Аляска.

Задачата му е да събере растения и дървета, които според него ще виреят в Исландия. Печатът в паспорта му е документирал датата на завръщането му – 3 ноември 1945-а – и завръзката на исландската лупинова сага. Три десетилетия растението живее по поляните край Рейкявик.

Директорът на Исландската служба за опазване на почвата, Ауртни Брагасон, ми каза, че чак през 1976 година са започнали да събират семената на лупината и да ги засяват из пустошта, за да подхранят бедната почва. Лупината се представя чудесно като източник на тор и оцветява земята в лилаво почти без пари. Не се изисква никакво обучение – всеки може да събере малко семена, да ги изсипе в дупка, издълбана с ток на обувка, и – абра-кадабра! – пейзажът се променя. Навярно завинаги.

]]>
offnews@offnews.bg (Ивелина Петрова) https://offnews.bg//knigi/katcaneto-na-lunata-islandia-1965-1969-g-761134.html Mon, 4 Oct 2021 15:48:04 +0300
''Англия ме сътвори'' от Греъм Грийн излиза на български след близо 30 години отсъствие от пазара https://offnews.bg//knigi/anglia-me-satvori-ot-gream-grijn-izliza-na-balgarski-sled-blizo-30-759728.html Един от най-значимите английски писатели на XX век – Греъм Грийн, пише романа си „Англия ме сътвори“ през 1935 г. като протест към суровата реалност и класовото разслоение на капиталистическите европейски общества. Днес, над 80 години по-късно, посланията му са все така актуални.

На 14 септември „Англия ме сътвори“ излиза отново на български език след близо 30 години отсъствие от пазара и за първи път с оригиналното си заглавие. Издателство „Кръг“ използва превода на Владимир Германов, а елегантната корица е дело на художника Дамян Дамянов.

Сюжетът се развива в Стокхолм, където неохотно се озовава 32-годишният главен герой Антъни Фарант. Потънал в дългове и безизходица, породени от вродения му афинитет към съмнителни сделки, той приема предложението на сестра си Кейт да се премести в шведската столица. Водена от загриженост и желание да съживи изгубените отношения с брат си, близначката му го урежда на работа при любовника си – финансовия магнат Крог. Героят на Крог е вдъхновен от действителната личност на шведския финансист със спорен бизнес морал Ивар Кройгер, известен като Kраля на кибрита. Грийн поставя своя антигерой Антъни в ситуация, в която му се налага да се бори със съвестта си, след като мътните морални дилеми започват да смущават дори неговата непокорна душа.

Романът е от ранните творби на Грийн, издаден за първи път през 1935-а. Преди да започне работа по него, писателят пътува до Стокхолм, където дотогава не е бил, за да пресъздаде автентично градската атмосфера. През 1953 г. книгата е преиздадена с ново заглавие – „Корабокрушенците“, което се приема и за предпочитаното от автора. „Англия ме сътвори“ обаче е името, познато в цял свят. В България романът е публикуван един-единствен път през 1995 г. и е озаглавен „Кръвна връзка“.

„Англия ме сътвори“ е второто заглавие от английския писател в каталога на „Кръг“, след като през 2020 г. излезе „Кеят на злото“.

Греъм Грийн (1904 – 1991) е писател, драматург и критик. Автор е на над 25 романа, сборници с разкази и документални книги. Житейският му път е вълнуващ (имал е безброй любовни авантюри и е бил таен агент на МИ-6) и често става вдъхновение за литературните му търсения.

Уилям Голдинг (авторът на „Повелителят на мухите“) нарича Грийн „върховен летописец на човешкото съзнание и тревожност от ХХ век“. Не случайно писателят е спряган за Нобелова награда за литература през 1966-а и 1967-а.

Грийн печели одобрението на критиците още с първата си прозаическа творба „Човекът отвътре“. Тя е отпечатана, когато той е на 25 г.

]]>
Един от най-значимите английски писатели на XX век – Греъм Грийн, пише романа си „Англия ме сътвори“ през 1935 г. като протест към суровата реалност и класовото разслоение на капиталистическите европейски общества. Днес, над 80 години по-късно, посланията му са все така актуални.

На 14 септември „Англия ме сътвори“ излиза отново на български език след близо 30 години отсъствие от пазара и за първи път с оригиналното си заглавие. Издателство „Кръг“ използва превода на Владимир Германов, а елегантната корица е дело на художника Дамян Дамянов.

Сюжетът се развива в Стокхолм, където неохотно се озовава 32-годишният главен герой Антъни Фарант. Потънал в дългове и безизходица, породени от вродения му афинитет към съмнителни сделки, той приема предложението на сестра си Кейт да се премести в шведската столица. Водена от загриженост и желание да съживи изгубените отношения с брат си, близначката му го урежда на работа при любовника си – финансовия магнат Крог. Героят на Крог е вдъхновен от действителната личност на шведския финансист със спорен бизнес морал Ивар Кройгер, известен като Kраля на кибрита. Грийн поставя своя антигерой Антъни в ситуация, в която му се налага да се бори със съвестта си, след като мътните морални дилеми започват да смущават дори неговата непокорна душа.

Романът е от ранните творби на Грийн, издаден за първи път през 1935-а. Преди да започне работа по него, писателят пътува до Стокхолм, където дотогава не е бил, за да пресъздаде автентично градската атмосфера. През 1953 г. книгата е преиздадена с ново заглавие – „Корабокрушенците“, което се приема и за предпочитаното от автора. „Англия ме сътвори“ обаче е името, познато в цял свят. В България романът е публикуван един-единствен път през 1995 г. и е озаглавен „Кръвна връзка“.

„Англия ме сътвори“ е второто заглавие от английския писател в каталога на „Кръг“, след като през 2020 г. излезе „Кеят на злото“.

Греъм Грийн (1904 – 1991) е писател, драматург и критик. Автор е на над 25 романа, сборници с разкази и документални книги. Житейският му път е вълнуващ (имал е безброй любовни авантюри и е бил таен агент на МИ-6) и често става вдъхновение за литературните му търсения.

Уилям Голдинг (авторът на „Повелителят на мухите“) нарича Грийн „върховен летописец на човешкото съзнание и тревожност от ХХ век“. Не случайно писателят е спряган за Нобелова награда за литература през 1966-а и 1967-а.

Грийн печели одобрението на критиците още с първата си прозаическа творба „Човекът отвътре“. Тя е отпечатана, когато той е на 25 г.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/anglia-me-satvori-ot-gream-grijn-izliza-na-balgarski-sled-blizo-30-759728.html Fri, 17 Sep 2021 10:06:13 +0300
''Очите на мрака'' на Дийн Кунц вече на български https://offnews.bg//knigi/ochite-na-mraka-na-dijn-kuntc-veche-na-balgarski-758912.html На 8 септември по книжарниците излиза „Очите на мрака“ – книга за онези читатели, които търсят силни преживявания, зловеща атмосфера и интензивен екшън.

Световноизвестният американски автор Дийн Кунц не случайно е смятан за най-големия конкурент на Стивън Кинг. Майстор на ужаса и загадъчните сюжети, в „Очите на мрака“ Кунц излиза отвъд границите на обикновеното зло, за да създаде сложна и напрегната история и многопластови персонажи.

Романът от 1981 година се оказва и стряскащо актуален днес – в условията на глобална пандемия и заплаха за живота и съществуването ни такова, каквото го познаваме. „Очите на мрака“ излиза с логото на издателство „Кръг“, в превода на Надя Баева и с впечатляващата корица на Стоян Атанасов от Kontur Creative.

Изминала е година, откакто Кристина Еванс е загубила малкото си момче Дани в трагичен инцидент. Година, откакто тя се бори с всички сили да възстанови живота си и да преодолее загубата. Но докато младата жена се опитва да потуши емоциите си и да продължи напред, започват да се случват твърде странни и необясними явления, граничещи със свръхестественото. Дали всичко е нечия мрачна идея за шега, или oсезаемите доказателства за нейната неизбежна лудост?

Възможно ли е синът й да е жив?

Търсенето на отговор изисква смелост и издръжливост на каквато малцина са способни. Само любовта към сина й я води напред, през неоновия нощен живот в Лас Вегас, нажежената от слънцето пустиня и замръзналите планини на Хай Сиерас, рамо до рамо с единствения човек, който й вярва – бившия военен разузнавач Елиът Страйкър.
Без да си дават сметка, двамата се замесват в дълбоко пазени правителствени тайни за разработван в Ухан смъртоносен вирус и си печелят врагове, които са готови на всичко, за да ги спрат. На карта е заложен не само животът на едно дете, а навярно и на цялото човечество.
Структурно и стилово „Очите на мрака“ е изпипан до съвършенство. На феновете на жанра романът предлага цялостно преживяване, изпълнено с екшън, мистерия и неочаквани обрати.

Повече за автора

Дийн Кунц (1945) е сред най-популярните писатели на трилъри, макар книгите му често да съдържат и елементи на ужас, фентъзи, научна фантастика, мистерия или сатира. Жива легенда в жанра, той е написал над 100 романа, 30 от които са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, а над 15 са екранизирани.

]]>
На 8 септември по книжарниците излиза „Очите на мрака“ – книга за онези читатели, които търсят силни преживявания, зловеща атмосфера и интензивен екшън.

Световноизвестният американски автор Дийн Кунц не случайно е смятан за най-големия конкурент на Стивън Кинг. Майстор на ужаса и загадъчните сюжети, в „Очите на мрака“ Кунц излиза отвъд границите на обикновеното зло, за да създаде сложна и напрегната история и многопластови персонажи.

Романът от 1981 година се оказва и стряскащо актуален днес – в условията на глобална пандемия и заплаха за живота и съществуването ни такова, каквото го познаваме. „Очите на мрака“ излиза с логото на издателство „Кръг“, в превода на Надя Баева и с впечатляващата корица на Стоян Атанасов от Kontur Creative.

Изминала е година, откакто Кристина Еванс е загубила малкото си момче Дани в трагичен инцидент. Година, откакто тя се бори с всички сили да възстанови живота си и да преодолее загубата. Но докато младата жена се опитва да потуши емоциите си и да продължи напред, започват да се случват твърде странни и необясними явления, граничещи със свръхестественото. Дали всичко е нечия мрачна идея за шега, или oсезаемите доказателства за нейната неизбежна лудост?

Възможно ли е синът й да е жив?

Търсенето на отговор изисква смелост и издръжливост на каквато малцина са способни. Само любовта към сина й я води напред, през неоновия нощен живот в Лас Вегас, нажежената от слънцето пустиня и замръзналите планини на Хай Сиерас, рамо до рамо с единствения човек, който й вярва – бившия военен разузнавач Елиът Страйкър.
Без да си дават сметка, двамата се замесват в дълбоко пазени правителствени тайни за разработван в Ухан смъртоносен вирус и си печелят врагове, които са готови на всичко, за да ги спрат. На карта е заложен не само животът на едно дете, а навярно и на цялото човечество.
Структурно и стилово „Очите на мрака“ е изпипан до съвършенство. На феновете на жанра романът предлага цялостно преживяване, изпълнено с екшън, мистерия и неочаквани обрати.

Повече за автора

Дийн Кунц (1945) е сред най-популярните писатели на трилъри, макар книгите му често да съдържат и елементи на ужас, фентъзи, научна фантастика, мистерия или сатира. Жива легенда в жанра, той е написал над 100 романа, 30 от които са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, а над 15 са екранизирани.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/ochite-na-mraka-na-dijn-kuntc-veche-na-balgarski-758912.html Wed, 8 Sep 2021 11:25:10 +0300
Най-лошото куче на света ни учи как да обичаме истински в романа ''Марли и аз'' https://offnews.bg//knigi/naj-loshoto-kuche-na-sveta-ni-uchi-kak-da-obichame-istinski-v-romana-756988.html Един луд лабрадор, едно смейство и 400 страници, изпълнени със смях, сълзи и красиви емоции – това е романът „Марли и аз“.

Тоталният бестселър на Джон Гроган е истинска класика, не само за любителите на кучета, но и за ценителите на качествения хумор и добрата проза. Автобиографичната творба на американския автор проследява трогателната история на най-лошото куче с най-голямото сърце и се превръща във вдъхновение за създателите на едноименния филм с участието на Оуен Уилсън и Дженифър Анистън. А на 9 август издателство „Кръг“ пуска на пазара ново издание на любимата книга в превод на Красимира Христовска, с корица, оформена от талантливата дизайнерка Наталия Чайкина.

Джон и Джени са безгрижни влюбени младоженци, току-що започнали съвместния си живот в своята перфектна приказна къщичка в Южна Флорида. Но безоблачните дни бързо отминават, когато решават да увеличат семейството си първо с... кученце. Сладката пухкава топчица бързо се превръща в препускащ из дома им четиресет и пет килограмов лабрадор ретривър, неподлеждащ на възпитание. И скоро става ясно, че с Марли животът на младата двойка никога вече няма да бъде същият.

Див и непокорен, Марли унищожава всичко, което се изпречи на пътя му – събаря предмети и хора, има нюх за бели, страх от гръмотевици и се оказва единственото куче, изхвърлено от училището за послушание. Но едновременно с това любвеобилният домашен любимец е до стопаните си в най-тежките и най-щастливите моменти, винаги верен и готов да обича.

Джон Гроган – завършен и умел писател разказва историята на тринайсет години от живота си, поставяйки Марли в главната роля. История за почти безкрайна любов и търпение.Тринайсетте години, в които своенравното куче е част от семейство Гроган, са всъщност най-смисленият период от живота на Джон. Период, в който той създава своето голямо семейство и развива кариерата си, но и период, в който именно присъствието на Марли го учи кои всъщност са истински важните неща в живота. Написана изключително увлекателно, „Марли и аз“ поднася трудностите и радостите на действителността по лек и неангажиращ начин, гарнирани с голяма доза хумор и обаятелен стил.

„Марли учи Америка на важните ценности – нещо, което умее само наистина лошо куче с наистина добро сърце“ - „Дейли мейл“.

Повече за автора:
Джон Гроган (1957) работи като журналист в различни печатни медии повече от двайсет и пет години. Дебютната му книга „Марли и аз“ се превръща в световен бестселър, който вдъхновява и едноименния филм от 2008-а.

]]>
Един луд лабрадор, едно смейство и 400 страници, изпълнени със смях, сълзи и красиви емоции – това е романът „Марли и аз“.

Тоталният бестселър на Джон Гроган е истинска класика, не само за любителите на кучета, но и за ценителите на качествения хумор и добрата проза. Автобиографичната творба на американския автор проследява трогателната история на най-лошото куче с най-голямото сърце и се превръща във вдъхновение за създателите на едноименния филм с участието на Оуен Уилсън и Дженифър Анистън. А на 9 август издателство „Кръг“ пуска на пазара ново издание на любимата книга в превод на Красимира Христовска, с корица, оформена от талантливата дизайнерка Наталия Чайкина.

Джон и Джени са безгрижни влюбени младоженци, току-що започнали съвместния си живот в своята перфектна приказна къщичка в Южна Флорида. Но безоблачните дни бързо отминават, когато решават да увеличат семейството си първо с... кученце. Сладката пухкава топчица бързо се превръща в препускащ из дома им четиресет и пет килограмов лабрадор ретривър, неподлеждащ на възпитание. И скоро става ясно, че с Марли животът на младата двойка никога вече няма да бъде същият.

Див и непокорен, Марли унищожава всичко, което се изпречи на пътя му – събаря предмети и хора, има нюх за бели, страх от гръмотевици и се оказва единственото куче, изхвърлено от училището за послушание. Но едновременно с това любвеобилният домашен любимец е до стопаните си в най-тежките и най-щастливите моменти, винаги верен и готов да обича.

Джон Гроган – завършен и умел писател разказва историята на тринайсет години от живота си, поставяйки Марли в главната роля. История за почти безкрайна любов и търпение.Тринайсетте години, в които своенравното куче е част от семейство Гроган, са всъщност най-смисленият период от живота на Джон. Период, в който той създава своето голямо семейство и развива кариерата си, но и период, в който именно присъствието на Марли го учи кои всъщност са истински важните неща в живота. Написана изключително увлекателно, „Марли и аз“ поднася трудностите и радостите на действителността по лек и неангажиращ начин, гарнирани с голяма доза хумор и обаятелен стил.

„Марли учи Америка на важните ценности – нещо, което умее само наистина лошо куче с наистина добро сърце“ - „Дейли мейл“.

Повече за автора:
Джон Гроган (1957) работи като журналист в различни печатни медии повече от двайсет и пет години. Дебютната му книга „Марли и аз“ се превръща в световен бестселър, който вдъхновява и едноименния филм от 2008-а.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/naj-loshoto-kuche-na-sveta-ni-uchi-kak-da-obichame-istinski-v-romana-756988.html Mon, 9 Aug 2021 12:13:41 +0300
Вечният ''Ад'' на Данте в ново луксозно издание с илюстрации на Гюстав Доре https://offnews.bg//knigi/vechniat-ad-na-dante-v-novo-luksozno-izdanie-s-iliustratcii-na-gi-756724.html Поводът – на 14 септември се навършват 700 години от смъртта на един от най-големите поети в историята на литературата Данте Алигиери (1265 – 1321).

Причината – „Ад“ заслужава да бъде преиздадена в библиофилско издание със стилен вид.

Водено от това, на 3 август издателство „Кръг“ пуска на пазара ново луксозно издание на първата част от „Божествена комедия“ на Данте. Запазването на класическия вид на произведението предполага използването на автентичния първи превод на големия български поет и писател Константин Величков от 1906-а, както и гравюрите на френския художник Гюстав Доре. С оформлението на впечатляващия том с твърди корици се е заела Милена Вълнарова.

Над „Божествена комедия“ Данте работи дванайсет години, почти до самата си смърт. Поемата е смятана за едно от най-великите произведения в италианската и световната литература въобще, а „Ад“ е първата и безспорно най-популярна част от нея. Останалите са „Чистилище“ и „Рай“.

Адът на Данте описва в първо лице пътуването му през деветте кръга на пъкъла, където съгрешилите получават наказанията за греховете си. Водач на Алигиери през мрачното и опасно пътуване е древноримският поет Вергилий, авторът на „Енеида“.

Първият превод на „Ад“ на български език прави големият поет, писател и политик Константин Величков, превеждал още Виктор Юго и Уилям Шекспир. Зa издaниeто на „Ад“ пoлyчaвa блaгoдapнocти oт ĸpaля нa Итaлия, a eĸзeмпляp oт книгата ce cъxpaнявa и ceгa в Haциoнaлнaтa библиoтeĸa в Pим.

Редактор на Величковия превод на „Ад“е самият Иван Вазов, личен приятел на поета. Произведението е публикувано през 1906 година в емблематичното списание „Художник“, което е с интерес към високото европейско и съвременно изкуство и по това време е на нивото на световни значими списания за култура и изкуство.

Гюстав Доре (1832 – 1893) е френски художник и гравьор, известен с оригиналния подход и огромната си продуктивност: с над 10 000 гравюри и повече от 4 000 издания. Винсент ван Гог нарича Доре „художникът на народа“ заради широкото разпространение на неговите серии от гравюри по литературни творби. Доре започва работата си по „Ад“ от „Божествена комедия“ през 1857-а. Той създава 76 гравюри върху цяла страница за голямоформатното илюстровано издание, което излиза от печат в началото на 1861 година и има огромен успех и влияние върху обществото. Доре илюстрира още Библията, както и книги на Балзак, Данте, Байрон, Едгар Алън По, Джон Милтън и др.

През септември светът и Италия отбелязват годишнината от смъртта на флорентинския поет с много събития, посветени на Данте – литературни четения, изложби, нови издания на творбите му, антологии и дори дълго писмо от папата. Част от тази почит към Алигиери е и изданието на „Кръг“, достъпно по книжарниците месец по-рано.

]]>
Поводът – на 14 септември се навършват 700 години от смъртта на един от най-големите поети в историята на литературата Данте Алигиери (1265 – 1321).

Причината – „Ад“ заслужава да бъде преиздадена в библиофилско издание със стилен вид.

Водено от това, на 3 август издателство „Кръг“ пуска на пазара ново луксозно издание на първата част от „Божествена комедия“ на Данте. Запазването на класическия вид на произведението предполага използването на автентичния първи превод на големия български поет и писател Константин Величков от 1906-а, както и гравюрите на френския художник Гюстав Доре. С оформлението на впечатляващия том с твърди корици се е заела Милена Вълнарова.

Над „Божествена комедия“ Данте работи дванайсет години, почти до самата си смърт. Поемата е смятана за едно от най-великите произведения в италианската и световната литература въобще, а „Ад“ е първата и безспорно най-популярна част от нея. Останалите са „Чистилище“ и „Рай“.

Адът на Данте описва в първо лице пътуването му през деветте кръга на пъкъла, където съгрешилите получават наказанията за греховете си. Водач на Алигиери през мрачното и опасно пътуване е древноримският поет Вергилий, авторът на „Енеида“.

Първият превод на „Ад“ на български език прави големият поет, писател и политик Константин Величков, превеждал още Виктор Юго и Уилям Шекспир. Зa издaниeто на „Ад“ пoлyчaвa блaгoдapнocти oт ĸpaля нa Итaлия, a eĸзeмпляp oт книгата ce cъxpaнявa и ceгa в Haциoнaлнaтa библиoтeĸa в Pим.

Редактор на Величковия превод на „Ад“е самият Иван Вазов, личен приятел на поета. Произведението е публикувано през 1906 година в емблематичното списание „Художник“, което е с интерес към високото европейско и съвременно изкуство и по това време е на нивото на световни значими списания за култура и изкуство.

Гюстав Доре (1832 – 1893) е френски художник и гравьор, известен с оригиналния подход и огромната си продуктивност: с над 10 000 гравюри и повече от 4 000 издания. Винсент ван Гог нарича Доре „художникът на народа“ заради широкото разпространение на неговите серии от гравюри по литературни творби. Доре започва работата си по „Ад“ от „Божествена комедия“ през 1857-а. Той създава 76 гравюри върху цяла страница за голямоформатното илюстровано издание, което излиза от печат в началото на 1861 година и има огромен успех и влияние върху обществото. Доре илюстрира още Библията, както и книги на Балзак, Данте, Байрон, Едгар Алън По, Джон Милтън и др.

През септември светът и Италия отбелязват годишнината от смъртта на флорентинския поет с много събития, посветени на Данте – литературни четения, изложби, нови издания на творбите му, антологии и дори дълго писмо от папата. Част от тази почит към Алигиери е и изданието на „Кръг“, достъпно по книжарниците месец по-рано.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/vechniat-ad-na-dante-v-novo-luksozno-izdanie-s-iliustratcii-na-gi-756724.html Wed, 4 Aug 2021 09:58:05 +0300
Писателят Алекс Майкълидис - Знаех какъв искам да бъде краят на ''Девиците'', но не знаех как да стигна дотам https://offnews.bg//knigi/pisateliat-aleks-majkalidis-znaeh-kakav-iskam-da-bade-kraiat-na-de-755916.html Алекс Майкълидис счупи рекордите по продажби през 2019 г. с дебютния си трилър „Останалото е мълчание“, а на 20 юли у нас излиза и втората му книга, „Девиците“. Сюжетът обещава, че книгата ще бъде също толкова успешна и завладяваща като предишната.

Действието се развива в Университета в Кеймбридж, където една студентка е намерена мъртва. Мариана Андрос - бивш възпитаник на университета и психотерапевт, се завръща в кампуса, за да открие виновника. Тя е убедена, че въпреки алибито си, харизматичният професор Едуард Фоска е убиецът. Но защо професорът би набелязал един от своите студенти? И защо е толкова обсебен от Елевзинските мистерии – ритуали в чест на Персефона - Девицата, и пътуването й до подземния свят?
Броят на жертвите расте, а опитите на Мариана да докаже, че Фоска е виновен се превръщат в мания и заплашват да разрушат всичко ценно за нея. Но тя е решена да спре убиеца... дори това да й коства живота.

Каква е разликата между писането на сценарий и писането на роман? И как реагирахте на успеха на „Останалото е мълчание“?

Алекс Майкълидис: Забавно е, бих казал. Винаги съм имал идея да напиша психологически трилър, но го отлагах и ето, че дойде подходящият момент. Но честно казано, изобщо не очаквах такъв успех.

Как и кога Ви хрумна идеята за сюжета на „Девиците“?

Първото нещо, което ми хрумна, беше местоположението. Исках да пиша за Университета в Кеймбридж още от студентството ми там. Кеймбридж е като един отделен свят и малцина го познават добре. И така, имах някакъв образ в съзнанието си на една жена - Мариана, която е загубила съпруга си и преглежда вещите му. Така се роди първата глава и всичко останало изградих от там.
След като излезе „Останалото е мълчание“ пътувах страшно много, популяризирайки книгата и когато пандемията настъпи, цял куп планирани пътувания се отмениха. Бях затворен сам в апартамента си през по-голямата част от годината и това ми помогна да завърша романа. Просто бях принуден да се концентрирам върху него.

Мислите ли, че изолацията е повлияла върху идеята Ви за романа?

Мисля, че го задълбочи и обогати. Това е роман за жена, която е преследвана от миналото си и се чувства тъжна и самотна, копнееща за хора, които вече ги няма. Така се чувствах и аз през последната година и половина общо взето.

Мариана е групов терапевт, а учениците на Едуард Фоска формират тайно общество. Какво е значението им в романа?

Докато пишех си мислех много за потайния характер на групите, особено в Кеймбридж. Аз самият съм учил групова терапия, в това специализирах. Обожавам да се връщам и към класическите мистерии от автори като Агата Кристи. В основата им винаги е някое изолирано място, например къща, влак, частен остров. Кембридж е подобно място.

Разрешавате мистериите на убийствата докато ги пишете или винаги знаете как ще завършат книгите Ви още преди да започнете?

С вида романи, които пиша, трябва да знам къде отивам до известна степен, за да мога да насочвам читателя в различни посоки. Финалът е много важен за мен. Изисква се много планиране и настройка, за да се получи добре. С „Девиците“ знаех какъв искам да бъде краят, но не знаех как да стигна дотам. Преди пандемията имах възможността да посетя Кеймбридж отново. Осъзнах, че трябва да се опитам да бъда Мариана. Трябваше да премина през историята и да се опитам да я разплета. Взех малката си тетрадка и обикалях кампуса, точно както прави тя. Докато го правех, осъзнах, че ставам все по-самотен и обзет от спомени, точно както се чувства героинята.

Писането на романа помогна ли Ви да се отърсите от неприятните чувства и спомени?

Писането е малко като терапия. Вложих толкова много от себе си в романа и се почувствах напълно освободен след като завърших „Девиците“. Почувствах, че наистина мога да оставя всичко зад себе си.

Понякога плаши ли Ви сюжетът, който изграждате, особено мистерията и елементите около убийствата?

Е, в тази книга има части, които могат да ме уплашат. Но се опитвам да не се дистанцирам от случващото се, а да се потопя максимално в сюжета и мислите на героите. Когато пиша, не пия - обикновено пиенето е начин да изключиш съзнанието си вечер. Но откривам, че си лягам с мисълта за книгата, мисля за нея и в съня си и се събуждам с нови идеи. Книгата просто превзема живота ми. И накрая вече наистина трябва да си взема почивка. Тогава малко текила е наистина от голяма помощ.

С излизането на „Девиците“ чувствате ли, че сте се научили какво прави една книга успешна или какво трябва да съдържа сюжетът, за да впечатли читателя?

За „Останалото е мълчание“ получих много отзиви от хора, които казаха, че никога преди не са чели трилъри, но харесват книгата. Аз лично харесвам романи, които са богати и задълбочени, и се заех да пренеса всичко това в структурата на трилър. Това е вероятно отговорът на въпроса защо хората го харесаха. Беше толкова неочаквано да постигна този успех. Това беше най-радостното преживяване в живота ми и в същото време ми отне много време, за да се възстановя от шока около популярността. Мисля, че това, което постигнах с „Девиците“, е да напиша обрат, който е много по-емоционален, отколкото в „Останалото е мълчание“. Не може човек да угоди на всички, така че съм развълнуван и нетърпелив да разбера какво мислят читателите.

]]>
Алекс Майкълидис счупи рекордите по продажби през 2019 г. с дебютния си трилър „Останалото е мълчание“, а на 20 юли у нас излиза и втората му книга, „Девиците“. Сюжетът обещава, че книгата ще бъде също толкова успешна и завладяваща като предишната.

Действието се развива в Университета в Кеймбридж, където една студентка е намерена мъртва. Мариана Андрос - бивш възпитаник на университета и психотерапевт, се завръща в кампуса, за да открие виновника. Тя е убедена, че въпреки алибито си, харизматичният професор Едуард Фоска е убиецът. Но защо професорът би набелязал един от своите студенти? И защо е толкова обсебен от Елевзинските мистерии – ритуали в чест на Персефона - Девицата, и пътуването й до подземния свят?
Броят на жертвите расте, а опитите на Мариана да докаже, че Фоска е виновен се превръщат в мания и заплашват да разрушат всичко ценно за нея. Но тя е решена да спре убиеца... дори това да й коства живота.

Каква е разликата между писането на сценарий и писането на роман? И как реагирахте на успеха на „Останалото е мълчание“?

Алекс Майкълидис: Забавно е, бих казал. Винаги съм имал идея да напиша психологически трилър, но го отлагах и ето, че дойде подходящият момент. Но честно казано, изобщо не очаквах такъв успех.

Как и кога Ви хрумна идеята за сюжета на „Девиците“?

Първото нещо, което ми хрумна, беше местоположението. Исках да пиша за Университета в Кеймбридж още от студентството ми там. Кеймбридж е като един отделен свят и малцина го познават добре. И така, имах някакъв образ в съзнанието си на една жена - Мариана, която е загубила съпруга си и преглежда вещите му. Така се роди първата глава и всичко останало изградих от там.
След като излезе „Останалото е мълчание“ пътувах страшно много, популяризирайки книгата и когато пандемията настъпи, цял куп планирани пътувания се отмениха. Бях затворен сам в апартамента си през по-голямата част от годината и това ми помогна да завърша романа. Просто бях принуден да се концентрирам върху него.

Мислите ли, че изолацията е повлияла върху идеята Ви за романа?

Мисля, че го задълбочи и обогати. Това е роман за жена, която е преследвана от миналото си и се чувства тъжна и самотна, копнееща за хора, които вече ги няма. Така се чувствах и аз през последната година и половина общо взето.

Мариана е групов терапевт, а учениците на Едуард Фоска формират тайно общество. Какво е значението им в романа?

Докато пишех си мислех много за потайния характер на групите, особено в Кеймбридж. Аз самият съм учил групова терапия, в това специализирах. Обожавам да се връщам и към класическите мистерии от автори като Агата Кристи. В основата им винаги е някое изолирано място, например къща, влак, частен остров. Кембридж е подобно място.

Разрешавате мистериите на убийствата докато ги пишете или винаги знаете как ще завършат книгите Ви още преди да започнете?

С вида романи, които пиша, трябва да знам къде отивам до известна степен, за да мога да насочвам читателя в различни посоки. Финалът е много важен за мен. Изисква се много планиране и настройка, за да се получи добре. С „Девиците“ знаех какъв искам да бъде краят, но не знаех как да стигна дотам. Преди пандемията имах възможността да посетя Кеймбридж отново. Осъзнах, че трябва да се опитам да бъда Мариана. Трябваше да премина през историята и да се опитам да я разплета. Взех малката си тетрадка и обикалях кампуса, точно както прави тя. Докато го правех, осъзнах, че ставам все по-самотен и обзет от спомени, точно както се чувства героинята.

Писането на романа помогна ли Ви да се отърсите от неприятните чувства и спомени?

Писането е малко като терапия. Вложих толкова много от себе си в романа и се почувствах напълно освободен след като завърших „Девиците“. Почувствах, че наистина мога да оставя всичко зад себе си.

Понякога плаши ли Ви сюжетът, който изграждате, особено мистерията и елементите около убийствата?

Е, в тази книга има части, които могат да ме уплашат. Но се опитвам да не се дистанцирам от случващото се, а да се потопя максимално в сюжета и мислите на героите. Когато пиша, не пия - обикновено пиенето е начин да изключиш съзнанието си вечер. Но откривам, че си лягам с мисълта за книгата, мисля за нея и в съня си и се събуждам с нови идеи. Книгата просто превзема живота ми. И накрая вече наистина трябва да си взема почивка. Тогава малко текила е наистина от голяма помощ.

С излизането на „Девиците“ чувствате ли, че сте се научили какво прави една книга успешна или какво трябва да съдържа сюжетът, за да впечатли читателя?

За „Останалото е мълчание“ получих много отзиви от хора, които казаха, че никога преди не са чели трилъри, но харесват книгата. Аз лично харесвам романи, които са богати и задълбочени, и се заех да пренеса всичко това в структурата на трилър. Това е вероятно отговорът на въпроса защо хората го харесаха. Беше толкова неочаквано да постигна този успех. Това беше най-радостното преживяване в живота ми и в същото време ми отне много време, за да се възстановя от шока около популярността. Мисля, че това, което постигнах с „Девиците“, е да напиша обрат, който е много по-емоционален, отколкото в „Останалото е мълчание“. Не може човек да угоди на всички, така че съм развълнуван и нетърпелив да разбера какво мислят читателите.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/pisateliat-aleks-majkalidis-znaeh-kakav-iskam-da-bade-kraiat-na-de-755916.html Tue, 20 Jul 2021 18:09:12 +0300
''Неравноделни времена'' - рок хрониките на Адри https://offnews.bg//knigi/neravnodelni-vremena-rok-hronikite-na-adri-755696.html „Преглъщам горещия чай и си мисля
За хилядите стъпки във живота,
Направени неволно, направени със цел /…/
Наслаждавам се на всичко сторено –
Било, каквото било!”

(„Сняг”: поезия, текст, парче на Адриан Иванов)

Освен за нашата (с липсващия ми приятел Янев) дебела рок антология за „Цветята от края на 90-те”, на прима виста се сещам едва за още няколко издадени съчинения от БГ рок историята, побрали славното време, сериозните послания и краткия силно емоционален полет на българското рок поколение от Прехода.

Спомените на „Тротил” - ците май си останаха само в Metal Hangar 18; Гери Райжекова издаде в същия формат (като тухлата за „цветята”) също тежкото томче за „Невидимият рок”; появилата се преди всички тях история на пловдивските банди „Ние от рока” на Добринка Димова…, нека съм пропуснал още 2-3.

Докато сканирах старите вестници с публикации за Второто рок поколение и готвех доктората си във ФЖМК, научих, че дузина студенти и докторанти са избрали теми от родната рок сцена (хроникално и актуално). Обаче книгите са няколко. Дано вездесъщият интернет поеме тези изследвания, спомени и преродени събития. Защото ненаписаното „на камък” по вятъра се носи. И не сме безсмъртни. А за нашите рок доайени е натрупан доста материал, днешните рокаджии си имат Фейсбук, Туитър и какво ли не. Групите, качили се на родната рок сцена с падането на Берлинската стена (и БКП у нас) днес изглеждат като потънали в легендарно безвремие. Оставиха ни касетни албуми и дисидентското си присъствие и творчество по читалищни и фестивални сцени от края на 80-те – които с времето ще избледняват. А не го заслужават. Нито БГ рок хрониката, която е част от националната културна история.

И… ето ги „Неравноделни (-те) времена, рок хрониките на Адри” Иванов, излезли – с неговия си инат и средства – в чудесна книга на изд. „Фабер”.

Струва си да кажа нещичко за нея. За да знаете, че я има. И, който се интересува, да се сдобие с нея, за да има в библиотеката си (вероятно ще е заедно със стари касети и плочи) една история на Второто БГ рок поколение от първо лице. Едно вълнуващо издание на хубава хартия, с много (всякакви) снимки; подредена рокбиография не само на Адри, клавириста, а на стотици групи (не само онези, в които е участвал с творчество и клавиши), пресекли следите си с неговите в онова преходно време у нас. Адри, приятелю, благодаря ти за тази книга. Освен за „Орион”, Милена, „Ера”, „Ер малък”…, научих още неща.

Е, аз съм пристрасте́н. Но зная, че има и други.

Когато – след Първия Софийски рок фестивал – такива като нас с Румен, Иво Кицов, Марти Симов, бате Чаво (Чендов), Илияна и Юлияна (Бойчева и Танчева), „кака Нели” (Каракашева; от Варна) поеха ролята на хроникьори на тогавашния нов БГ рок, картината бе някак „индивидуално” непълна. Някой познаваше някои, други срещахме с първите им появи на сцената (или чрез касетките им, изпратени за Блек топа). Естествено, че и за тогавашната генерация на рока на Прехода, нещата не започваха, примерно, от 87-а.

Ценното в хрониките на Адри е, че нещата започват… когато започват. При тях, самите музиканти: бъдещите директори на водопад, дето не искаха да живеят като язовци, не умираха от щастие, размърдваха мозъка на чичовците, усетиха, че не е лесно да си тиква – но изплетоха с Петър плета (с цялата си публика от всички възрасти) и свириха и пяха като честни Българи.

„Аз съм малка грозна птица
С черни, дрипави крила,
Никой тук не ме обича –
Често страдам от това.”

(„Врана” на Адри с Гана и Любо Малковски)

В книгата има куп редки снимки (прототип на бъдеща видео история, защото още нямаше телефони с камери, а няколкото фотографи, пленени от рока бяха от нашето семейство). Има куп редки случки, разказани сега за пълнота и правдивост на преживяното Време.

Има текстове на пяти и незаписвани песни. Има обложки на касетни албуми и автентичните следи от раждането им. Още: репетиции, срещи, гигове, фестивали, купони (със и без прекалили с алкохола), радио и вестници от тогава, музиканти и фенове; а следите излизат даже от преходното ни (тогава) Отечество и звучат и си спомнят Италия, Германия.

Много възторзи и съпричастие мога да подредя в думи сега – за книгата на Адриан Иванов. Това би бил единият начин да я почета и да обявя появата и́. Другият е да спра някъде тук.

Посветените в „рок идеологията” на Черните овци ще да са чували и за такива като мен, и за Адри, Линча, Любо „Мъртвеца” Малковски, Милена, Иваца, Свен (и всички, които вече си отидоха, бият чинелите, че трябва да има памет за онова време на най-социалния рок проект по тези земи). Хронографията на музиканта Адриан започва преди 78-а и продължава отвъд 2010-а. Ще ви осведоми, умили, ще ви припомни, ще осветли и внесе ред през групите, студиата, лайвовете и годините.

Корицата и оформлението са на „виолетовия генерал” Емо Вълев; илюстрациите са на Огнян Цеков; чест и почитания за професионалната и ненатраплива редакция на издателите от „Фабер” – търновлиите имат основания да се гордеят с тази книга. А тя ги утвърждава като съмишленици на делото и хронирането му.

Ще предложа – вместо да преразказвам – няколко снимки повече. През сайта на издателите или страниците (и Фейсбук) на Адри, „Ер малък”, или в разните книжарски вериги – намерете „Неравноделни времена”.

Забравете на колко години сте сега. Просто разтръскайте глава и покуфейте духовно с книгата.

Разкажете на други какво е било. 240 страници живот в рока, по-цветен от черно-белите клавиши на кийборда му.

Книгата можете да поръчате от следния адрес

Можете да я поръчате и от този адрес

Книгата е в наличност и тук

]]>
„Преглъщам горещия чай и си мисля
За хилядите стъпки във живота,
Направени неволно, направени със цел /…/
Наслаждавам се на всичко сторено –
Било, каквото било!”

(„Сняг”: поезия, текст, парче на Адриан Иванов)

Освен за нашата (с липсващия ми приятел Янев) дебела рок антология за „Цветята от края на 90-те”, на прима виста се сещам едва за още няколко издадени съчинения от БГ рок историята, побрали славното време, сериозните послания и краткия силно емоционален полет на българското рок поколение от Прехода.

Спомените на „Тротил” - ците май си останаха само в Metal Hangar 18; Гери Райжекова издаде в същия формат (като тухлата за „цветята”) също тежкото томче за „Невидимият рок”; появилата се преди всички тях история на пловдивските банди „Ние от рока” на Добринка Димова…, нека съм пропуснал още 2-3.

Докато сканирах старите вестници с публикации за Второто рок поколение и готвех доктората си във ФЖМК, научих, че дузина студенти и докторанти са избрали теми от родната рок сцена (хроникално и актуално). Обаче книгите са няколко. Дано вездесъщият интернет поеме тези изследвания, спомени и преродени събития. Защото ненаписаното „на камък” по вятъра се носи. И не сме безсмъртни. А за нашите рок доайени е натрупан доста материал, днешните рокаджии си имат Фейсбук, Туитър и какво ли не. Групите, качили се на родната рок сцена с падането на Берлинската стена (и БКП у нас) днес изглеждат като потънали в легендарно безвремие. Оставиха ни касетни албуми и дисидентското си присъствие и творчество по читалищни и фестивални сцени от края на 80-те – които с времето ще избледняват. А не го заслужават. Нито БГ рок хрониката, която е част от националната културна история.

И… ето ги „Неравноделни (-те) времена, рок хрониките на Адри” Иванов, излезли – с неговия си инат и средства – в чудесна книга на изд. „Фабер”.

Струва си да кажа нещичко за нея. За да знаете, че я има. И, който се интересува, да се сдобие с нея, за да има в библиотеката си (вероятно ще е заедно със стари касети и плочи) една история на Второто БГ рок поколение от първо лице. Едно вълнуващо издание на хубава хартия, с много (всякакви) снимки; подредена рокбиография не само на Адри, клавириста, а на стотици групи (не само онези, в които е участвал с творчество и клавиши), пресекли следите си с неговите в онова преходно време у нас. Адри, приятелю, благодаря ти за тази книга. Освен за „Орион”, Милена, „Ера”, „Ер малък”…, научих още неща.

Е, аз съм пристрасте́н. Но зная, че има и други.

Когато – след Първия Софийски рок фестивал – такива като нас с Румен, Иво Кицов, Марти Симов, бате Чаво (Чендов), Илияна и Юлияна (Бойчева и Танчева), „кака Нели” (Каракашева; от Варна) поеха ролята на хроникьори на тогавашния нов БГ рок, картината бе някак „индивидуално” непълна. Някой познаваше някои, други срещахме с първите им появи на сцената (или чрез касетките им, изпратени за Блек топа). Естествено, че и за тогавашната генерация на рока на Прехода, нещата не започваха, примерно, от 87-а.

Ценното в хрониките на Адри е, че нещата започват… когато започват. При тях, самите музиканти: бъдещите директори на водопад, дето не искаха да живеят като язовци, не умираха от щастие, размърдваха мозъка на чичовците, усетиха, че не е лесно да си тиква – но изплетоха с Петър плета (с цялата си публика от всички възрасти) и свириха и пяха като честни Българи.

„Аз съм малка грозна птица
С черни, дрипави крила,
Никой тук не ме обича –
Често страдам от това.”

(„Врана” на Адри с Гана и Любо Малковски)

В книгата има куп редки снимки (прототип на бъдеща видео история, защото още нямаше телефони с камери, а няколкото фотографи, пленени от рока бяха от нашето семейство). Има куп редки случки, разказани сега за пълнота и правдивост на преживяното Време.

Има текстове на пяти и незаписвани песни. Има обложки на касетни албуми и автентичните следи от раждането им. Още: репетиции, срещи, гигове, фестивали, купони (със и без прекалили с алкохола), радио и вестници от тогава, музиканти и фенове; а следите излизат даже от преходното ни (тогава) Отечество и звучат и си спомнят Италия, Германия.

Много възторзи и съпричастие мога да подредя в думи сега – за книгата на Адриан Иванов. Това би бил единият начин да я почета и да обявя появата и́. Другият е да спра някъде тук.

Посветените в „рок идеологията” на Черните овци ще да са чували и за такива като мен, и за Адри, Линча, Любо „Мъртвеца” Малковски, Милена, Иваца, Свен (и всички, които вече си отидоха, бият чинелите, че трябва да има памет за онова време на най-социалния рок проект по тези земи). Хронографията на музиканта Адриан започва преди 78-а и продължава отвъд 2010-а. Ще ви осведоми, умили, ще ви припомни, ще осветли и внесе ред през групите, студиата, лайвовете и годините.

Корицата и оформлението са на „виолетовия генерал” Емо Вълев; илюстрациите са на Огнян Цеков; чест и почитания за професионалната и ненатраплива редакция на издателите от „Фабер” – търновлиите имат основания да се гордеят с тази книга. А тя ги утвърждава като съмишленици на делото и хронирането му.

Ще предложа – вместо да преразказвам – няколко снимки повече. През сайта на издателите или страниците (и Фейсбук) на Адри, „Ер малък”, или в разните книжарски вериги – намерете „Неравноделни времена”.

Забравете на колко години сте сега. Просто разтръскайте глава и покуфейте духовно с книгата.

Разкажете на други какво е било. 240 страници живот в рока, по-цветен от черно-белите клавиши на кийборда му.

Книгата можете да поръчате от следния адрес

Можете да я поръчате и от този адрес

Книгата е в наличност и тук

]]>
offnews@offnews.bg (Емил Братанов) https://offnews.bg//knigi/neravnodelni-vremena-rok-hronikite-na-adri-755696.html Fri, 16 Jul 2021 11:35:41 +0300
''Ана Уинтор. Живот на първия ред'' разкрива скандалната и бляскава история на жената зад ''Вог'' https://offnews.bg//knigi/ana-uintor-zhivot-na-parvia-red-razkriva-skandalnata-i-bliaskava-755568.html Колко пъти сте гледали „Дяволът носи Прада“? Любим ли ви е?

Е, това е оригиналът – истинската история на Ана Уинтор, жената, вдъхновила емблематичния образ на героинята на Мерил Стрийп в култовия филм. На 13 юли биографията „Ана Уинтор. Живот на първия ред“ излиза за първи път на български език – скандална, разголваща и бляскава – за да разкрие лицето на дългогодишната главна редакторка на „Вог“. Авторът на книгата, професионалният биограф Джери Опенхаймер, разкрива пикантни подробности за живота на модната икона, която десетилетия наред разбива клишетата.

В България „Живот на първия ред“ е с логото на издателство „Кръг“ и във великолепния превод на Пейчо Кънев, а изящната корица е дело на Милена Вълнарова.

Тя е амбициозна, студена, изискваща, перфекционистка – най-влиятелната жена в света на модата, тя е Ана Уинтoр, главен редактор на „Вог“ – световната модна библия. Със своя радикален подход и хищнически нюх към модния бизнес, тя успява да се задържи на поста от 1988 г. до днес. В свят, доминиран от мъже, Уинтор се превръща едновременно в най-авторитетния и най-страховит редактор в бранша. Думата й е закон за знаменитости, политици и бизнесмени, а лицето й е емблематично за поп културата и модната журналистика; вечната прическа „боб каре“ и неотменните тъмни очила тя превръща в абсолютна класика.

Ана Уинтор тотално разбива наложените стандарти още с първата корица, която прави за „Вог“ – момиче, облечено в деним. Това нейно решение преобръща света на модата с главата надолу. Тя дори получава обаждане от печатницата, за да я попитат дали не е станала грешка. Но точно този радикален подход я прави звезда.

Как Уинтор се издига до върха без да има особени таланти? Колко подло и безскрупулно е постъпвала по пътя натам? Както и в предишните си биографични книги, Опенхаймер разнищва всяко кътче от миналото – провежда десетки интервюта със стари съученици, приятели, бивши любовници, далечни роднини, бизнес врагове, колеги и всеки, който би разполагал дори с късче от истината. Той внимателно проучва често шокиращата житейска история на тази загадъчна икона, за да сглоби целия пъзел за читателя в „Живот на първия ред“.

„По-добро от художествено произведение!“
„Ню Йорк Поуст“


„Биография, която препуска лудешки през живота й ... В „Живот на първия ред“ г-н Опенхаймер поднася блюдо, точно както направи с биографията на Марта Стюарт от 1997 г. А това, което той сервира, е доста сочно.“
„Ню Йорк Обзървър“

Повече за автора:

Джери Опенхаймер е американски писател, автор на тринайсет биографии на
известни личности, сред които ca Хилари и Бил Клинтън, Марта Стюарт, клана Хилтън, семейство Кардашиян и други. Освен биограф, Опенхаймер е работил и на различни позиции в медиите, включително като разследващ журналист и продуцент на документални филми и телевизионни новинарски емисии.

]]>
Колко пъти сте гледали „Дяволът носи Прада“? Любим ли ви е?

Е, това е оригиналът – истинската история на Ана Уинтор, жената, вдъхновила емблематичния образ на героинята на Мерил Стрийп в култовия филм. На 13 юли биографията „Ана Уинтор. Живот на първия ред“ излиза за първи път на български език – скандална, разголваща и бляскава – за да разкрие лицето на дългогодишната главна редакторка на „Вог“. Авторът на книгата, професионалният биограф Джери Опенхаймер, разкрива пикантни подробности за живота на модната икона, която десетилетия наред разбива клишетата.

В България „Живот на първия ред“ е с логото на издателство „Кръг“ и във великолепния превод на Пейчо Кънев, а изящната корица е дело на Милена Вълнарова.

Тя е амбициозна, студена, изискваща, перфекционистка – най-влиятелната жена в света на модата, тя е Ана Уинтoр, главен редактор на „Вог“ – световната модна библия. Със своя радикален подход и хищнически нюх към модния бизнес, тя успява да се задържи на поста от 1988 г. до днес. В свят, доминиран от мъже, Уинтор се превръща едновременно в най-авторитетния и най-страховит редактор в бранша. Думата й е закон за знаменитости, политици и бизнесмени, а лицето й е емблематично за поп културата и модната журналистика; вечната прическа „боб каре“ и неотменните тъмни очила тя превръща в абсолютна класика.

Ана Уинтор тотално разбива наложените стандарти още с първата корица, която прави за „Вог“ – момиче, облечено в деним. Това нейно решение преобръща света на модата с главата надолу. Тя дори получава обаждане от печатницата, за да я попитат дали не е станала грешка. Но точно този радикален подход я прави звезда.

Как Уинтор се издига до върха без да има особени таланти? Колко подло и безскрупулно е постъпвала по пътя натам? Както и в предишните си биографични книги, Опенхаймер разнищва всяко кътче от миналото – провежда десетки интервюта със стари съученици, приятели, бивши любовници, далечни роднини, бизнес врагове, колеги и всеки, който би разполагал дори с късче от истината. Той внимателно проучва често шокиращата житейска история на тази загадъчна икона, за да сглоби целия пъзел за читателя в „Живот на първия ред“.

„По-добро от художествено произведение!“
„Ню Йорк Поуст“


„Биография, която препуска лудешки през живота й ... В „Живот на първия ред“ г-н Опенхаймер поднася блюдо, точно както направи с биографията на Марта Стюарт от 1997 г. А това, което той сервира, е доста сочно.“
„Ню Йорк Обзървър“

Повече за автора:

Джери Опенхаймер е американски писател, автор на тринайсет биографии на
известни личности, сред които ca Хилари и Бил Клинтън, Марта Стюарт, клана Хилтън, семейство Кардашиян и други. Освен биограф, Опенхаймер е работил и на различни позиции в медиите, включително като разследващ журналист и продуцент на документални филми и телевизионни новинарски емисии.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/ana-uintor-zhivot-na-parvia-red-razkriva-skandalnata-i-bliaskava-755568.html Wed, 14 Jul 2021 12:55:29 +0300
Кос - началото https://offnews.bg//knigi/kos-nachaloto-754896.html Всичко започна от остров Кос – част от Додеканезите, считан за родно място на Хипократ. Островът е заврял носа си в турския бряг и гледа към Бодрум, някогашен Халикарнас, който пък е родно място на едно от 7-те чудеса на света – гробницата на цар Мавзол (оттам мавзолей), сега камънак и руини. Толкова с географските и исторически справки.

Извадихме късмета на бедния. Скъпа и съвсем нова яхта ни очаква в пристанището на град Кос. Била е ангажирана отдавна от богата дама със зададени дати и маршрут. В последния момент дамата отменя ангажимента. Споменах ли, че богатите не плащат? Така нашият капитан Димо увисва с наета и предплатена яхта, но без пътници. Приятелска спасителна акция ще покрие част от разходите му. След седмица трябва да върне яхтата в едно от атинските пристанища. Събираме се шест човека и се съгласяваме да плаваме от Кос до Атина – почти пълно прекосяване на Егейско море от изток на запад. Няма как, приятелството иска жертви.

С Люба долитаме от Атина предната сутрин и си подаряваме един ден на острова. С присъщата си липса на практичност тя е наела стая в противоположния край на продълговатия остров. Нищо, така ще видим повече. Семейното хотелче, в което ще нощуваме, е в най-отдалечения от плажа квартал на градчето. Нищо, така ще видим още повече. Въобще, с Люба може да се види много повече.

Набързо се преобличаме в скромната, но гостоприемна и по гръцки стилна стая и в плажна премяна поемаме към морето. Пътят минава през смокинова градина. Сладкият топъл дъх на зрели смокини ни омайва. Протягаме ръце и късаме от ниските клони. По пръстите ни полепва смокинова нега. Разполовяваме най-едрите плодове и с предчувствие за блаженство ги захапваме нежно. Е няма такава сладост! Дори дружното ни “Ммммъ...” прилича повече на сексуален възторг отколкото на кулинарна наслада.

Най-сетне полагаме тела на плажа. Щедрото юлско слънце, проникващо през затворените клепачи, кроткият плясък на вълните, нежността на вятъра и... о, да - до носовете ни достига мирис на прясно пържена рибка. Капанчето е в дъното на плажа, оттам се разнася съответната музика. Вече знаем къде ще прекараме дълги лениви часове - къпане в морето, съхнене под жаркото слънце, студена биричка в капанчето... банално. Блаженството не е оригинално. Животът носи най-много радост с простите неща.

С Люба сме близки от много години, а може би от минал живот. Знаем почти всичко една за друга, няма какво ново да споделяме - просто се кефим максимално на прекрасния ден, а по солените ни устни напира безпричинен смях.

Рано на другия ден (рано според гръцките табиети е около 10 ч.) таксито чака, за да ни откара до другия край на острова, където пък ще ни чака яхтата.

В крайбрежното кафене място на срещата вече са Ада, Руми и Лъчо - кацнали са същия ден. С Лъчо се знаем от предишно плаване - невероятен чешит, деликатен и мълчалив единак, който никога няма да те заговори пръв, но също така мъжът с най-шарени и екзотични дрехи, когото познавам. Отзивчив, добронамерен, а най-ценното му качество е, че винаги има подръка точно това, което е нужно. Такъв човек е желан на всяка лодка, затова щом има място, е под платната на Димо. Неясна възраст, но е превалил половин век, макар че младее.

Ада и Руми са нови за мен. Морската клюка мълви, че в различни периоди и двете са били близки до сърцето на Димо, но конкуренцията не ги е направила съпернички, а приятелки. Женските приятелства често са странни, а когато в тях има намесен мъж, е загуба на време да се търси логика. Ада излъчва сексапил дори и в гръб, а Руми е сдържана, някак защитно резервирана, но с необясним магнетизъм. При появата на Димо и за слепия става видно как през двете протича ток, щом го зърват. Всъщност, само за Димо не е видно. Безразличието е най-силната стръв.

Слънцето вече прежуря носовете ни. Нямаме търпение да вдигнем котва и да отплаваме, но преди това има куп пристанищни формалности, с които се заемат Димо и Люба, а ние с Ада и Руми ще направим основния пазар - храна и “стъкла” за няколко дни. Лъчо ще бди над багажа.
На борда сме! Най-сетне!

Докато разпределяме каютите и разузнаваме яхтата с музикалното име Вивалди, неусетно се свечерява. Колкото и да са дълги, летните дни не са безкрайни. Умората от деня постепенно надделява и ни прави флегматични и сънливи. Решаваме да преспим на котва в пристанището, а утре рано да отплаваме и да започнем подвизите. Притихваме по каютите, оставени с отворени врати, за да влиза въздух. Чува се само приспивното скърцане на въжетата, с които нашата и съседните яхти са вързани на док. Лодката се поклаща леко като огромна бебешка люлка, приспиваща в прегръдката си няколко пораснали момчета и момичета.

На море се спи бързо. С отварянето на очи срещам розовия изгрев, който багри морската шир. Яхтите също са нежно розови, леко зачервени от нетърпение да вдигнат котва. Пристанището на Кос тъне в лека мараня, още не иска да се разсънва. Истеричен крясък на прелитаща чайка раздира сънливата тишина и слага край на розовото събуждане. Отдясно се чува равномерният стържещ звук от изтегляне на котвена верига. Има по-ранобудни от нас. Време е!

С много нетърпение и малко сладка тъга оставяме острова гърба си, всичко още предстои.

Днес ще плаваме до Калимнос, откъдето утре ще вземем Димана - морска амазонка, която цяло лято прескача от яхта на яхта и кръстосва морската шир. Всички я искат на борда си, не само заради светлия характер, но и защото има капитанско свидетелство. Капитаните ѝ имат доверие, изпитана е в морски битки и с готовност ѝ поверяват управлението, когато почиват.

Правим кратка спирка около о. Псеримос за първо къпане. Който може, се гмурка, който не - плава отгоре. Аз съм от вторите. Ада и Руми гледат да са все заедно, дори спят в една каюта. Щом едната влезе във водата, влиза и другата, излезе ли едната, до пет минути и другата цъфва на борда. Сякаш се дебнат, някоя да не остане насаме с Димо. Докато тримата са заедно, нищо няма да се случи. С женската си интуиция долавям, че Димо като че ли се е наситил и преситил от лесно достъпните прелести на Ада и щенията му клонят по-скоро към Руми, но тези пламъчета или ще изтлеят безславно, или тепърва ще се разгарят - сляпата съдба решава.

Лъчо геройски се гмурка в дълбините с всичките си най-модерни и скъпи принадлежности. Оставя над себе си специален буй, за да знаем къде да го търсим, ако се наложи.

Ада, най-добрата плувкиня между нас, открива колония малки охлювчета, полепнали по крайбрежните скали. Били превъзходно мезе. Благодарим на морето за неговия дар и започваме да ги отлепваме и събираме в специална мрежичка, която навреме изплувалият Лъчо любезно доставя. Въдицата на Димо виси безнадеждно от борда и отблъсква всички риби. Ако чакаме капитанът да ни нахрани, ще си умрем гладни. Но не и жадни. На яхта се пие от рано. Хоп едно коктейлче, хоп второ - предотвратява морска болест... казват.

Следобед по някое време приставаме на Калимнос. Каменист и оголен, със съответните църкви, параклиси и естествено - славна история. Като слушаш гърците, ще речеш, че тези хора никога в нищо не са се проваляли и никога, ама никога не са яли бой. Просто са родени герои, ти да видиш! Всеки остров си има своя забележителност - единствена и неповторима. Този се слави със сюнгерите. Има ги навсякъде, но ги вадят и обработват именно тук. Естествено, закупуваме си.

Групата се разпръсва. Димо хваща пътя с двете хубавици, ние с Люба се шляем безцелно из живописните улички, а Лъчо отпрашва в неизвестна посока.

Вечерта имаме сборен пункт в крайбрежна таверна. Всички сме точни, но Димана още я няма. Димо точно вади телефона да ѝ се обади и тя звъни. Не знам защо телепатията още не е обявена за научен факт! Говорят си нещо на техния професионален език пълен с термини и изрази, неразбираеми за непросветените.

- Промяна в плана - осведомява ни Димо. - Димана няма да дойде тук, ще се качи след два дни. Освен това, утре се очаква разваляне на времето, така че ще тръгнем рано, за да избегнем буря. Спете бързо, ясно ли е?!

Небето е препълнено с ярки звезди, сякаш няма място за всички, вятър никакъв, но с капитана не се спори. Прибираме се по-рано на лодката, застопоряваме всичко подвижно и се готвим за сън в очакване на неочаквана буря.

Изнасям се да спя на палубата - под мен морето, над мен звездите. Взирам се в звездите, сякаш се надявам да ми споделят някаква тайна, вдишвам соления морски въздух и се отдавам на завладяващото усещане, че между небето и морето съм само аз - някаква космическа, едновременно блажена и страховита самота, покой без очакване, вселенска мъртва тишина - нищо не предвещава, нищо не обещава.

Когато отварям очи, звездите са изтрити от ярки слънчеви лъчи. Заспиване под звездите, събуждане с изгрева. Безсмислена усмивка е разтегнала лицето ми, още преди да се разсъня. Май това е щастие.
Бързо се отдалечаваме от Калимнос и навлизаме в открити води, доколкото това е възможно сред нагъсто пръснатите гръцки острови.

Тъкмо се готвим за леко сутрешно похапване, когато внезапен удар по левия борд рязко накланя яхтата встрани. Всичко от масата се плъзва и полита към пода, но жертва става само една чаша. Всеки е успял да хване по нещо - кой чиния, кой чаша, вилица, кутия цигари, телефон - несъзнателно посягаш към най-ценното си. Преди да се окопитим, втора вълна залива носа на яхтата. Лоша работа, когато вълните са накъсани и от различни посоки, не знаеш кой път да хванеш. Изневиделица се извива и силен вятър, добре че сме със свити платна. Бурята ни свари с празни стомаси, което не е добре, но това е най-малкият проблем. Димо се вкопчва с две ръце в руля и крещи с пълно гърло някакви команди, които Лъчо изпълнява бегом. Затяга едни въжета, отпуска други. Порив на вятъра перва силно яхтата, тя се накланя, сякаш иска да полегне на вълните и Лъчо едвам успява да не падне във водата, вкопчен в перилата. Само това ни липсваше - човек зад борда. Останалите сме се вкаменили по местата си, заловени кой за каквото е намерил. От каюткомпанията се включва радиостанцията с тревожното “мейдей, мейдей!” Следват объркани съобщения, от които Димо разбира, че две яхти са се обърнали на излизане от пристанището и чакат помощ. Ужас, можеше да сме ние, ако бяхме закъснели малко. Усещам, че стомахът ми се готви за бунт. Погледите ни с Люба се срещат. Дори под слъчевия загар личи, че е пребледняла “като платно” - корабно платно. Докато вълните ни подмятат с настървение, Димо все пак е успял да насочи яхтата към малко каменисто островче с тих залив.

- Молете се да не е плитко, молете се! - крещи ни той.

Молим се. Друго не можем да направим.

В такива моменти проличава майсторството и ловкостта на капитана ни. Изведнъж навлизаме в съвсем спокойни води. Вълните остават да се пенят ядосани зад нас. Изплъзнахме им се! Спасителен, благословен залив! Настъпва мир и тишина, яхтата се поклаща леко и безгрижно, сякаш нищо не е било. Пускаме котва, заорава послушно в дъното. И ние се отпускаме и поемаме дълбоко дъх - бурята си игра с нас не повече от половин час, но ни се стори безкрайно.

За гърците, които се раждат, живеят и умират около морето, подобна морска случка не е събитие, но аз съм с шопски корени и за пръв път оценявам сигурността, която дава континенталната твърд. Спомняйки си нощта на палубата и възцарилата се мъртвешка тишина, разбрах какво е “затишие пред буря”.
Ех, Атина, колко си далече още... Какво ли ни очаква, докато криволичим между островите?

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Разказът "Кос - началото" е от цикъла “Моите гръцки острови”.

]]>
Всичко започна от остров Кос – част от Додеканезите, считан за родно място на Хипократ. Островът е заврял носа си в турския бряг и гледа към Бодрум, някогашен Халикарнас, който пък е родно място на едно от 7-те чудеса на света – гробницата на цар Мавзол (оттам мавзолей), сега камънак и руини. Толкова с географските и исторически справки.

Извадихме късмета на бедния. Скъпа и съвсем нова яхта ни очаква в пристанището на град Кос. Била е ангажирана отдавна от богата дама със зададени дати и маршрут. В последния момент дамата отменя ангажимента. Споменах ли, че богатите не плащат? Така нашият капитан Димо увисва с наета и предплатена яхта, но без пътници. Приятелска спасителна акция ще покрие част от разходите му. След седмица трябва да върне яхтата в едно от атинските пристанища. Събираме се шест човека и се съгласяваме да плаваме от Кос до Атина – почти пълно прекосяване на Егейско море от изток на запад. Няма как, приятелството иска жертви.

С Люба долитаме от Атина предната сутрин и си подаряваме един ден на острова. С присъщата си липса на практичност тя е наела стая в противоположния край на продълговатия остров. Нищо, така ще видим повече. Семейното хотелче, в което ще нощуваме, е в най-отдалечения от плажа квартал на градчето. Нищо, така ще видим още повече. Въобще, с Люба може да се види много повече.

Набързо се преобличаме в скромната, но гостоприемна и по гръцки стилна стая и в плажна премяна поемаме към морето. Пътят минава през смокинова градина. Сладкият топъл дъх на зрели смокини ни омайва. Протягаме ръце и късаме от ниските клони. По пръстите ни полепва смокинова нега. Разполовяваме най-едрите плодове и с предчувствие за блаженство ги захапваме нежно. Е няма такава сладост! Дори дружното ни “Ммммъ...” прилича повече на сексуален възторг отколкото на кулинарна наслада.

Най-сетне полагаме тела на плажа. Щедрото юлско слънце, проникващо през затворените клепачи, кроткият плясък на вълните, нежността на вятъра и... о, да - до носовете ни достига мирис на прясно пържена рибка. Капанчето е в дъното на плажа, оттам се разнася съответната музика. Вече знаем къде ще прекараме дълги лениви часове - къпане в морето, съхнене под жаркото слънце, студена биричка в капанчето... банално. Блаженството не е оригинално. Животът носи най-много радост с простите неща.

С Люба сме близки от много години, а може би от минал живот. Знаем почти всичко една за друга, няма какво ново да споделяме - просто се кефим максимално на прекрасния ден, а по солените ни устни напира безпричинен смях.

Рано на другия ден (рано според гръцките табиети е около 10 ч.) таксито чака, за да ни откара до другия край на острова, където пък ще ни чака яхтата.

В крайбрежното кафене място на срещата вече са Ада, Руми и Лъчо - кацнали са същия ден. С Лъчо се знаем от предишно плаване - невероятен чешит, деликатен и мълчалив единак, който никога няма да те заговори пръв, но също така мъжът с най-шарени и екзотични дрехи, когото познавам. Отзивчив, добронамерен, а най-ценното му качество е, че винаги има подръка точно това, което е нужно. Такъв човек е желан на всяка лодка, затова щом има място, е под платната на Димо. Неясна възраст, но е превалил половин век, макар че младее.

Ада и Руми са нови за мен. Морската клюка мълви, че в различни периоди и двете са били близки до сърцето на Димо, но конкуренцията не ги е направила съпернички, а приятелки. Женските приятелства често са странни, а когато в тях има намесен мъж, е загуба на време да се търси логика. Ада излъчва сексапил дори и в гръб, а Руми е сдържана, някак защитно резервирана, но с необясним магнетизъм. При появата на Димо и за слепия става видно как през двете протича ток, щом го зърват. Всъщност, само за Димо не е видно. Безразличието е най-силната стръв.

Слънцето вече прежуря носовете ни. Нямаме търпение да вдигнем котва и да отплаваме, но преди това има куп пристанищни формалности, с които се заемат Димо и Люба, а ние с Ада и Руми ще направим основния пазар - храна и “стъкла” за няколко дни. Лъчо ще бди над багажа.
На борда сме! Най-сетне!

Докато разпределяме каютите и разузнаваме яхтата с музикалното име Вивалди, неусетно се свечерява. Колкото и да са дълги, летните дни не са безкрайни. Умората от деня постепенно надделява и ни прави флегматични и сънливи. Решаваме да преспим на котва в пристанището, а утре рано да отплаваме и да започнем подвизите. Притихваме по каютите, оставени с отворени врати, за да влиза въздух. Чува се само приспивното скърцане на въжетата, с които нашата и съседните яхти са вързани на док. Лодката се поклаща леко като огромна бебешка люлка, приспиваща в прегръдката си няколко пораснали момчета и момичета.

На море се спи бързо. С отварянето на очи срещам розовия изгрев, който багри морската шир. Яхтите също са нежно розови, леко зачервени от нетърпение да вдигнат котва. Пристанището на Кос тъне в лека мараня, още не иска да се разсънва. Истеричен крясък на прелитаща чайка раздира сънливата тишина и слага край на розовото събуждане. Отдясно се чува равномерният стържещ звук от изтегляне на котвена верига. Има по-ранобудни от нас. Време е!

С много нетърпение и малко сладка тъга оставяме острова гърба си, всичко още предстои.

Днес ще плаваме до Калимнос, откъдето утре ще вземем Димана - морска амазонка, която цяло лято прескача от яхта на яхта и кръстосва морската шир. Всички я искат на борда си, не само заради светлия характер, но и защото има капитанско свидетелство. Капитаните ѝ имат доверие, изпитана е в морски битки и с готовност ѝ поверяват управлението, когато почиват.

Правим кратка спирка около о. Псеримос за първо къпане. Който може, се гмурка, който не - плава отгоре. Аз съм от вторите. Ада и Руми гледат да са все заедно, дори спят в една каюта. Щом едната влезе във водата, влиза и другата, излезе ли едната, до пет минути и другата цъфва на борда. Сякаш се дебнат, някоя да не остане насаме с Димо. Докато тримата са заедно, нищо няма да се случи. С женската си интуиция долавям, че Димо като че ли се е наситил и преситил от лесно достъпните прелести на Ада и щенията му клонят по-скоро към Руми, но тези пламъчета или ще изтлеят безславно, или тепърва ще се разгарят - сляпата съдба решава.

Лъчо геройски се гмурка в дълбините с всичките си най-модерни и скъпи принадлежности. Оставя над себе си специален буй, за да знаем къде да го търсим, ако се наложи.

Ада, най-добрата плувкиня между нас, открива колония малки охлювчета, полепнали по крайбрежните скали. Били превъзходно мезе. Благодарим на морето за неговия дар и започваме да ги отлепваме и събираме в специална мрежичка, която навреме изплувалият Лъчо любезно доставя. Въдицата на Димо виси безнадеждно от борда и отблъсква всички риби. Ако чакаме капитанът да ни нахрани, ще си умрем гладни. Но не и жадни. На яхта се пие от рано. Хоп едно коктейлче, хоп второ - предотвратява морска болест... казват.

Следобед по някое време приставаме на Калимнос. Каменист и оголен, със съответните църкви, параклиси и естествено - славна история. Като слушаш гърците, ще речеш, че тези хора никога в нищо не са се проваляли и никога, ама никога не са яли бой. Просто са родени герои, ти да видиш! Всеки остров си има своя забележителност - единствена и неповторима. Този се слави със сюнгерите. Има ги навсякъде, но ги вадят и обработват именно тук. Естествено, закупуваме си.

Групата се разпръсва. Димо хваща пътя с двете хубавици, ние с Люба се шляем безцелно из живописните улички, а Лъчо отпрашва в неизвестна посока.

Вечерта имаме сборен пункт в крайбрежна таверна. Всички сме точни, но Димана още я няма. Димо точно вади телефона да ѝ се обади и тя звъни. Не знам защо телепатията още не е обявена за научен факт! Говорят си нещо на техния професионален език пълен с термини и изрази, неразбираеми за непросветените.

- Промяна в плана - осведомява ни Димо. - Димана няма да дойде тук, ще се качи след два дни. Освен това, утре се очаква разваляне на времето, така че ще тръгнем рано, за да избегнем буря. Спете бързо, ясно ли е?!

Небето е препълнено с ярки звезди, сякаш няма място за всички, вятър никакъв, но с капитана не се спори. Прибираме се по-рано на лодката, застопоряваме всичко подвижно и се готвим за сън в очакване на неочаквана буря.

Изнасям се да спя на палубата - под мен морето, над мен звездите. Взирам се в звездите, сякаш се надявам да ми споделят някаква тайна, вдишвам соления морски въздух и се отдавам на завладяващото усещане, че между небето и морето съм само аз - някаква космическа, едновременно блажена и страховита самота, покой без очакване, вселенска мъртва тишина - нищо не предвещава, нищо не обещава.

Когато отварям очи, звездите са изтрити от ярки слънчеви лъчи. Заспиване под звездите, събуждане с изгрева. Безсмислена усмивка е разтегнала лицето ми, още преди да се разсъня. Май това е щастие.
Бързо се отдалечаваме от Калимнос и навлизаме в открити води, доколкото това е възможно сред нагъсто пръснатите гръцки острови.

Тъкмо се готвим за леко сутрешно похапване, когато внезапен удар по левия борд рязко накланя яхтата встрани. Всичко от масата се плъзва и полита към пода, но жертва става само една чаша. Всеки е успял да хване по нещо - кой чиния, кой чаша, вилица, кутия цигари, телефон - несъзнателно посягаш към най-ценното си. Преди да се окопитим, втора вълна залива носа на яхтата. Лоша работа, когато вълните са накъсани и от различни посоки, не знаеш кой път да хванеш. Изневиделица се извива и силен вятър, добре че сме със свити платна. Бурята ни свари с празни стомаси, което не е добре, но това е най-малкият проблем. Димо се вкопчва с две ръце в руля и крещи с пълно гърло някакви команди, които Лъчо изпълнява бегом. Затяга едни въжета, отпуска други. Порив на вятъра перва силно яхтата, тя се накланя, сякаш иска да полегне на вълните и Лъчо едвам успява да не падне във водата, вкопчен в перилата. Само това ни липсваше - човек зад борда. Останалите сме се вкаменили по местата си, заловени кой за каквото е намерил. От каюткомпанията се включва радиостанцията с тревожното “мейдей, мейдей!” Следват объркани съобщения, от които Димо разбира, че две яхти са се обърнали на излизане от пристанището и чакат помощ. Ужас, можеше да сме ние, ако бяхме закъснели малко. Усещам, че стомахът ми се готви за бунт. Погледите ни с Люба се срещат. Дори под слъчевия загар личи, че е пребледняла “като платно” - корабно платно. Докато вълните ни подмятат с настървение, Димо все пак е успял да насочи яхтата към малко каменисто островче с тих залив.

- Молете се да не е плитко, молете се! - крещи ни той.

Молим се. Друго не можем да направим.

В такива моменти проличава майсторството и ловкостта на капитана ни. Изведнъж навлизаме в съвсем спокойни води. Вълните остават да се пенят ядосани зад нас. Изплъзнахме им се! Спасителен, благословен залив! Настъпва мир и тишина, яхтата се поклаща леко и безгрижно, сякаш нищо не е било. Пускаме котва, заорава послушно в дъното. И ние се отпускаме и поемаме дълбоко дъх - бурята си игра с нас не повече от половин час, но ни се стори безкрайно.

За гърците, които се раждат, живеят и умират около морето, подобна морска случка не е събитие, но аз съм с шопски корени и за пръв път оценявам сигурността, която дава континенталната твърд. Спомняйки си нощта на палубата и възцарилата се мъртвешка тишина, разбрах какво е “затишие пред буря”.
Ех, Атина, колко си далече още... Какво ли ни очаква, докато криволичим между островите?

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Разказът "Кос - началото" е от цикъла “Моите гръцки острови”.

]]>
offnews@offnews.bg (Христина Острикова) https://offnews.bg//knigi/kos-nachaloto-754896.html Tue, 6 Jul 2021 06:27:29 +0300
Пътеводител разкрива тайните на гръцките острови https://offnews.bg//knigi/patevoditel-razkriva-tajnite-na-gratckite-ostrovi-754618.html Копнежът по южните морета е вдъхновявал не един или двама писатели. Дестинациите са много, а информацията за тях все още е откъслечна и ограничена.

Дълбоко в безкрайното „Гръцко синьо” потапя първата книга на дългогодишния журналист Анита Димитрова – един "не съвсем пътеводител" както за напълно начинаещи, така и за напреднали.

Toй обхваща трийсет и две близки и далечни дестинации – от Тасос и Халкидики до непознатите южни острови; двеста и петдесет цветни фотографии; полезни съвети за плаването по море, местната кухня, историческите забележителности.

В „Гръцко синьо” няма да откриете реклама на гръцката туристическа индустрия или на хотелски комплекси. Без да пренебрегва популярните дестинации, авторката отива и до места, където машината още не се е завъртяла на пълни обороти.

И благодарение на ентусиазма на Анита Димитрова красотата на много от тях става видима и за българските читатели.

Написан с много любов, този „не съвсем пътеводител“ надскача географските и исторически реалии. Той съдържа не само плажове, залези и практична информация за туриста.

В него има и вендети, политически убийства, вулкани и земетресения, любовна история,  чуват се стъпките на Омир, Байрон, Казандзакис и Ленард Коен.
„Гръцко синьо” е пътуване, населено с легенди, митове, герои, богове, живописни острови и море. Истинско пиршество на сетивата и ума.

"Тази книга няма да ви убеждава да отидете на почивка в Гърция, тя ще ви отведе там. Не е пътеводител, не е наръчник, не е пътепис, не е албум за снимки, а всичко това заедно. Но най-вече е подарък. Подарява ви го човек, който е кръстосвал Гърция по всички традиционни и недотам известни туристически маршрути. Анита Димитрова е събирала гледки, вкусове, справки, впечатления и сега ги изсипва като мидички в шепата ви. Но не си представяйте, че книгата е поетична. Вярна на журналистическия си навик, авторката няма изречение без точна информация и по силата на опита си като кинокритик тя не се притеснява да споделя както най-доброто от синя Гърция, така и някои сенки, нанесени от ненаситния туризъм. Така ви спестява време за проучване и неволни грешки. А и „Гръцко синьо“ не е реклама. Ваканция е тази книга" - Веселина Седларска.

Откъс от книгата "Гръцко синьо"

Кое е сърцето на Гърция – античната Атина? Оракулът в Делфи? Митичният Пелопонес? Изгубеният византийски метрополис Константинопол?
Ако сте виждали едно-единствено изображение от Гърция, това едва ли е Партенонът на Акропола. По-вероятно е да става дума за пейзаж с тебеширенобели къщи, пръснати безредно по склона, на фона на мастиленосиньо море и почти толкова синьо небе. Може да има и църква със син купол.

Това е архетипната представа за Гърция по целия свят. Много често неподготвеният турист (срещала съм този въпрос стотици пъти) тръгва към Халкидики, Тасос, Родос или Йонийските острови, питайки: ще намеря ли там тази гледка?

Отговорът, разбира се, е не. Това не е типичната природа и архитектура в по-голямата част от страната. Всички тези кадри са за¬снети на едно място:

Цикладските острови, разпръснат архипелаг в Егейско море, югоизточно от Атина. Най-вероятно е снимката да е от Санторини, но може да бъде и от Миконос, Парос, Наксос, Иос...

Цикладите са общо 220 острова, обитаеми са само една десета от тях. Името им идва от гръцката дума за „кръг“, тъй като са опасали свещения остров Делос, където преди близо 3000 години са извършвали богослужения в чест на Аполон. Естествено, кръг е силно казано. В предкласическата епоха тук властвала цикладската цивилизация, оставила в наследство изумителни с простотата на своите линии мраморни фигурки. Повечето от тези артефакти на 5000 години са изваяни от мрамора, добиван чак до XX в. на Наксос, един от центровете на цикладската цивилизация. Той е най-големият по площ остров в архипелага, втори по брой на населението и с най-плодородната земя. Това донякъде (но не съвсем) го е защитило от нашествието на туризма.

Нито един гост, който влиза в пристанището на Наксос по море, не може да пропусне най-импозантното творение, създадено от неговия мрамор. Това е античната врата Портара, извисяваща се над малкото островче Палатия (днес свързано със сушата с алея). С размери 6 на 3.5 м и чудовищни колони, тежащи по 20 тона всяка, портата е трябвало да бъде вход към храм на Аполон, съответстващ на нейното величие. Този храм никога не е бил завършен. Но Портара е устояла на превратностите на времето и стои там и днес, улавяща окото на залеза всяка вечер, и тази гледка привлича ежедневно безброй туристи през летния сезон.

Столицата в подножието също се нарича Наксос и през лятото е кипящ от живот пристанищен град, по чиято твърде пренаселена променада се точи дългаредица ресторанти, барове, магазинчета и агенции за продажба на фериботни билети.

Венецианците, владели Наксос в продължение на векове, са изградили в най-високата му точка типичната за тях крепост – Кастро. Нейните лабиринти са най-интересната част от града, с църкви от различни епохи и заведения с панорамни гледки. В двореца от 1627 г., по-късно превърнат във френско католическо училище (там е учил и писателят Никос Казандзакис), днес Археологическият музей излага местни образци на цикладското изкуство. На север е живописният квартал „Грота“, изграден върху скалист бряг, брулен безмилостно от вятъра, а в най-южната част на града започва това, за което туристите са дошли: плажът.

От пръв поглед е ясно с какво ги привлича Наксос. От широки и плитки, с фин златист пясък, през сърфистки лагуни с вятър, до закътани скалисти ивици, достъпни по стръмни пътеки, прозрачни заливи с „меки“ камъни, заоблени от вълните... Плажовете на Наксос стигат за всички.

Плажът в рамките на града се нарича Агиос Георгиос и около него са изникнали многобройни хотели и къщи за гости. На юг пясъчната ивица продължава с Агиос Про-копиос – най-синия, Агия Анна – най-плиткия, и дюните на Плака – най-просторния, продължаващ повече от 4 км. Около тази почти непрекъсната ивица бял пясък е съсредоточена туристическата индустрия на Наксос – настаняване, заведения, развлечения, къмпинги... Цени има за всеки джоб, а големи хотели липсват – всяка сграда стои на цикладските естетически позиции и е безупречно белосана и декорирана.

Навярно малцина знаят, че така типичната палитра от бяло и синьо се е получила случайно. Човек би предположил, че белите къщи със сини прозорци и врати са създадени по подобие на гръцкия флаг, но това не е така. През 1938 г. в Гърция избухва холерна епидемия, по време на която диктаторът Метаксас на¬режда всички сгради да бъдат варосани с противоепидемична цел.

Негасената вар е известна от столетия като широкодостъпен дезинфектант в строителството и бита.

Решението се оказало практично, тъй като светлият цвят отразява светлината и държи по-хладно вътре в стаите. Така че гърците продължили да белосват къщурките си, а за синьото... обикновено дървените части били вапцвани с цвят, останал от ежегодното боядисване на семейната лодка. И не е задължително да са сини, както ще се убеди всеки, който отиде на Цикладите лично.

Другото са маркетингово-патриотични нововъведения, задействани, след като през 70-те и 80-те години на XX в. туризмът в Гърция започва да се развива стремително.

Излизайки от туристическата част на Наксос, къщите са все така бели, но островът става предимно земеделски. Местните се гордеят с картофите си, с които гарнират всяко ястие, и казват, че като техните в Гърция втори няма. Мен ако питат – картофи като картофи.

Произвеждат се интересни местни сирена – арсенико, ксинотиро и гравиера, а в двора ни на Плака растяха пъпеши, домати и чушки, с които домакините редовно ни даряваха.

По пътищата необезпокоявани се разхождат петли и кокошки.

Във вътрешността на Наксос има десетки селца, които заслужават посещение и няколко снимки – от белия Апирантос, където дори улиците са настлани с мрамор, до Халки, Вивлос, Мони, Филоти, Коронос, Кинидарос...

Тук-там сред тях могат да се наблюдават останки от венециански кули, църкви в разнообразни стилове, както и двата куроса – огромни статуи на млади мъже, също от мрамор. По-малката, 7-метрова, се намира в Меланес, а тази над северното крайбрежно селце Аполонас е по-дълга от 10 м, но и двете отдавна лежат съборени на земята.

Освен с неокласическа архитектура старата столица Халки привлича посетители с над 100-годишната дестилерия за китрон – тръпчив сладък ликьор от плодовете и листата на местен цитрус.
Любителите на по-диви плажове могат да ги потърсят на североизток – в Аполонас и Муцуна, а също и на юг в Пиргаки, Алико и Агиасо. Може би най-красивият по залез плаж е (кой знае защо нареченият така) Хавай край Алико. До пясъка се стига по нелека пътека през червеникавите скали. Продължението на Плака, дългият Кастраки, е популярен сред сър¬фистите заради изобилието от вятър.

Малкото селце Муцуна някога е било пристанище за товарене на шмиргела от близките кариери. (На Наксос е добиван не само мрамор; той е бил основното находище на този супер твърд абразивен материал.) Днес то впечатлява главно с тишината и с ресторантите си. Край изоставените кранове на порта има две традиционни таверни, а по-встрани малкият хотел „Острия“ предлага една от най-изисканите кухни на острова.

Наксос е голям, разнообразен, леснодостъпен остров, приветлив към семейства с деца и отличен избор както за активна, така и за мързелива плажна почивка. Главни-ят му недостатък – като на всеки егейски остров – е, че може да бъде ветровит. По-вероятно е мелтемът да ви развали почивката през юли или август, но понякога духа и през другите месеци. Всъщност е изцяло въпрос на късмет. Цените не са от най-ниските в Гърция, както е навсякъде на Цикладите, но срещу тях се получават добро обслужване и щедри порции. Плаването отнема между три и пет и половина часа, а може да се кацне и със самолет. Не навсякъде инфраструктурата е добре развита и до по-закътаните места се стига по черни или главозамайващо тесни пътища, но основните маршрути са редов¬но обслужени от автобуси. Например от столицата по Плака и Агия Анна върви рейс на всеки час, чак до 1–2 след полунощ.

Наксос може да бъде начална точка за плавания до малките Циклади, Аморгос, Миконос и Делос или до отсрещния Парос, който има още повече туристи и по-бо-хемски дух.

]]>
Копнежът по южните морета е вдъхновявал не един или двама писатели. Дестинациите са много, а информацията за тях все още е откъслечна и ограничена.

Дълбоко в безкрайното „Гръцко синьо” потапя първата книга на дългогодишния журналист Анита Димитрова – един "не съвсем пътеводител" както за напълно начинаещи, така и за напреднали.

Toй обхваща трийсет и две близки и далечни дестинации – от Тасос и Халкидики до непознатите южни острови; двеста и петдесет цветни фотографии; полезни съвети за плаването по море, местната кухня, историческите забележителности.

В „Гръцко синьо” няма да откриете реклама на гръцката туристическа индустрия или на хотелски комплекси. Без да пренебрегва популярните дестинации, авторката отива и до места, където машината още не се е завъртяла на пълни обороти.

И благодарение на ентусиазма на Анита Димитрова красотата на много от тях става видима и за българските читатели.

Написан с много любов, този „не съвсем пътеводител“ надскача географските и исторически реалии. Той съдържа не само плажове, залези и практична информация за туриста.

В него има и вендети, политически убийства, вулкани и земетресения, любовна история,  чуват се стъпките на Омир, Байрон, Казандзакис и Ленард Коен.
„Гръцко синьо” е пътуване, населено с легенди, митове, герои, богове, живописни острови и море. Истинско пиршество на сетивата и ума.

"Тази книга няма да ви убеждава да отидете на почивка в Гърция, тя ще ви отведе там. Не е пътеводител, не е наръчник, не е пътепис, не е албум за снимки, а всичко това заедно. Но най-вече е подарък. Подарява ви го човек, който е кръстосвал Гърция по всички традиционни и недотам известни туристически маршрути. Анита Димитрова е събирала гледки, вкусове, справки, впечатления и сега ги изсипва като мидички в шепата ви. Но не си представяйте, че книгата е поетична. Вярна на журналистическия си навик, авторката няма изречение без точна информация и по силата на опита си като кинокритик тя не се притеснява да споделя както най-доброто от синя Гърция, така и някои сенки, нанесени от ненаситния туризъм. Така ви спестява време за проучване и неволни грешки. А и „Гръцко синьо“ не е реклама. Ваканция е тази книга" - Веселина Седларска.

Откъс от книгата "Гръцко синьо"

Кое е сърцето на Гърция – античната Атина? Оракулът в Делфи? Митичният Пелопонес? Изгубеният византийски метрополис Константинопол?
Ако сте виждали едно-единствено изображение от Гърция, това едва ли е Партенонът на Акропола. По-вероятно е да става дума за пейзаж с тебеширенобели къщи, пръснати безредно по склона, на фона на мастиленосиньо море и почти толкова синьо небе. Може да има и църква със син купол.

Това е архетипната представа за Гърция по целия свят. Много често неподготвеният турист (срещала съм този въпрос стотици пъти) тръгва към Халкидики, Тасос, Родос или Йонийските острови, питайки: ще намеря ли там тази гледка?

Отговорът, разбира се, е не. Това не е типичната природа и архитектура в по-голямата част от страната. Всички тези кадри са за¬снети на едно място:

Цикладските острови, разпръснат архипелаг в Егейско море, югоизточно от Атина. Най-вероятно е снимката да е от Санторини, но може да бъде и от Миконос, Парос, Наксос, Иос...

Цикладите са общо 220 острова, обитаеми са само една десета от тях. Името им идва от гръцката дума за „кръг“, тъй като са опасали свещения остров Делос, където преди близо 3000 години са извършвали богослужения в чест на Аполон. Естествено, кръг е силно казано. В предкласическата епоха тук властвала цикладската цивилизация, оставила в наследство изумителни с простотата на своите линии мраморни фигурки. Повечето от тези артефакти на 5000 години са изваяни от мрамора, добиван чак до XX в. на Наксос, един от центровете на цикладската цивилизация. Той е най-големият по площ остров в архипелага, втори по брой на населението и с най-плодородната земя. Това донякъде (но не съвсем) го е защитило от нашествието на туризма.

Нито един гост, който влиза в пристанището на Наксос по море, не може да пропусне най-импозантното творение, създадено от неговия мрамор. Това е античната врата Портара, извисяваща се над малкото островче Палатия (днес свързано със сушата с алея). С размери 6 на 3.5 м и чудовищни колони, тежащи по 20 тона всяка, портата е трябвало да бъде вход към храм на Аполон, съответстващ на нейното величие. Този храм никога не е бил завършен. Но Портара е устояла на превратностите на времето и стои там и днес, улавяща окото на залеза всяка вечер, и тази гледка привлича ежедневно безброй туристи през летния сезон.

Столицата в подножието също се нарича Наксос и през лятото е кипящ от живот пристанищен град, по чиято твърде пренаселена променада се точи дългаредица ресторанти, барове, магазинчета и агенции за продажба на фериботни билети.

Венецианците, владели Наксос в продължение на векове, са изградили в най-високата му точка типичната за тях крепост – Кастро. Нейните лабиринти са най-интересната част от града, с църкви от различни епохи и заведения с панорамни гледки. В двореца от 1627 г., по-късно превърнат във френско католическо училище (там е учил и писателят Никос Казандзакис), днес Археологическият музей излага местни образци на цикладското изкуство. На север е живописният квартал „Грота“, изграден върху скалист бряг, брулен безмилостно от вятъра, а в най-южната част на града започва това, за което туристите са дошли: плажът.

От пръв поглед е ясно с какво ги привлича Наксос. От широки и плитки, с фин златист пясък, през сърфистки лагуни с вятър, до закътани скалисти ивици, достъпни по стръмни пътеки, прозрачни заливи с „меки“ камъни, заоблени от вълните... Плажовете на Наксос стигат за всички.

Плажът в рамките на града се нарича Агиос Георгиос и около него са изникнали многобройни хотели и къщи за гости. На юг пясъчната ивица продължава с Агиос Про-копиос – най-синия, Агия Анна – най-плиткия, и дюните на Плака – най-просторния, продължаващ повече от 4 км. Около тази почти непрекъсната ивица бял пясък е съсредоточена туристическата индустрия на Наксос – настаняване, заведения, развлечения, къмпинги... Цени има за всеки джоб, а големи хотели липсват – всяка сграда стои на цикладските естетически позиции и е безупречно белосана и декорирана.

Навярно малцина знаят, че така типичната палитра от бяло и синьо се е получила случайно. Човек би предположил, че белите къщи със сини прозорци и врати са създадени по подобие на гръцкия флаг, но това не е така. През 1938 г. в Гърция избухва холерна епидемия, по време на която диктаторът Метаксас на¬режда всички сгради да бъдат варосани с противоепидемична цел.

Негасената вар е известна от столетия като широкодостъпен дезинфектант в строителството и бита.

Решението се оказало практично, тъй като светлият цвят отразява светлината и държи по-хладно вътре в стаите. Така че гърците продължили да белосват къщурките си, а за синьото... обикновено дървените части били вапцвани с цвят, останал от ежегодното боядисване на семейната лодка. И не е задължително да са сини, както ще се убеди всеки, който отиде на Цикладите лично.

Другото са маркетингово-патриотични нововъведения, задействани, след като през 70-те и 80-те години на XX в. туризмът в Гърция започва да се развива стремително.

Излизайки от туристическата част на Наксос, къщите са все така бели, но островът става предимно земеделски. Местните се гордеят с картофите си, с които гарнират всяко ястие, и казват, че като техните в Гърция втори няма. Мен ако питат – картофи като картофи.

Произвеждат се интересни местни сирена – арсенико, ксинотиро и гравиера, а в двора ни на Плака растяха пъпеши, домати и чушки, с които домакините редовно ни даряваха.

По пътищата необезпокоявани се разхождат петли и кокошки.

Във вътрешността на Наксос има десетки селца, които заслужават посещение и няколко снимки – от белия Апирантос, където дори улиците са настлани с мрамор, до Халки, Вивлос, Мони, Филоти, Коронос, Кинидарос...

Тук-там сред тях могат да се наблюдават останки от венециански кули, църкви в разнообразни стилове, както и двата куроса – огромни статуи на млади мъже, също от мрамор. По-малката, 7-метрова, се намира в Меланес, а тази над северното крайбрежно селце Аполонас е по-дълга от 10 м, но и двете отдавна лежат съборени на земята.

Освен с неокласическа архитектура старата столица Халки привлича посетители с над 100-годишната дестилерия за китрон – тръпчив сладък ликьор от плодовете и листата на местен цитрус.
Любителите на по-диви плажове могат да ги потърсят на североизток – в Аполонас и Муцуна, а също и на юг в Пиргаки, Алико и Агиасо. Може би най-красивият по залез плаж е (кой знае защо нареченият така) Хавай край Алико. До пясъка се стига по нелека пътека през червеникавите скали. Продължението на Плака, дългият Кастраки, е популярен сред сър¬фистите заради изобилието от вятър.

Малкото селце Муцуна някога е било пристанище за товарене на шмиргела от близките кариери. (На Наксос е добиван не само мрамор; той е бил основното находище на този супер твърд абразивен материал.) Днес то впечатлява главно с тишината и с ресторантите си. Край изоставените кранове на порта има две традиционни таверни, а по-встрани малкият хотел „Острия“ предлага една от най-изисканите кухни на острова.

Наксос е голям, разнообразен, леснодостъпен остров, приветлив към семейства с деца и отличен избор както за активна, така и за мързелива плажна почивка. Главни-ят му недостатък – като на всеки егейски остров – е, че може да бъде ветровит. По-вероятно е мелтемът да ви развали почивката през юли или август, но понякога духа и през другите месеци. Всъщност е изцяло въпрос на късмет. Цените не са от най-ниските в Гърция, както е навсякъде на Цикладите, но срещу тях се получават добро обслужване и щедри порции. Плаването отнема между три и пет и половина часа, а може да се кацне и със самолет. Не навсякъде инфраструктурата е добре развита и до по-закътаните места се стига по черни или главозамайващо тесни пътища, но основните маршрути са редов¬но обслужени от автобуси. Например от столицата по Плака и Агия Анна върви рейс на всеки час, чак до 1–2 след полунощ.

Наксос може да бъде начална точка за плавания до малките Циклади, Аморгос, Миконос и Делос или до отсрещния Парос, който има още повече туристи и по-бо-хемски дух.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/patevoditel-razkriva-tajnite-na-gratckite-ostrovi-754618.html Thu, 1 Jul 2021 09:15:27 +0300
Шеметен екшън и политически конспирации в най-новия трилър на Матю Куърк https://offnews.bg//knigi/shemeten-ekshan-i-politicheski-konspiratcii-v-naj-novia-trilar-na-mat-754183.html Опасни тайни, политически лобизъм и вихрено преследване ще откриете на страниците на бестселъра на Матю Куърк „Часът на убиеца“. След успеха на романа „Нощният агент“ преди година, от „Кръг“ пускат на пазара най-новия трилър на автора.

Книгата излиза на 24 юни – точно навреме, за да се превърне в перфектното лятно четиво, което поддържа напрежението до последната страница. Сюжетът на романа предлага неочаквани обрати, завладяваща динамика и оригинална история, а стилът на Куърк напомня легендите на жанра Дейвид Балдачи и Джон Гришам. „Часът на убиеца“ излиза с изкусния превод на Майре Буюклиева, а оформлението на корицата е дело на Димитър Кьосев.

Бившият агент от Тайните служби на САЩ Ник Авъроуз сe оказва пионка в смъртоносна политическа конспирация във Вашингтон. Наемник за така наречения „Червен екип“, той тества сигурността около най-висшите държавни фигури в САЩ, за да намери уязвимите места преди реалните недоброжелатели. Ник може да се добере до всеки, когото пожелае, да пробие всяка охрана, да преодолее всяко препятствие, но въпреки това никога не е прекрачвал моралните си ценности.

Но когато е натопен за убийството на бивш директор на ЦРУ, враговете му не си дават сметка с кого се захващат. Благодарение на професията си, Ник е развил уникалната способност да мисли като убиец, а в ектремната ситуация, в която се намира, това го превръща от преследван в преследвач. В борбата си за оцеляване, Ник и неговата сътрудничка Дилия тръгват по следите на истината, за да разкрият мрачни и дълго пазени тайни.

Ситуирана във Вашингтон, историята с изключително непредсказуем сюжет, насочва вниманието на читателя към задкулисните политически игри на компрометирани фигури от най-високите етажи на властта. Опасни личности, които не биха се спрели пред нищо, за да запазят поста си. А залогът в тази луда надпревара е най-влиятелната позиция в света – Овалният кабинет.

Повече за автора:

Книгите на Матю Куърк са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Преди да се захване с художествена литература, той отразява пет години за списание „Атлантик“ темите престъпления, военни доставчици, терористични акции и международни банди. Финалист е на приза „Едгар“ и е носител на награда за най-добър първи роман от Международната организация на писателите на трилъри.

]]>
Опасни тайни, политически лобизъм и вихрено преследване ще откриете на страниците на бестселъра на Матю Куърк „Часът на убиеца“. След успеха на романа „Нощният агент“ преди година, от „Кръг“ пускат на пазара най-новия трилър на автора.

Книгата излиза на 24 юни – точно навреме, за да се превърне в перфектното лятно четиво, което поддържа напрежението до последната страница. Сюжетът на романа предлага неочаквани обрати, завладяваща динамика и оригинална история, а стилът на Куърк напомня легендите на жанра Дейвид Балдачи и Джон Гришам. „Часът на убиеца“ излиза с изкусния превод на Майре Буюклиева, а оформлението на корицата е дело на Димитър Кьосев.

Бившият агент от Тайните служби на САЩ Ник Авъроуз сe оказва пионка в смъртоносна политическа конспирация във Вашингтон. Наемник за така наречения „Червен екип“, той тества сигурността около най-висшите държавни фигури в САЩ, за да намери уязвимите места преди реалните недоброжелатели. Ник може да се добере до всеки, когото пожелае, да пробие всяка охрана, да преодолее всяко препятствие, но въпреки това никога не е прекрачвал моралните си ценности.

Но когато е натопен за убийството на бивш директор на ЦРУ, враговете му не си дават сметка с кого се захващат. Благодарение на професията си, Ник е развил уникалната способност да мисли като убиец, а в ектремната ситуация, в която се намира, това го превръща от преследван в преследвач. В борбата си за оцеляване, Ник и неговата сътрудничка Дилия тръгват по следите на истината, за да разкрият мрачни и дълго пазени тайни.

Ситуирана във Вашингтон, историята с изключително непредсказуем сюжет, насочва вниманието на читателя към задкулисните политически игри на компрометирани фигури от най-високите етажи на властта. Опасни личности, които не биха се спрели пред нищо, за да запазят поста си. А залогът в тази луда надпревара е най-влиятелната позиция в света – Овалният кабинет.

Повече за автора:

Книгите на Матю Куърк са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Преди да се захване с художествена литература, той отразява пет години за списание „Атлантик“ темите престъпления, военни доставчици, терористични акции и международни банди. Финалист е на приза „Едгар“ и е носител на награда за най-добър първи роман от Международната организация на писателите на трилъри.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/shemeten-ekshan-i-politicheski-konspiratcii-v-naj-novia-trilar-na-mat-754183.html Thu, 24 Jun 2021 10:34:41 +0300
Кой ще оцелее след ''Стажът''? https://offnews.bg//knigi/koj-shte-otcelee-sled-stazhat-753270.html Малко преди началото на лятото „Ентусиаст“ представя дебютния роман на едно от най-новите имена в българската литература Ради Георгиев. „Стажът“, който привлече вниманието на читателите още преди излизането си, е история за пътя към успеха, за свирепия свят на шоубизнеса и за това в какво се превръща една мечта, когато си готов да я постигнеш на всяка цена.

Ради Георгиев се занимава с PR и маркетинг вече 17 години. Започва кариерата си в голяма рекламна агенция, работил е в телевизии като маркетинг директор, а от 7 години е съсобственик на PR агенция, която работи в сферата на културата, образованието и шоубизнеса.

В първата си книга Ради представя света на публичните комуникации такъв, какъвто той го вижда. Макар написаното да е художествена измислица, много от историите в „Стажът“ са вдъхновени от реални събития.

Мечтата на Димитър, главния герой в романа, е да работи в сферата на рекламата и масовата комуникация. Тя се сбъдва, когато Митко получава шанс да стажува в най-голямата PR агенция в света. Скоро той успява да се издигне и се сблъсква със света на комуникацията. Бързо осъзнава каква сила е тя и колко опасна може да бъде. Всичко това преобръща живота му и единствено от него зависи дали ще съумее да се съхрани, или ще потъне.

Според журналиста Стойчо Керев „Стажът“ е задължителен роман за всеки, който иска да се занимава с медии. А режисьорът Стефан Командарев споделя: „Добрата книга е приятел, който те хваща за ръка и те води в непознат и интересен свят. „Стажът“ прави точно това – чете се на един дъх, с човешките си истории и вълнуващи персонажи те потапя във вселената на медиите и пиар агенциите. Истинска находка!“

Официалната премиера на книгата е на 15 юни от 19:00 ч. в Kino Cabana. Водещ на събитието ще бъде Борислав Чучков, а любима звезда от родната музикална сцена ще е гост изненада. Входът е свободен.

Мечтата на Димитър е да работи в сферата на рекламата и масовата комуникация. Тя се сбъдва, когато Митко получава шанс да стажува в най-голямата пиар агенция в света. Скоро той успява да се издигне и се сблъсква със света на комуникацията. Бързо осъзнава каква сила е тя и колко опасна може да бъде. Всичко това преобръща живота му и единствено от него зависи дали ще съумее да се съхрани, или ще потъне.

„Стажът“ е от онези романи, които не искаш да оставяш и след края искаш още. Очаквам по книгата да се направи филм или сериал. С удоволствие бих го продуцирал.“
Борислав Чучков, продуцент

„Впечатляващ! Грабва от първите страници и не те пуска. Това е задължителен роман за всеки, който иска да се занимава с медии. Има толкова много скрити послания вътре, които не всеки ще разбере.“
– Стойчо Керев, журналист

„Добрата книга е приятел, който те хваща за ръка и те води в непознат и интересен свят. „Стажът“ прави точно това – чете се на един дъх, с човешките си истории и вълнуващи персонажи те потапя във вселената на медиите и пиар агенциите. Истинска находка!“
– Стефан Командарев, режисьор

]]>
Малко преди началото на лятото „Ентусиаст“ представя дебютния роман на едно от най-новите имена в българската литература Ради Георгиев. „Стажът“, който привлече вниманието на читателите още преди излизането си, е история за пътя към успеха, за свирепия свят на шоубизнеса и за това в какво се превръща една мечта, когато си готов да я постигнеш на всяка цена.

Ради Георгиев се занимава с PR и маркетинг вече 17 години. Започва кариерата си в голяма рекламна агенция, работил е в телевизии като маркетинг директор, а от 7 години е съсобственик на PR агенция, която работи в сферата на културата, образованието и шоубизнеса.

В първата си книга Ради представя света на публичните комуникации такъв, какъвто той го вижда. Макар написаното да е художествена измислица, много от историите в „Стажът“ са вдъхновени от реални събития.

Мечтата на Димитър, главния герой в романа, е да работи в сферата на рекламата и масовата комуникация. Тя се сбъдва, когато Митко получава шанс да стажува в най-голямата PR агенция в света. Скоро той успява да се издигне и се сблъсква със света на комуникацията. Бързо осъзнава каква сила е тя и колко опасна може да бъде. Всичко това преобръща живота му и единствено от него зависи дали ще съумее да се съхрани, или ще потъне.

Според журналиста Стойчо Керев „Стажът“ е задължителен роман за всеки, който иска да се занимава с медии. А режисьорът Стефан Командарев споделя: „Добрата книга е приятел, който те хваща за ръка и те води в непознат и интересен свят. „Стажът“ прави точно това – чете се на един дъх, с човешките си истории и вълнуващи персонажи те потапя във вселената на медиите и пиар агенциите. Истинска находка!“

Официалната премиера на книгата е на 15 юни от 19:00 ч. в Kino Cabana. Водещ на събитието ще бъде Борислав Чучков, а любима звезда от родната музикална сцена ще е гост изненада. Входът е свободен.

Мечтата на Димитър е да работи в сферата на рекламата и масовата комуникация. Тя се сбъдва, когато Митко получава шанс да стажува в най-голямата пиар агенция в света. Скоро той успява да се издигне и се сблъсква със света на комуникацията. Бързо осъзнава каква сила е тя и колко опасна може да бъде. Всичко това преобръща живота му и единствено от него зависи дали ще съумее да се съхрани, или ще потъне.

„Стажът“ е от онези романи, които не искаш да оставяш и след края искаш още. Очаквам по книгата да се направи филм или сериал. С удоволствие бих го продуцирал.“
Борислав Чучков, продуцент

„Впечатляващ! Грабва от първите страници и не те пуска. Това е задължителен роман за всеки, който иска да се занимава с медии. Има толкова много скрити послания вътре, които не всеки ще разбере.“
– Стойчо Керев, журналист

„Добрата книга е приятел, който те хваща за ръка и те води в непознат и интересен свят. „Стажът“ прави точно това – чете се на един дъх, с човешките си истории и вълнуващи персонажи те потапя във вселената на медиите и пиар агенциите. Истинска находка!“
– Стефан Командарев, режисьор

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/koj-shte-otcelee-sled-stazhat-753270.html Thu, 10 Jun 2021 11:06:58 +0300
Особености на доброто лятно четиво https://offnews.bg//knigi/osobenosti-na-dobroto-liatno-chetivo-752606.html Какво е нужно на една книга, за да влезе в категорията „добро лятно четиво“? Първо, трябва да не ни натоварва с прекалено тежки мисли за човека, живота и вселената. Второ, желателно е да ни разсмива от време на време. Трето, трябва да е увлекателна и докато я четем на шезлонга на плажа, по възможност да не чуваме крясъците на децата от съседния чадър.

Новият български криминален роман „Убийство с дъх на смокини“ от Олга Раева отговаря и на трите критерия. И като капак, в унисон със сезона – мястото на действието е българското Черноморие. Като прочетат името на градчето, в което се случва убийството (Приморие), и забележат руското присъствие в близост, читателите сигурно ще се досетят, че става въпрос за реално място. Романът „Убийство с дъх на смокини“ обаче започва с уговорката, че всяка прилика с лица и събития е случайна…

Столична журналистка, млад следовател, пенсиониран полковник и местен общинар бонвиван са главните действащи лица в този криминален дебют. Около тях действието изпълват и многобройни колоритни персонажи от малко провинциално градче в България. Самата авторка е бивш журналист. Макар и не криминален, а финансов репортер, Олга Раева познава света на медиите и той звучи убедително на читателя. Само журналист може да се зарадва, ако му се случи да поработи по време на отпуската си. И само с вътрешен човек един журналист може наистина да свърши добре работата си. Миналото на Олга Раева като шампион по шахмат при девойки издава страстта да се предвиждат следващи ходове и да се разгадават мислите на противника.

„Убийство с дъх на смокини“ е един интелигентно написан криминален роман, в който няма да откриете убиеца, докато не стигнете до края му, което си е истинската тръпка на почитателите на този жанр. Това е нещо като успешно (или неуспешно) положен изпит от автора на всяка кримка. В това отношение дебютът на Олга Раева минава категорично теста.

Развлекателният български криминален роман е нещо позабравено в най-новата ни литература. Сигурно, защото по стечение на обстоятелствата в годините на преход ни вълнуваха по-драматични неща. Е, време е да се позабавляваме. Надяваме се и със следващия криминален роман на Олга Раева.

]]>
Какво е нужно на една книга, за да влезе в категорията „добро лятно четиво“? Първо, трябва да не ни натоварва с прекалено тежки мисли за човека, живота и вселената. Второ, желателно е да ни разсмива от време на време. Трето, трябва да е увлекателна и докато я четем на шезлонга на плажа, по възможност да не чуваме крясъците на децата от съседния чадър.

Новият български криминален роман „Убийство с дъх на смокини“ от Олга Раева отговаря и на трите критерия. И като капак, в унисон със сезона – мястото на действието е българското Черноморие. Като прочетат името на градчето, в което се случва убийството (Приморие), и забележат руското присъствие в близост, читателите сигурно ще се досетят, че става въпрос за реално място. Романът „Убийство с дъх на смокини“ обаче започва с уговорката, че всяка прилика с лица и събития е случайна…

Столична журналистка, млад следовател, пенсиониран полковник и местен общинар бонвиван са главните действащи лица в този криминален дебют. Около тях действието изпълват и многобройни колоритни персонажи от малко провинциално градче в България. Самата авторка е бивш журналист. Макар и не криминален, а финансов репортер, Олга Раева познава света на медиите и той звучи убедително на читателя. Само журналист може да се зарадва, ако му се случи да поработи по време на отпуската си. И само с вътрешен човек един журналист може наистина да свърши добре работата си. Миналото на Олга Раева като шампион по шахмат при девойки издава страстта да се предвиждат следващи ходове и да се разгадават мислите на противника.

„Убийство с дъх на смокини“ е един интелигентно написан криминален роман, в който няма да откриете убиеца, докато не стигнете до края му, което си е истинската тръпка на почитателите на този жанр. Това е нещо като успешно (или неуспешно) положен изпит от автора на всяка кримка. В това отношение дебютът на Олга Раева минава категорично теста.

Развлекателният български криминален роман е нещо позабравено в най-новата ни литература. Сигурно, защото по стечение на обстоятелствата в годините на преход ни вълнуваха по-драматични неща. Е, време е да се позабавляваме. Надяваме се и със следващия криминален роман на Олга Раева.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/osobenosti-na-dobroto-liatno-chetivo-752606.html Tue, 1 Jun 2021 05:27:29 +0300
Започва Пролетният панаир на книгата, 120 издателства с щандове пред НДК https://offnews.bg//knigi/zapochva-proletniat-panair-na-knigata-120-izdatelstva-s-shtandove-pre-752550.html Пролетният панаир на книгата отваря врати днес пред НДК. 

Участниците в изложението са рекорден брой - повече от 120 издатели и търговци, разположени в 54 шатри. Близо 100 са културните събития, предвидени за следващите 7 дни.

Посетителите ще могат да подкрепят петиция, с която издателите настояват по-ниската, 9 процентна ставка на ДДС за книгите, да стане постоянна. 

Тази година Пролетният базар на книгата ще продължи седмица, в която посетителите на изложението ще могат да се насладят на традиционната Културна програма, наситена с премиери на книги, четения и срещи с автори. На жълтата шатра на Литературния кът, както и на щандовете на изложителите и на други партньорски локации, читателите могат да се срещнат за автограф с писатели и поети, сред които Аксиния Михайлова, Александър Габровски, Антон Борисов, Асен Сираков, Афонсу Круш (Португалия), Биляна Генова, Б. Н. Добрев, Бойка Асиова, Бойко Беленски, Боян Тончев, Василка Николова, Виолета Воева, Габриела Манова, Габриела Петрова, Георги Господинов, Гергана Панчева, Даниел Пенев, Деметра Дулева, Димитрина Събчева, Елена Алексиева ,Елена Колева, Емил Минчев, Здравка Евтимова, Иван Владимиров - Нав, Иво Рафаилов, Йорданка Белева, Калин Терзийски, Камелия Кучер, Катерина Хапсали, Краси Георгиев, Красимир Лозанов, Константин Петров, Константина Живова, Лилия Йовнова, Любомир Кючуков, Маргарит Абаджиев, Мариана Кирова, Мариана Царкова, Мария Донева, Мера Рафаилова, Михаил Заимов, Николай Пеев, Петко Славов, Петър Чухов, Росен Карамфилов, Сатанасов, Сашко Насев, Светлана Илиева, Светлозар Желев, Теодора Николова, Филип Недков, Христо Карастоянов, Цветина Цолова, Цветозар Цаков, Чавдар Атанадов, Яница Радева.

Програмата на 1 юни, Международния ден на детето, е изцяло посветена на младите читатели - игри, представяния на книги, срещи с автори и детски работилници очакват деца и тийнейджъри през целия празничен ден от 11:00 до 18:00 часа.

Пълната Културна програма на Пролетния базар на книгата е достъпна тук. Всички събития са с вход свободен.

]]>
Пролетният панаир на книгата отваря врати днес пред НДК. 

Участниците в изложението са рекорден брой - повече от 120 издатели и търговци, разположени в 54 шатри. Близо 100 са културните събития, предвидени за следващите 7 дни.

Посетителите ще могат да подкрепят петиция, с която издателите настояват по-ниската, 9 процентна ставка на ДДС за книгите, да стане постоянна. 

Тази година Пролетният базар на книгата ще продължи седмица, в която посетителите на изложението ще могат да се насладят на традиционната Културна програма, наситена с премиери на книги, четения и срещи с автори. На жълтата шатра на Литературния кът, както и на щандовете на изложителите и на други партньорски локации, читателите могат да се срещнат за автограф с писатели и поети, сред които Аксиния Михайлова, Александър Габровски, Антон Борисов, Асен Сираков, Афонсу Круш (Португалия), Биляна Генова, Б. Н. Добрев, Бойка Асиова, Бойко Беленски, Боян Тончев, Василка Николова, Виолета Воева, Габриела Манова, Габриела Петрова, Георги Господинов, Гергана Панчева, Даниел Пенев, Деметра Дулева, Димитрина Събчева, Елена Алексиева ,Елена Колева, Емил Минчев, Здравка Евтимова, Иван Владимиров - Нав, Иво Рафаилов, Йорданка Белева, Калин Терзийски, Камелия Кучер, Катерина Хапсали, Краси Георгиев, Красимир Лозанов, Константин Петров, Константина Живова, Лилия Йовнова, Любомир Кючуков, Маргарит Абаджиев, Мариана Кирова, Мариана Царкова, Мария Донева, Мера Рафаилова, Михаил Заимов, Николай Пеев, Петко Славов, Петър Чухов, Росен Карамфилов, Сатанасов, Сашко Насев, Светлана Илиева, Светлозар Желев, Теодора Николова, Филип Недков, Христо Карастоянов, Цветина Цолова, Цветозар Цаков, Чавдар Атанадов, Яница Радева.

Програмата на 1 юни, Международния ден на детето, е изцяло посветена на младите читатели - игри, представяния на книги, срещи с автори и детски работилници очакват деца и тийнейджъри през целия празничен ден от 11:00 до 18:00 часа.

Пълната Културна програма на Пролетния базар на книгата е достъпна тук. Всички събития са с вход свободен.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/zapochva-proletniat-panair-na-knigata-120-izdatelstva-s-shtandove-pre-752550.html Mon, 31 May 2021 08:13:13 +0300
Йозеф Шкворецки и ''Страхливци'' на книжния пазар от издателство ''Парадокс'' https://offnews.bg//knigi/jozef-shkvoretcki-i-strahlivtci-na-knizhnia-pazar-ot-izdatelstvo-752512.html „Страхливци“ е първият роман на чешкия писател дисидент Йозеф Шкворецки. Написан през 1948 - 1949 г., той вижда бял свят едва десет години по-късно (1958) и предизвиква скандал, довел до изземането и унищожаването на почти целия тираж. Авторът е обвинен в омаловажаване на героизма на поборниците за установяване на комунистическата власт и изпада в немилост.

Романът ни пренася буквално в последните дни на Втората световна война, между 4 и 11 май 1945 г., във фиктивен град в Североизточна Бохемия, и представлява разказ от първо лице на доскорошния гимназист и страстен джаз саксофонист Дани Смиржицки., литературно алтер его на Шкворецки.
Дани и приятелите му се отнасят с презрение към по-старото поколение, което ръководи града и се старае да организира мирен преход от германско към съветско владичество. Младият джазмен извършва редица смели постъпки, участва в бойни действия и дори успява да взриви немски танк, но не се ръководи от благородни идеали, а от желанието да впечатли обекта на въжделенията си, Ирена. На практика главният герой в романа е малкият човек и неговата съдба сред бурите на световните катаклизми. През неговите очи авторът разглежда вечните теми като индивидуалната и общата памет, смелостта и страха, свободата на избора, толерантността.

Йозеф Шкворецки (1924–2012) е чешки писател, издател и преводач. Завършва философия и английска филология в Карловия университет и работи като редактор в „Държавно издателство за изящна литература“ и списание „Световна литература“. След смазването на „Прашката пролет“ емигрира в Канада, където заедно със съпругата си, писателката и актриса Зденка Саливарова, създава легендарното дисидентско издателство 68 Publishers и застава зад първите издания на Лудвик Вацулик, Вацлав Хавел, Бохумил Храбал и Милан Кундера. Носител на редица награди, Шкворецки е централна фигура на литературната сцена, както в родната си страна, така и в чужбина.

Откъс от романа "Страхливци"

Зашумоляха нотни листове, момчетата търсеха Bob Cats. Аз го намерих веднага, а докато изправях гръб на стола, за да се настаня по-удобно, забелязах как Луция намига на Харик. Очите ѝ са красиви. Зелената лимонада пред нея продължава да проблясва смарагдово, зад нея сега навън бе кърваво червено, а прозорците на замъка грееха. Цялата редица на първия етаж, там, където беше пиколоминският салон, и още два или три на втория етаж. Аристократите вероятно си стягаха багажа. Точно над островърхата кула на замъка блещукаше малка звезда. Фонда почука четири пъти, Бриних поде солото за ударни инструменти, изчакахме да свърши и засвирихме.

Взех да си мисля за Бено.

Странно, знаех, това е нещо, което аз не разбирам и няма да разбера. Да се остави така да се обвърже и така да оглупее, да изгуби контрол над себе си. Аз никога не съм губил контрола над себе си. Никога не съм се оставял нито да се разгневя до безумие, нито да изгубя ума и дума от любов. Когато прегръщах някоя девойка и бръщолевех нещо, трябваше да го правя така, че уж бръщолевя от блаженство, а и от възбуда. Можех да говоря и съвсем свързано, но това пък можеше да я ядоса, затова и винаги възбудено плещех глупости.Трябваше да се правя, че от вълнение уж не съм на себе си, а при това имах не-приятното чувство, че тя ще ме усети и ще ме зареже, но досега ни една не се бе усетила.Туй си бе в реда на нещата. В такива ситуации май всеки плещи глупости, затова и на момичетата не им се виждаше странно. Странното обаче бе, че всички наистина плещят глупости. Един бог знае. Така или иначе не знам някоя да се е усетила. Може пък момчета действително да са по-умни от момичетата. Изведнъж ми хрумна, че трябва да мисля за Ирена, нали я
обичам.

Започнах да мисля за нея. В началото не ми се получаваше. Опитвах да си я представя, но не ставаше, после си спомних как неотдавна в баните бях зърнал гърдите ѝ, и тръгна. Мислех си, че ще е хубаво да спя с нея, да, ама и Зденек спи с нея, започнах приятно да ревнувам и ми беше хубаво. Дойде ред на моето соло и аз започнах да хълцам в средния регистър , където тенорът е най-добър, и забравих за Ирена, бях наясно с нея, и просто си свирех голямото соло от Bob Cats. Своето голямо добро соло, и ми беше хубаво. Дори не ми пречеше, че ще има революция и че това няма да е никак хубаво да си ранен или убит, по-приятно би било само да си мислиш за това, за завещанието, геройството и всичко останало. Като свърших солото, вдигнах глава и видях стария Винтър, седнал зад кръчмарския тезгях, загледан с кръвясалите си очи незнайно накъде. Очите му бяха тъпи и воднисти, беше се нещо замечтал, навярно си мечтаеше като мен, естествено, не за Ирена, а сигурно за ресторанта на гарата, за който от дете си мечтаел да вземе под наем, както бе споделил с нас, или за ресторант в голям хотел с четирима келнери, а може и само за добро шотландско уиски, та ако успее да намери такова, да го продава и на нас. Той самият не пиеше, навярно нещо му имаше или кой знае заради какво, може пък наистина да страдаше от парализа. Голото му теме проблясваше зад тезгяха, а месинговите бирени канелки лъщяха. Кървавото сияние зад прозореца потъмняваше и взеха да проблясват звезди. Довършихме Bob Cats по памет и в пълен сумрак.

– Хелена, я щракни там над теб – рече Фонда, след като свършихме. Хелена протегна ръка над главата си, зашари с пръсти по стената, намери ключа и го завъртя. Крушката на тавана грейна и нейният ефект ни изненада. Изведнъж всичко се виждаше съвсем ясно. Зървам колко са червени устните на Луцие на електрическата светлина. Харик започна да дрънка някаква ритмична и сантиментална импровизация и се хилеше на Луцие. Запрелиствах партитурите си.

– А, да ви кажа – рече Харик. – Днес видях Уипелт от Месършмитката, на колело се беше засилил да бяга.

– А госпожа съпругата му?

– Знам ли. Сам се измъкваше.

– Странно е, че изобщо остана тук толкова дълго, нали всеки го познава и знае каква е свиня.

– Ами да беше го съборил от колелото и да го плениш – рече Фонда.

– Да, бе, как не! И той да си извади пистолета и да ме застреля, нали?

– Тъй е, братко, нали сме в революция – каза Лекса.

Отзад се обади Бено:

– Засега тя се отлага, неизвестно за кога.

– Момчета, мислите ли, че ще има нещо такова?

– Разбира се. – Лекса бе убеден, защото баща му бе разстрелян от немците. От тогава винаги знаеше повече от нас. Но в този случай повече от него знаех аз.

– Няма да има – рече Бено. – Нима си мислите, че кос¬телецките господа са способни на нещо такова?

– Чакай, ще видим.

– Не вярвам да дочакам нещо такова. Тук всеки се е насрал от страх. Просто революцията ще бъде отложена за неизвестно кога.
Погледнах към Хелена, не каза нищо. Беше се зачела във вестника си.

– Не, господа. Революция ще има, ще видите – казах.

– Да, бе, и ще я поведе полицейският началник Ржимбалник, нали?

– Не, той не. Ще видите.

– А бе, ти говориш така, сякаш си намесен в нещо – рече Харик.

Засмях се. Беше ми драго, че момчетата не знаят за какво става дума. Не ми вярваха, защото те самите не се бяха ангажирали с нищо, а и не бяха сигурни дали аз не съм. Аз не се бях ангажирал, но поне знаех, макар и не съвсем точно, за какво става дума. Знаех го от Пршема и трябваше да мълча.

– Я не се прави на тайнствен, драги – рече Бено, а на мен не ми се щеше да се правя на тайнствен, защото бе тъпо.

Макар момчетата да не знаеха нищо, все пак знаеха, че нещо, в което аз мога да бъда замесен, не може да бъде чак толкова грандиозно и умопомрачително.

Поизкефих се малко в ролята на знаещ тайна и после им казах какво зная. Беше ми го казал Пршема, на него пък му го бил казал Перлик, когото преди месец бе арестувало Гестапо. Той трябва да е знаел нещо. Но сигурно не и много. То много май и никой не знаеше. Изобщо, то всичко май си беше гола импровизация. На мен всъщност ми беше все тая, но пък се радвах, че мога да говоря за това и да бъда интересен, дори в крайна сметка от всичко това нищо да не излезе, момчетата, така или иначе, ще забравят за какво сме говорили

]]>
„Страхливци“ е първият роман на чешкия писател дисидент Йозеф Шкворецки. Написан през 1948 - 1949 г., той вижда бял свят едва десет години по-късно (1958) и предизвиква скандал, довел до изземането и унищожаването на почти целия тираж. Авторът е обвинен в омаловажаване на героизма на поборниците за установяване на комунистическата власт и изпада в немилост.

Романът ни пренася буквално в последните дни на Втората световна война, между 4 и 11 май 1945 г., във фиктивен град в Североизточна Бохемия, и представлява разказ от първо лице на доскорошния гимназист и страстен джаз саксофонист Дани Смиржицки., литературно алтер его на Шкворецки.
Дани и приятелите му се отнасят с презрение към по-старото поколение, което ръководи града и се старае да организира мирен преход от германско към съветско владичество. Младият джазмен извършва редица смели постъпки, участва в бойни действия и дори успява да взриви немски танк, но не се ръководи от благородни идеали, а от желанието да впечатли обекта на въжделенията си, Ирена. На практика главният герой в романа е малкият човек и неговата съдба сред бурите на световните катаклизми. През неговите очи авторът разглежда вечните теми като индивидуалната и общата памет, смелостта и страха, свободата на избора, толерантността.

Йозеф Шкворецки (1924–2012) е чешки писател, издател и преводач. Завършва философия и английска филология в Карловия университет и работи като редактор в „Държавно издателство за изящна литература“ и списание „Световна литература“. След смазването на „Прашката пролет“ емигрира в Канада, където заедно със съпругата си, писателката и актриса Зденка Саливарова, създава легендарното дисидентско издателство 68 Publishers и застава зад първите издания на Лудвик Вацулик, Вацлав Хавел, Бохумил Храбал и Милан Кундера. Носител на редица награди, Шкворецки е централна фигура на литературната сцена, както в родната си страна, така и в чужбина.

Откъс от романа "Страхливци"

Зашумоляха нотни листове, момчетата търсеха Bob Cats. Аз го намерих веднага, а докато изправях гръб на стола, за да се настаня по-удобно, забелязах как Луция намига на Харик. Очите ѝ са красиви. Зелената лимонада пред нея продължава да проблясва смарагдово, зад нея сега навън бе кърваво червено, а прозорците на замъка грееха. Цялата редица на първия етаж, там, където беше пиколоминският салон, и още два или три на втория етаж. Аристократите вероятно си стягаха багажа. Точно над островърхата кула на замъка блещукаше малка звезда. Фонда почука четири пъти, Бриних поде солото за ударни инструменти, изчакахме да свърши и засвирихме.

Взех да си мисля за Бено.

Странно, знаех, това е нещо, което аз не разбирам и няма да разбера. Да се остави така да се обвърже и така да оглупее, да изгуби контрол над себе си. Аз никога не съм губил контрола над себе си. Никога не съм се оставял нито да се разгневя до безумие, нито да изгубя ума и дума от любов. Когато прегръщах някоя девойка и бръщолевех нещо, трябваше да го правя така, че уж бръщолевя от блаженство, а и от възбуда. Можех да говоря и съвсем свързано, но това пък можеше да я ядоса, затова и винаги възбудено плещех глупости.Трябваше да се правя, че от вълнение уж не съм на себе си, а при това имах не-приятното чувство, че тя ще ме усети и ще ме зареже, но досега ни една не се бе усетила.Туй си бе в реда на нещата. В такива ситуации май всеки плещи глупости, затова и на момичетата не им се виждаше странно. Странното обаче бе, че всички наистина плещят глупости. Един бог знае. Така или иначе не знам някоя да се е усетила. Може пък момчета действително да са по-умни от момичетата. Изведнъж ми хрумна, че трябва да мисля за Ирена, нали я
обичам.

Започнах да мисля за нея. В началото не ми се получаваше. Опитвах да си я представя, но не ставаше, после си спомних как неотдавна в баните бях зърнал гърдите ѝ, и тръгна. Мислех си, че ще е хубаво да спя с нея, да, ама и Зденек спи с нея, започнах приятно да ревнувам и ми беше хубаво. Дойде ред на моето соло и аз започнах да хълцам в средния регистър , където тенорът е най-добър, и забравих за Ирена, бях наясно с нея, и просто си свирех голямото соло от Bob Cats. Своето голямо добро соло, и ми беше хубаво. Дори не ми пречеше, че ще има революция и че това няма да е никак хубаво да си ранен или убит, по-приятно би било само да си мислиш за това, за завещанието, геройството и всичко останало. Като свърших солото, вдигнах глава и видях стария Винтър, седнал зад кръчмарския тезгях, загледан с кръвясалите си очи незнайно накъде. Очите му бяха тъпи и воднисти, беше се нещо замечтал, навярно си мечтаеше като мен, естествено, не за Ирена, а сигурно за ресторанта на гарата, за който от дете си мечтаел да вземе под наем, както бе споделил с нас, или за ресторант в голям хотел с четирима келнери, а може и само за добро шотландско уиски, та ако успее да намери такова, да го продава и на нас. Той самият не пиеше, навярно нещо му имаше или кой знае заради какво, може пък наистина да страдаше от парализа. Голото му теме проблясваше зад тезгяха, а месинговите бирени канелки лъщяха. Кървавото сияние зад прозореца потъмняваше и взеха да проблясват звезди. Довършихме Bob Cats по памет и в пълен сумрак.

– Хелена, я щракни там над теб – рече Фонда, след като свършихме. Хелена протегна ръка над главата си, зашари с пръсти по стената, намери ключа и го завъртя. Крушката на тавана грейна и нейният ефект ни изненада. Изведнъж всичко се виждаше съвсем ясно. Зървам колко са червени устните на Луцие на електрическата светлина. Харик започна да дрънка някаква ритмична и сантиментална импровизация и се хилеше на Луцие. Запрелиствах партитурите си.

– А, да ви кажа – рече Харик. – Днес видях Уипелт от Месършмитката, на колело се беше засилил да бяга.

– А госпожа съпругата му?

– Знам ли. Сам се измъкваше.

– Странно е, че изобщо остана тук толкова дълго, нали всеки го познава и знае каква е свиня.

– Ами да беше го съборил от колелото и да го плениш – рече Фонда.

– Да, бе, как не! И той да си извади пистолета и да ме застреля, нали?

– Тъй е, братко, нали сме в революция – каза Лекса.

Отзад се обади Бено:

– Засега тя се отлага, неизвестно за кога.

– Момчета, мислите ли, че ще има нещо такова?

– Разбира се. – Лекса бе убеден, защото баща му бе разстрелян от немците. От тогава винаги знаеше повече от нас. Но в този случай повече от него знаех аз.

– Няма да има – рече Бено. – Нима си мислите, че кос¬телецките господа са способни на нещо такова?

– Чакай, ще видим.

– Не вярвам да дочакам нещо такова. Тук всеки се е насрал от страх. Просто революцията ще бъде отложена за неизвестно кога.
Погледнах към Хелена, не каза нищо. Беше се зачела във вестника си.

– Не, господа. Революция ще има, ще видите – казах.

– Да, бе, и ще я поведе полицейският началник Ржимбалник, нали?

– Не, той не. Ще видите.

– А бе, ти говориш така, сякаш си намесен в нещо – рече Харик.

Засмях се. Беше ми драго, че момчетата не знаят за какво става дума. Не ми вярваха, защото те самите не се бяха ангажирали с нищо, а и не бяха сигурни дали аз не съм. Аз не се бях ангажирал, но поне знаех, макар и не съвсем точно, за какво става дума. Знаех го от Пршема и трябваше да мълча.

– Я не се прави на тайнствен, драги – рече Бено, а на мен не ми се щеше да се правя на тайнствен, защото бе тъпо.

Макар момчетата да не знаеха нищо, все пак знаеха, че нещо, в което аз мога да бъда замесен, не може да бъде чак толкова грандиозно и умопомрачително.

Поизкефих се малко в ролята на знаещ тайна и после им казах какво зная. Беше ми го казал Пршема, на него пък му го бил казал Перлик, когото преди месец бе арестувало Гестапо. Той трябва да е знаел нещо. Но сигурно не и много. То много май и никой не знаеше. Изобщо, то всичко май си беше гола импровизация. На мен всъщност ми беше все тая, но пък се радвах, че мога да говоря за това и да бъда интересен, дори в крайна сметка от всичко това нищо да не излезе, момчетата, така или иначе, ще забравят за какво сме говорили

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/jozef-shkvoretcki-i-strahlivtci-na-knizhnia-pazar-ot-izdatelstvo-752512.html Sun, 30 May 2021 08:14:50 +0300
Издателство ''Парадокс" с нова книга - ''Санта Есперанса'' на писателя Ака Морчиладзе https://offnews.bg//knigi/izdatelstvo-paradoks-s-nova-kniga-santa-esperansa-na-pisateli-752511.html Нелинейният роман/космосът от повествования „Санта Есперанса“ на най-известния грузински съвременен писател, Ака Морчиладзе (1966), отвежда читателя в очарователния свят на едноименния фиктивен архипелаг в Черно море. Трите острова, разположение между Грузия и Турция, представляват мултикултурен конгломерат, белязан през вековете от господството най-разнообразни народи, сред които грузинци, генуезци, турци и британци. След сто и петдесетгодишно управление на „британския мандат“, през 2002 г. Санта Есперанса отново получава независимостта си от „ингилизите“ – и почти незабавно потъва в гражданска война, родена от борбата за надмощие между водещите семейни кланове – арогантните Висрамиани, влиятелните генуезки търговци Да Коста и дивите варвари Сунгали, докато Агатия, престарялата потомка на някогашния владетел, безуспешно се опитва да постигне мир.

Но това, което прави книгата „Санта Есперанса“ уникална, е нейната форма. Съставен от безброй фрагменти – митове и древни хроники, дневници, писма в бутилка, но също и имейли, вестникарски статии и пътеписи – този „космос от много романи“ приканва читателя да се впусне в литературната игра и да се „мотае“ из общо трийсет и шестте „тетрадки", както намери за добре: те могат да бъдат прочетени в произволен ред и въпреки това винаги се нареждат в един общ мащабен пъзел.

Ака Морчиладзе (1966) е най-известният съвременен грузински писател и литературен историк. Той е автор на някои от най-продаваните прозаични произведения на постсъветската грузинска литература. Завършва специалност „История“ в Тбилиския държавен университет, където по-късно и преподава. През 90-те години Морчиладзе работи като журналист и литературен колумнист. Завидно продуктивен, той е автор на 25 романа и три сборника с разкази, за които е отличен с общо девет награди, сред които шест награди САБА за най-добър роман (2003, 2005, 2006, 2008, 2012 и 2019 г.). Няколко негови творби са екранизирани или пък адаптирани за театралната сцена. Подобно на Милорад Павич, Морчиладзе вярва, че не е задължително романът да започва в началото и действието му да се развива праволинейно: той прилага теорията на Умберто Еко за еманципирания читател.

Откъс от книгата:

НЯКОГА В НЯКАКЪВ ГРАД
или
САЛОМЕА

„Днес Сандро да Коста ми подаде от другата стана на оградата две чепки грозде. Не ги подаде през оградата, а ми ги провеси отгоре,защото оградата е висока и ако ги бе подхвърлил, нямаше да мога да ги уловя. Щяха да се смачкат. След това Сандро да Коста ми показа един самолет в небето. Самолети има винаги, но той ми показа нещо друго – самолетът оставяше след себе си бяла линия, а в другата бяла линия, в обратната посока на движението, летеше гургулица. Сандро да Коста каза, че самолетът оставя следа, това обаче в действителност не е следа, а въздухът който от тази дистанция така изглежда. Вие изучавате някакви други предмети, ние още не сме разглеждали въздуха. Той каза още, че гургулиците били глупави животни и само в такива случаи, като този, се възползват. Аз въобще не си мисля за гургулици. След това Сандро да Коста пожела да прескочи в училищния двор, защото не подхождало да говориш от високо на момиче в ниското. Аз се възпротивих. Учениците от католическото училище не бива да прескачат в двора на Бладлоу и да разговарят по време на учебните часове с ученички от девическото училище.

На което той ме попита, защо бягам от часовете и се крия под дървото, докато другите учат. Аз можех да поставя същия въпрос, което и направих, а Сандро да Коста отговори безгрижно, че скучае. Исках и аз да кажа същото, но се въздържах. Сандро да Коста седна върху оградата, провеси крака откъм мен и започна да ме наблюдава как ям грозде. Това не ми хареса и го попитах кога ще си тръгне. Докато ти не си тръгнеш и аз няма да се махна, каза той, защото не е прилично да зарежеш момиче. На което му хвърлих една чепка грозде, защото мислех, че също би искал. Той не отказа и изяде с удоволствие моя подарък за него. Едва тогава призна, че е откраднал гроздето тази сутрин на Виа Порта Нова на брега. Много се засрамих, че съм яла от краденото. Въпреки това мисля, че Сандро да Коста е интересно момче. Когато започнат състезанията на момчетата от католическото училище и ни заведат нас от девическото училище на стадиона, ще насърчавам Сандро да Коста. По-рано не съм имала такова поведение.“

Това беше съдбовна записка в тайния дневник на тринадесет годишната ученичка от девическото училище Бладлоу Саломеа Висрамиани, който беше облепен с Стийв Маккуин, Ален Делон и различни глупави снимки, който дневник майка й, Кая Висрамиани, намери.
Дневникът, който не беше воден особено прилежно и не бе строго датиран, не би трябвало да обезпокои майка й, тъй като в него имаше написано много за учителите, ученичките и за човечеството най-общо.
На подвързията на тайната тетрадка пишеше: Саломеа, ученичка в трети клас, от групата на пеперудите, строго секретно. Именно под този надпис се мъдреше снимката на Стийв Маккуин с моряшка шапка и усмивка на учуден мъж.
Кая Висрамиани се засмя, когато четеше записките на дъщеря си и си спомни нейната младост. Но написаното я накара да се замисли. Върна дневника на мястото му и започна да следи кога отново ще се появи името на сина на прочутата генуезка фамилия на страниците с цвят на зряла дюля. Той изглеждаше доста лекомислен.

С това първоначалната тайна вече не беше тайна. Една Висрамиани не можеше да се омъжи за генуезец. Така е било винаги, и въобще да Коста и Висрамиани не са имали много добри отношения. Там, където в миналото Висрамиани не са могли да се заселят, са се настанявали да Коста. Това беше една дълга история: нямаше кървава река помежду им, но се издигаше огромна, ледена скала. Кой друг, ако не една Висрамиани, можеше да види в смущаващите записки в дневника на една тринадесетгодишна опасност за бъдещето? За учудване, опасенията на Висрамиани не бяха безпочвени, и Кая следеше Сандро да Коста съвсем основателно.
Тя не видя когато Сандро да Коста и Саломеа се целунаха за първи път, затова пък ги видя втория път. Но вторият път можеше да е и хилядният.
Това беше преди двадесет години, четири години след първото споделяне в дневника: Кая бе седнала в Крайслера на Тандила, тогавашният управител на стопанството на баща й. Тя взе дългия, ширококрил светлосин динозавър и го подкара натам, където я водеха размишленията й. Караше натам, където би могла да изпрати едно от момчетата и да чуе разказа му за всичко. Но тя не искаше да чуе от едно момче онова, което сама можеше да види. Тя седеше в колата на едно място на дългата съботна улица и чакаше да излязат двамата от киното. Валеше и хората търсеха подслон в кафенетата. Поглеждаше часовника и към изхода на киното, после към плаката, който изобразяваше Брук Шийлдс и някакви мумифицирани бедуини.

Пак се загледа в изхода, докато най-накрая представлението свърши. Беше вече обяд. Всеки знае, за какво ходят на кино по това време момчета с едва наболи бради и момичета с едва напъпили гърди, или съвсем обикновени момчета и девойчета. Киносалоните са почти празни, някъде на третия ред дреме някакъв дядка, други обаче се целуват точно както те някога на тъмни и не дотам тъмни филмови сцени. Във въздуха има нещо особено, затова тези целувки оставят вечен спомен.

]]>
Нелинейният роман/космосът от повествования „Санта Есперанса“ на най-известния грузински съвременен писател, Ака Морчиладзе (1966), отвежда читателя в очарователния свят на едноименния фиктивен архипелаг в Черно море. Трите острова, разположение между Грузия и Турция, представляват мултикултурен конгломерат, белязан през вековете от господството най-разнообразни народи, сред които грузинци, генуезци, турци и британци. След сто и петдесетгодишно управление на „британския мандат“, през 2002 г. Санта Есперанса отново получава независимостта си от „ингилизите“ – и почти незабавно потъва в гражданска война, родена от борбата за надмощие между водещите семейни кланове – арогантните Висрамиани, влиятелните генуезки търговци Да Коста и дивите варвари Сунгали, докато Агатия, престарялата потомка на някогашния владетел, безуспешно се опитва да постигне мир.

Но това, което прави книгата „Санта Есперанса“ уникална, е нейната форма. Съставен от безброй фрагменти – митове и древни хроники, дневници, писма в бутилка, но също и имейли, вестникарски статии и пътеписи – този „космос от много романи“ приканва читателя да се впусне в литературната игра и да се „мотае“ из общо трийсет и шестте „тетрадки", както намери за добре: те могат да бъдат прочетени в произволен ред и въпреки това винаги се нареждат в един общ мащабен пъзел.

Ака Морчиладзе (1966) е най-известният съвременен грузински писател и литературен историк. Той е автор на някои от най-продаваните прозаични произведения на постсъветската грузинска литература. Завършва специалност „История“ в Тбилиския държавен университет, където по-късно и преподава. През 90-те години Морчиладзе работи като журналист и литературен колумнист. Завидно продуктивен, той е автор на 25 романа и три сборника с разкази, за които е отличен с общо девет награди, сред които шест награди САБА за най-добър роман (2003, 2005, 2006, 2008, 2012 и 2019 г.). Няколко негови творби са екранизирани или пък адаптирани за театралната сцена. Подобно на Милорад Павич, Морчиладзе вярва, че не е задължително романът да започва в началото и действието му да се развива праволинейно: той прилага теорията на Умберто Еко за еманципирания читател.

Откъс от книгата:

НЯКОГА В НЯКАКЪВ ГРАД
или
САЛОМЕА

„Днес Сандро да Коста ми подаде от другата стана на оградата две чепки грозде. Не ги подаде през оградата, а ми ги провеси отгоре,защото оградата е висока и ако ги бе подхвърлил, нямаше да мога да ги уловя. Щяха да се смачкат. След това Сандро да Коста ми показа един самолет в небето. Самолети има винаги, но той ми показа нещо друго – самолетът оставяше след себе си бяла линия, а в другата бяла линия, в обратната посока на движението, летеше гургулица. Сандро да Коста каза, че самолетът оставя следа, това обаче в действителност не е следа, а въздухът който от тази дистанция така изглежда. Вие изучавате някакви други предмети, ние още не сме разглеждали въздуха. Той каза още, че гургулиците били глупави животни и само в такива случаи, като този, се възползват. Аз въобще не си мисля за гургулици. След това Сандро да Коста пожела да прескочи в училищния двор, защото не подхождало да говориш от високо на момиче в ниското. Аз се възпротивих. Учениците от католическото училище не бива да прескачат в двора на Бладлоу и да разговарят по време на учебните часове с ученички от девическото училище.

На което той ме попита, защо бягам от часовете и се крия под дървото, докато другите учат. Аз можех да поставя същия въпрос, което и направих, а Сандро да Коста отговори безгрижно, че скучае. Исках и аз да кажа същото, но се въздържах. Сандро да Коста седна върху оградата, провеси крака откъм мен и започна да ме наблюдава как ям грозде. Това не ми хареса и го попитах кога ще си тръгне. Докато ти не си тръгнеш и аз няма да се махна, каза той, защото не е прилично да зарежеш момиче. На което му хвърлих една чепка грозде, защото мислех, че също би искал. Той не отказа и изяде с удоволствие моя подарък за него. Едва тогава призна, че е откраднал гроздето тази сутрин на Виа Порта Нова на брега. Много се засрамих, че съм яла от краденото. Въпреки това мисля, че Сандро да Коста е интересно момче. Когато започнат състезанията на момчетата от католическото училище и ни заведат нас от девическото училище на стадиона, ще насърчавам Сандро да Коста. По-рано не съм имала такова поведение.“

Това беше съдбовна записка в тайния дневник на тринадесет годишната ученичка от девическото училище Бладлоу Саломеа Висрамиани, който беше облепен с Стийв Маккуин, Ален Делон и различни глупави снимки, който дневник майка й, Кая Висрамиани, намери.
Дневникът, който не беше воден особено прилежно и не бе строго датиран, не би трябвало да обезпокои майка й, тъй като в него имаше написано много за учителите, ученичките и за човечеството най-общо.
На подвързията на тайната тетрадка пишеше: Саломеа, ученичка в трети клас, от групата на пеперудите, строго секретно. Именно под този надпис се мъдреше снимката на Стийв Маккуин с моряшка шапка и усмивка на учуден мъж.
Кая Висрамиани се засмя, когато четеше записките на дъщеря си и си спомни нейната младост. Но написаното я накара да се замисли. Върна дневника на мястото му и започна да следи кога отново ще се появи името на сина на прочутата генуезка фамилия на страниците с цвят на зряла дюля. Той изглеждаше доста лекомислен.

С това първоначалната тайна вече не беше тайна. Една Висрамиани не можеше да се омъжи за генуезец. Така е било винаги, и въобще да Коста и Висрамиани не са имали много добри отношения. Там, където в миналото Висрамиани не са могли да се заселят, са се настанявали да Коста. Това беше една дълга история: нямаше кървава река помежду им, но се издигаше огромна, ледена скала. Кой друг, ако не една Висрамиани, можеше да види в смущаващите записки в дневника на една тринадесетгодишна опасност за бъдещето? За учудване, опасенията на Висрамиани не бяха безпочвени, и Кая следеше Сандро да Коста съвсем основателно.
Тя не видя когато Сандро да Коста и Саломеа се целунаха за първи път, затова пък ги видя втория път. Но вторият път можеше да е и хилядният.
Това беше преди двадесет години, четири години след първото споделяне в дневника: Кая бе седнала в Крайслера на Тандила, тогавашният управител на стопанството на баща й. Тя взе дългия, ширококрил светлосин динозавър и го подкара натам, където я водеха размишленията й. Караше натам, където би могла да изпрати едно от момчетата и да чуе разказа му за всичко. Но тя не искаше да чуе от едно момче онова, което сама можеше да види. Тя седеше в колата на едно място на дългата съботна улица и чакаше да излязат двамата от киното. Валеше и хората търсеха подслон в кафенетата. Поглеждаше часовника и към изхода на киното, после към плаката, който изобразяваше Брук Шийлдс и някакви мумифицирани бедуини.

Пак се загледа в изхода, докато най-накрая представлението свърши. Беше вече обяд. Всеки знае, за какво ходят на кино по това време момчета с едва наболи бради и момичета с едва напъпили гърди, или съвсем обикновени момчета и девойчета. Киносалоните са почти празни, някъде на третия ред дреме някакъв дядка, други обаче се целуват точно както те някога на тъмни и не дотам тъмни филмови сцени. Във въздуха има нещо особено, затова тези целувки оставят вечен спомен.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/izdatelstvo-paradoks-s-nova-kniga-santa-esperansa-na-pisateli-752511.html Sun, 30 May 2021 08:09:24 +0300
''Пирамидата на дните'' на Дайна Ополскайте е новото заглавие на издателство ''Парадокс'' https://offnews.bg//knigi/piramidata-na-dnite-na-dajna-opolskajte-e-novoto-zaglavie-na-izdat-752490.html Тринайсетте разказа в сборника на литовската писателка Дайна Ополскайте често започват с наблюдавани отблизо отношения в семейството: между съпрузи, между родители и деца, между братя и сестри; понякога между близки млади приятели или любовници.

Темите за предателството и дългогодишното чувство за вина са обследвани и обговорени с помощта на деликатен и изискан литературен език. Напускайки полетата на нормалността, сюжетът на разказите обикновено се измества към нещо необикновено; изникват неочаквани взаимовръзки, на читателя се предлага поглед от нова гледна точка. В мрежата от заплетени човешки взаимоотношения той придобива просветляващи измерения и хвърля нова светлина върху някои нюанси на човешкото затруднение като такова. Това се постига най-вече с гениална находчивост в самия край на историята, предоставяща възможността за тънко прозрение. Ефектът понякога се постига чрез фино разкриване на скрит нюанс в последните едно или две изречения или чрез въвеждане на мистична нишка в историята, която служи като ненатрапчив литературен похват, предоставящ нов поглед над човешките взаимоотношения.

Дайна Ополскайте (1979) завършва Литовска филология и работи като гимназиален учител по литература в родния си Вилкавишкис. През 2000 г. тя получава наградата на Съюза на писателите на Литва за своята първата книга Drožlės, през 2018 г. печели награди за литература за разкази „Антанас Вайчулайтис” и „Юргис Кунчинас”. Ополскайте е особено плодотворен автор на юношеска и младежката литература, с три романа, наисани в периода 2015-2018 г. През 2016 г. е отличена с награда за детска литература, а през 2017 г. нейният роман „Ir vienąkart, Riči“ става книга на годината в Литва. „Пирамидите на дните“ е удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз (2019).

Откъс от "Пирамидата на дните"

Из „По здрач“:

А сега нещата ми се сториха съвсем различни. Нямаше и намек за онова размазващо чувство на поражение, когато всичко се случва толкова бързо, че не сварваш да направиш почти нищо, а времето не ти се подчинява.Това не беше онзи неуловим страх, който редовно ме обземаше вече доста време – от месеци или дори години. Сега се чувствах щастлива, излъчваща ненарушима умиротвореност като никога досега.Опитах се да си спомня всички онези причини за тъга и съжаление, които ме потискаха последните няколко седмици, но без резултат. Съзнанието умело и сръчно ги отблъскваше една по една като тенис топки – никоя от тях не ме улучваше. Усещането за покой беше божествено и толкова силно, толкова неразрушимо здраво, колкото само и единствено Бог може да създаде и хвърли като невидимо наметало около треперещите ти рамене.

Никога досега вятърът не е бил толкова кадифен и така наситен с аромата на сини и бели ириси, какъвто беше днес – когато легнах със затворени очи в очакване през завесата на клепачите неговите галещи докосвания по лицето, устните, клепачите, миглите, косата. Усещането беше такова, сякаш венчелистчета кацат по кожата ми. Същински дъжд от цветя – огромни и меки, сини и бели венчелистчета. Милиони венчелистчета, незабележимо покриващи ме със себе си и скриващи ме цялата. Потънах в цветя. Никога не бях преживявала нещо по-невероятно.

И никога досега постелята ми не е била толкова лека, чиста и приятно шумулкаща, както сега, когато несъзнателно преместя крак или ръка или обърна глава леко настрани, наслаждавайки се на носения от вятъра мирис – ирисите растат и цъфтят точно на такива огрени от слънцето места. От лехата до моя прозорец са има-няма двадесет крачки.

И никога още не е било толкова тихо, толкова чудодейно и тържествено мълчаливо, че цялото тяло да не усеща вибрацията на вълнението, а тук и там в очите току се запремятат странни пламъчета. Това не беше просто тишина – случайна и обогатена с безчувствени продължителни паузи. Нито такава, на която се натъкваш внезапно и по никакъв начин не те завладява - когато всички думи изведнъж се втурват да се изливат твърде бързо и тутакси избледняват без следа. Това беше красива и сериозна тишина, далеч по-значима и специална от множеството думи, с които я описват в дълбокомислените книги. Усетих я тук и сега.
Беше ми неописуемо добре. Бях сама със себе си. Знаех, че съм сама в къщата, и това усещане беше много естествено, някак спонтанно, бих казала дори физиологично, неоспоримо в своята първичност… Лежах неподвижна със затворени очи. Вътре в мислите си се опитвах да отгатна колко ли е часът; мислех си за това, че вероятно един от най-прекрасните летни дни ме чака пред прозореца и че там грее слънцето. Дори чисто физически усещах как светлината грее. Въпреки че клепачите ми бяха затворени, усещането за светлина се чувстваше съвсем ясно - проникващи през миглите и порите на кожата мънички искрички. Сигурно вчера, когато си легнах, съм забравила да дръпна завесите. И прозорецът е останал отворен през цялата нощ.

Изобщо не си спомнях кога и как съм заспала. Май е било още на здрачаване. Или съвсем рано вечерта, когато Габриела дойде да ми пожелае лека нощ. Увита в тъмна и тежка като наметало сянка, тя се приближи до моето легло и едва-едва докосна пръстите ми. Не спя още – рекох ѝ – добре, че дойде. Тя седна до мен и аз я хванах за ръката. Опитах се да я погледна в очите, но лицето ѝ беше безпощадно скрито в тежката качулка на сянката. Виждах само още по-тъмната лента на веждите и малко по-бледите очертания на челюстите. Исках да я помоля да запали настолната лампа, но не го направих. Почувствах, че онзи внезапно застинал миг е твърде болезнен, кратък и скъп, толкова трептящ и изчезващ пред очите ми като пламтяща хартия, че ми стана страшно да кажа или да направя каквото и да било. Беше ми непоносимо трудно да държа в дланта си топлата, крехка и нежна като пилешко крилце ръка на Габриела. Това беше наистина страшно.

За момент наистина се уплаших от самата себе си. Някъде дълбоко в гърлото ме задавяше пареща и драскаща топка, сълзите се гонеха с неистова скорост и бях уплашена от това, което мога да направя – всъщност нямах ни най-малка представа какво ли бих могла да направя, но си представях нещо страшно до ужас. Накрая Габриела сама се наклони към мен и дъхът ѝ, косата, гласът ми напомниха незапомнено стари времена: как се роди, как дълго време нямаше на главицата си никаква косица – само няколко пухчета на темето; как страхливо приклякваше до мен като коте при вида на минаващо край нас колело или кола. Тя поседя до мен доста време, без да каже и дума – и двете мълчахме.

Тишината странно и дълго заглушаваше мислите ни, но имах чувството, че и двете мислим за едни и същи неща. После си поговорихме – само че изобщо не помня за какво - докато накрая се успокоих. Тогава тя ми каза: добре, мамо, аз вече тръгвам, ти заспивай, лека нощ! А аз кой знае защо ѝ пожелах: късмет!
И това беше всичко. Не помня да се е случило още нещо.

]]>
Тринайсетте разказа в сборника на литовската писателка Дайна Ополскайте често започват с наблюдавани отблизо отношения в семейството: между съпрузи, между родители и деца, между братя и сестри; понякога между близки млади приятели или любовници.

Темите за предателството и дългогодишното чувство за вина са обследвани и обговорени с помощта на деликатен и изискан литературен език. Напускайки полетата на нормалността, сюжетът на разказите обикновено се измества към нещо необикновено; изникват неочаквани взаимовръзки, на читателя се предлага поглед от нова гледна точка. В мрежата от заплетени човешки взаимоотношения той придобива просветляващи измерения и хвърля нова светлина върху някои нюанси на човешкото затруднение като такова. Това се постига най-вече с гениална находчивост в самия край на историята, предоставяща възможността за тънко прозрение. Ефектът понякога се постига чрез фино разкриване на скрит нюанс в последните едно или две изречения или чрез въвеждане на мистична нишка в историята, която служи като ненатрапчив литературен похват, предоставящ нов поглед над човешките взаимоотношения.

Дайна Ополскайте (1979) завършва Литовска филология и работи като гимназиален учител по литература в родния си Вилкавишкис. През 2000 г. тя получава наградата на Съюза на писателите на Литва за своята първата книга Drožlės, през 2018 г. печели награди за литература за разкази „Антанас Вайчулайтис” и „Юргис Кунчинас”. Ополскайте е особено плодотворен автор на юношеска и младежката литература, с три романа, наисани в периода 2015-2018 г. През 2016 г. е отличена с награда за детска литература, а през 2017 г. нейният роман „Ir vienąkart, Riči“ става книга на годината в Литва. „Пирамидите на дните“ е удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз (2019).

Откъс от "Пирамидата на дните"

Из „По здрач“:

А сега нещата ми се сториха съвсем различни. Нямаше и намек за онова размазващо чувство на поражение, когато всичко се случва толкова бързо, че не сварваш да направиш почти нищо, а времето не ти се подчинява.Това не беше онзи неуловим страх, който редовно ме обземаше вече доста време – от месеци или дори години. Сега се чувствах щастлива, излъчваща ненарушима умиротвореност като никога досега.Опитах се да си спомня всички онези причини за тъга и съжаление, които ме потискаха последните няколко седмици, но без резултат. Съзнанието умело и сръчно ги отблъскваше една по една като тенис топки – никоя от тях не ме улучваше. Усещането за покой беше божествено и толкова силно, толкова неразрушимо здраво, колкото само и единствено Бог може да създаде и хвърли като невидимо наметало около треперещите ти рамене.

Никога досега вятърът не е бил толкова кадифен и така наситен с аромата на сини и бели ириси, какъвто беше днес – когато легнах със затворени очи в очакване през завесата на клепачите неговите галещи докосвания по лицето, устните, клепачите, миглите, косата. Усещането беше такова, сякаш венчелистчета кацат по кожата ми. Същински дъжд от цветя – огромни и меки, сини и бели венчелистчета. Милиони венчелистчета, незабележимо покриващи ме със себе си и скриващи ме цялата. Потънах в цветя. Никога не бях преживявала нещо по-невероятно.

И никога досега постелята ми не е била толкова лека, чиста и приятно шумулкаща, както сега, когато несъзнателно преместя крак или ръка или обърна глава леко настрани, наслаждавайки се на носения от вятъра мирис – ирисите растат и цъфтят точно на такива огрени от слънцето места. От лехата до моя прозорец са има-няма двадесет крачки.

И никога още не е било толкова тихо, толкова чудодейно и тържествено мълчаливо, че цялото тяло да не усеща вибрацията на вълнението, а тук и там в очите току се запремятат странни пламъчета. Това не беше просто тишина – случайна и обогатена с безчувствени продължителни паузи. Нито такава, на която се натъкваш внезапно и по никакъв начин не те завладява - когато всички думи изведнъж се втурват да се изливат твърде бързо и тутакси избледняват без следа. Това беше красива и сериозна тишина, далеч по-значима и специална от множеството думи, с които я описват в дълбокомислените книги. Усетих я тук и сега.
Беше ми неописуемо добре. Бях сама със себе си. Знаех, че съм сама в къщата, и това усещане беше много естествено, някак спонтанно, бих казала дори физиологично, неоспоримо в своята първичност… Лежах неподвижна със затворени очи. Вътре в мислите си се опитвах да отгатна колко ли е часът; мислех си за това, че вероятно един от най-прекрасните летни дни ме чака пред прозореца и че там грее слънцето. Дори чисто физически усещах как светлината грее. Въпреки че клепачите ми бяха затворени, усещането за светлина се чувстваше съвсем ясно - проникващи през миглите и порите на кожата мънички искрички. Сигурно вчера, когато си легнах, съм забравила да дръпна завесите. И прозорецът е останал отворен през цялата нощ.

Изобщо не си спомнях кога и как съм заспала. Май е било още на здрачаване. Или съвсем рано вечерта, когато Габриела дойде да ми пожелае лека нощ. Увита в тъмна и тежка като наметало сянка, тя се приближи до моето легло и едва-едва докосна пръстите ми. Не спя още – рекох ѝ – добре, че дойде. Тя седна до мен и аз я хванах за ръката. Опитах се да я погледна в очите, но лицето ѝ беше безпощадно скрито в тежката качулка на сянката. Виждах само още по-тъмната лента на веждите и малко по-бледите очертания на челюстите. Исках да я помоля да запали настолната лампа, но не го направих. Почувствах, че онзи внезапно застинал миг е твърде болезнен, кратък и скъп, толкова трептящ и изчезващ пред очите ми като пламтяща хартия, че ми стана страшно да кажа или да направя каквото и да било. Беше ми непоносимо трудно да държа в дланта си топлата, крехка и нежна като пилешко крилце ръка на Габриела. Това беше наистина страшно.

За момент наистина се уплаших от самата себе си. Някъде дълбоко в гърлото ме задавяше пареща и драскаща топка, сълзите се гонеха с неистова скорост и бях уплашена от това, което мога да направя – всъщност нямах ни най-малка представа какво ли бих могла да направя, но си представях нещо страшно до ужас. Накрая Габриела сама се наклони към мен и дъхът ѝ, косата, гласът ми напомниха незапомнено стари времена: как се роди, как дълго време нямаше на главицата си никаква косица – само няколко пухчета на темето; как страхливо приклякваше до мен като коте при вида на минаващо край нас колело или кола. Тя поседя до мен доста време, без да каже и дума – и двете мълчахме.

Тишината странно и дълго заглушаваше мислите ни, но имах чувството, че и двете мислим за едни и същи неща. После си поговорихме – само че изобщо не помня за какво - докато накрая се успокоих. Тогава тя ми каза: добре, мамо, аз вече тръгвам, ти заспивай, лека нощ! А аз кой знае защо ѝ пожелах: късмет!
И това беше всичко. Не помня да се е случило още нещо.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/piramidata-na-dnite-na-dajna-opolskajte-e-novoto-zaglavie-na-izdat-752490.html Sat, 29 May 2021 16:49:53 +0300
''Изтокът'' от Анджей Сташук излиза на пазара от издателство ''Парадокс'' https://offnews.bg//knigi/iztokat-ot-andzhej-stashuk-izliza-na-pazara-ot-izdatelstvo-parad-752489.html „Изтокът“ (отличен с Литературна награда на град Варшава и номинация за наградата „НИКЕ“ , 2015 г.) е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Китай и Монголия , а и колекция от личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния света и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток.

Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той? Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос в Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той е еднакво валиден и за варшавския район „Грохов“, за Подласките села или за някой китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.

Анджей Сташук (1960) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели, автор на над 20 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия. В младостта си е изключван от много училища и не завършва средно образование – но пък сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук той лежи близо две години в затвора за отказ да отбие военната си служба, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“.

Авторът е добре познат на българската публика, благодарение на своите издания на „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“, дело на Парадокс.

Откъс от романа "Изтокът"

През осемдесет и шеста заживях в дървена къща, далеч от хората. Нощем тъмнината направо влизаше вътре. Проникваше не само през прозорците, но и през старото, изсъхнало дърво на гредите, през запушените с мъх и глина процепи. И заедно с тъмнината всички тези звуци, които преди не познавах. Лежах в мрака и напрягах слух. Изпитвах страх, но любопитството бе по-силно от страха, затова напрягах слух, чак до ранния изгрев. Мишките, съселите на тавана, буболечките в дървото, скърцането на конструкцията под напора на вятъра или топлината. Нощните птици, животните в гората, водата в реката и накрая собственото ми въображение.

Наоколо нямаше жив човек. Но пък гробища – колкото щеш. Поне пет, до които се стигаше с кратка разходка. Мислех си за духовете, духовете на хората, духовете на къщите, духовете на войниците. Всичко това кръжеше около къщата, отъркваше се о стените. Бях единственият човек в околността, затова всички идваха при мен. Така си го представях. Затова понякога не можех да заспя чак до зазоряване.

Слънцето изгряваше над тъмния склон. Катереше се все по-нависоко и светеше над този обезлюден край. Над гробовете и крайпътните кръстове. Над основите на къщите, градени от плоски камъни и глинен хоросан. Над скелетите на кубетата на православните църкви. Над останките. Сякаш един ден пейзажът просто се бе отърсил от всичко това с абсолютното, монументалното равнодушие на природата. Разбира се, не е било така. Имало е викове, тичане напред-назад, извличане на хората от къщите, проклятия, бой. Войници в униформи, а всъщност ченгета с полево снаряжение, защото това били войските на Корпуса за вътрешна сигурност, подчинени на Министерството на вътрешните работи. Тоест не била природата, а политиката, класовата омраза, националистическата омраза и благословията на кремълския човекоядец.

От самото начало ме спохождаше картината на виещата се като змия безкрайна върволица от каруци, с които карали народа към железопътната гара в Загужани. Къща след къща, семейство след семейство, село след село. На каруците била натоварена покъщнината (имали няколко часа да си съберат багажа), в тях пътували малките деца и старците. Останалите вървели, водейки добитъка. По дворовете останали кокошките, кучетата и котките. През лятото на четиридесет и седма селата трябва да са изглеждали странно: вратите скърцали, клатени от вятъра, по подовете се въргаляли изоставени вещи, отворени чекмеджета, разсипано зърно, пух във въздуха. Царяла тишина и от нито един комин не излизал дим. Любопитно ми е, дали първи от гората дошли лисиците, та необезпокоявани да плячкосват курниците, или апашите от полските села и градчета. И така тази змийска върволица от каруци не ми даваше мира, докато в един момент, през деветдесет и втора или трета не прочетох Платонов: (откъс от Изкопът) „ Като чуха думите на активиста, кулаците се свиха/наведоха и започнаха да теглят сала право към долината на реката. Жачев запълзя след кулаците, за да е сигурен, че ще плават, както трябва, по течението към морето и още повече да утвърди в себе си убеждението, че ще има социализъм, че Настя ще го получи като чеиз за сватбата и той, Жачев, скоро ще изчезне като забравено суеверие. След като ликвидира кулаците, които отплаваха в синята далечина, Жачев не намери спокойствие; незнайно защо му стана дори по-тежко. Дълго гледа сала, който … плаваше по нежната течаща? Река, и вечерния вятър, галещ тъмната, мъртва вода, която се носеше сред измръзналите полета към далечната бездна. На сърцето му стана тъжно и .... Социализмът няма нужда от слоя от тъжни чудовища?; значи и него някой ден ще го ликвидират в синята далечина...“.

Но все пак това е имало нещо общо с природата, с тектониката, защото е било треперене, преминало от Камчатка до Елба. Когато нещо е дълго десетки хиляди километра, това не е изцяло исторически процес. Тукашният трус, помел къщи и хора, е бил само далечен отглас от онази тектоника, но аз всеки ден гледах следите от катаклизма и всяка нощ напрягах слух да чуя духовете. Струваше ми се, че това е естествено и така ще бъде винаги.

Дезесето си съществуваше в своя полусън, промърморваше, чешеше се насън там, където го сърбеше, като голямо кафеникаво-сиво говедо. Наоколо се простираше зелена пустиня. Гората се спускаше в долините. Младите ясени разкъсваха останалото от основите. Кладенците се покриваха с трева и се превръщаха в дълбоки и студени капани. Старите пътища ги отнасяше водата, а страничните подпори на някогашните мостове все повече приличаха на стръмни брегове, изровени от течението на реката. В ранна пролет, преди тревата да порасне, можеше да се забележат входовете към сводестите каменни мазета и ясните очертания на селските къщи. Можеше цял ден да обикаляш и да не срещнеш никого, само гробове и останки.

]]>
„Изтокът“ (отличен с Литературна награда на град Варшава и номинация за наградата „НИКЕ“ , 2015 г.) е не просто хроника на едно пътешествие през Русия, Китай и Монголия , а и колекция от личните впечатления, (авто)рефлексии и размишления на автора за състоянието на модерния света и народите, чиято идентичност е претопена от могъщи исторически сили, водещи началото си от Далечния изток.

Къде е Изтокът, къде започва и къде свършва той? Може ли да се каже, че днес, когато Полша вече е част от ЕС, а Русия и Китай на практика са капиталистически държави, асимилирани от глобализацията като останалата част от света, Изтокът не съществува? Сташук си задава този въпрос в Транссибирския експрес, някъде между Улан Уде и Чита, но той е еднакво валиден и за варшавския район „Грохов“, за Подласките села или за някой китайски метропол – за всички, белязани от комунистическия проект за световна трансформация.

Анджей Сташук (1960) е сред най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели, автор на над 20 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия. В младостта си е изключван от много училища и не завършва средно образование – но пък сътрудничи на различни нелегални опозиционни издания. Работи на всевъзможни поприща, включително като санитар в психиатрията и уличен музикант. Убеден пацифист, Сташук той лежи близо две години в затвора за отказ да отбие военната си служба, където „придобива житейски опит, без да се налага да убива някого“.

Авторът е добре познат на българската публика, благодарение на своите издания на „Белият гарван“, „Галицийски истории“, „Девет“, „По пътя към Бабадаг“ и „Таксим“, дело на Парадокс.

Откъс от романа "Изтокът"

През осемдесет и шеста заживях в дървена къща, далеч от хората. Нощем тъмнината направо влизаше вътре. Проникваше не само през прозорците, но и през старото, изсъхнало дърво на гредите, през запушените с мъх и глина процепи. И заедно с тъмнината всички тези звуци, които преди не познавах. Лежах в мрака и напрягах слух. Изпитвах страх, но любопитството бе по-силно от страха, затова напрягах слух, чак до ранния изгрев. Мишките, съселите на тавана, буболечките в дървото, скърцането на конструкцията под напора на вятъра или топлината. Нощните птици, животните в гората, водата в реката и накрая собственото ми въображение.

Наоколо нямаше жив човек. Но пък гробища – колкото щеш. Поне пет, до които се стигаше с кратка разходка. Мислех си за духовете, духовете на хората, духовете на къщите, духовете на войниците. Всичко това кръжеше около къщата, отъркваше се о стените. Бях единственият човек в околността, затова всички идваха при мен. Така си го представях. Затова понякога не можех да заспя чак до зазоряване.

Слънцето изгряваше над тъмния склон. Катереше се все по-нависоко и светеше над този обезлюден край. Над гробовете и крайпътните кръстове. Над основите на къщите, градени от плоски камъни и глинен хоросан. Над скелетите на кубетата на православните църкви. Над останките. Сякаш един ден пейзажът просто се бе отърсил от всичко това с абсолютното, монументалното равнодушие на природата. Разбира се, не е било така. Имало е викове, тичане напред-назад, извличане на хората от къщите, проклятия, бой. Войници в униформи, а всъщност ченгета с полево снаряжение, защото това били войските на Корпуса за вътрешна сигурност, подчинени на Министерството на вътрешните работи. Тоест не била природата, а политиката, класовата омраза, националистическата омраза и благословията на кремълския човекоядец.

От самото начало ме спохождаше картината на виещата се като змия безкрайна върволица от каруци, с които карали народа към железопътната гара в Загужани. Къща след къща, семейство след семейство, село след село. На каруците била натоварена покъщнината (имали няколко часа да си съберат багажа), в тях пътували малките деца и старците. Останалите вървели, водейки добитъка. По дворовете останали кокошките, кучетата и котките. През лятото на четиридесет и седма селата трябва да са изглеждали странно: вратите скърцали, клатени от вятъра, по подовете се въргаляли изоставени вещи, отворени чекмеджета, разсипано зърно, пух във въздуха. Царяла тишина и от нито един комин не излизал дим. Любопитно ми е, дали първи от гората дошли лисиците, та необезпокоявани да плячкосват курниците, или апашите от полските села и градчета. И така тази змийска върволица от каруци не ми даваше мира, докато в един момент, през деветдесет и втора или трета не прочетох Платонов: (откъс от Изкопът) „ Като чуха думите на активиста, кулаците се свиха/наведоха и започнаха да теглят сала право към долината на реката. Жачев запълзя след кулаците, за да е сигурен, че ще плават, както трябва, по течението към морето и още повече да утвърди в себе си убеждението, че ще има социализъм, че Настя ще го получи като чеиз за сватбата и той, Жачев, скоро ще изчезне като забравено суеверие. След като ликвидира кулаците, които отплаваха в синята далечина, Жачев не намери спокойствие; незнайно защо му стана дори по-тежко. Дълго гледа сала, който … плаваше по нежната течаща? Река, и вечерния вятър, галещ тъмната, мъртва вода, която се носеше сред измръзналите полета към далечната бездна. На сърцето му стана тъжно и .... Социализмът няма нужда от слоя от тъжни чудовища?; значи и него някой ден ще го ликвидират в синята далечина...“.

Но все пак това е имало нещо общо с природата, с тектониката, защото е било треперене, преминало от Камчатка до Елба. Когато нещо е дълго десетки хиляди километра, това не е изцяло исторически процес. Тукашният трус, помел къщи и хора, е бил само далечен отглас от онази тектоника, но аз всеки ден гледах следите от катаклизма и всяка нощ напрягах слух да чуя духовете. Струваше ми се, че това е естествено и така ще бъде винаги.

Дезесето си съществуваше в своя полусън, промърморваше, чешеше се насън там, където го сърбеше, като голямо кафеникаво-сиво говедо. Наоколо се простираше зелена пустиня. Гората се спускаше в долините. Младите ясени разкъсваха останалото от основите. Кладенците се покриваха с трева и се превръщаха в дълбоки и студени капани. Старите пътища ги отнасяше водата, а страничните подпори на някогашните мостове все повече приличаха на стръмни брегове, изровени от течението на реката. В ранна пролет, преди тревата да порасне, можеше да се забележат входовете към сводестите каменни мазета и ясните очертания на селските къщи. Можеше цял ден да обикаляш и да не срещнеш никого, само гробове и останки.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/iztokat-ot-andzhej-stashuk-izliza-na-pazara-ot-izdatelstvo-parad-752489.html Sat, 29 May 2021 16:44:19 +0300
Мира Добрева написа книга за столетници https://offnews.bg//knigi/mira-dobreva-napisa-kniga-za-stoletnitci-752477.html Телевизионната водеща Мира Добрева направи представяне на книгата си „Столетниците - благословия или орисия“ в  клуб „Перото“ в НДК. Боряна Граматикова влезе в ролята на модератор, а събитието уважиха много колеги и приятели на водещата на „Питай БНТ“. За да споделят своите впечатления и да разкажат лични истории за своите баби, на сцената, заедно с Мира, излязоха Виктор Калев, Мариана Векилска, Драго Драганов.

На сцената по време на представянето излезе и 101-годишната баба Дора, която елегантно и артистично заяви: „Само на 101-а съм. Не е кой знае колко много“. 

Идеята се появява, докато Мира и екипът ѝ преглеждат рейтингите на предаването си по БНТ. С интерес откриват, че в сегмента на рубриката за столетниците – рейтингите се повишавали. Това я мотивира да събере тези вдъхновяващи истории. Докато пишела книгата, Мира се свързала с всички участници и с радост открила, че много от тях все още празнуват своите рождени дни и си я спомнят, макар да е минало немалко време. Наричат я с любов „Миричка Добревка“.

]]>
Телевизионната водеща Мира Добрева направи представяне на книгата си „Столетниците - благословия или орисия“ в  клуб „Перото“ в НДК. Боряна Граматикова влезе в ролята на модератор, а събитието уважиха много колеги и приятели на водещата на „Питай БНТ“. За да споделят своите впечатления и да разкажат лични истории за своите баби, на сцената, заедно с Мира, излязоха Виктор Калев, Мариана Векилска, Драго Драганов.

На сцената по време на представянето излезе и 101-годишната баба Дора, която елегантно и артистично заяви: „Само на 101-а съм. Не е кой знае колко много“. 

Идеята се появява, докато Мира и екипът ѝ преглеждат рейтингите на предаването си по БНТ. С интерес откриват, че в сегмента на рубриката за столетниците – рейтингите се повишавали. Това я мотивира да събере тези вдъхновяващи истории. Докато пишела книгата, Мира се свързала с всички участници и с радост открила, че много от тях все още празнуват своите рождени дни и си я спомнят, макар да е минало немалко време. Наричат я с любов „Миричка Добревка“.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/mira-dobreva-napisa-kniga-za-stoletnitci-752477.html Sat, 29 May 2021 12:10:30 +0300
''Ворошиловград'' на Сергий Жадан на пазара от издателство ''Парадокс'' https://offnews.bg//knigi/voroshilovgrad-na-sergij-zhadan-na-pazara-ot-izdatelstvo-paradok-752403.html Романът „Ворошиловград“ (2010) е четвъртото произведение на Сергий Жадан на български език (след „Депеш мод“, сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“ и стихосбирката „Антена“).

Черния романтик на украинската литература ни повежда на автофикционално пътешествие из Източна Украйна, а индустриалният пейзаж на града (на два пъти преименуван от „Луганск“ във „Ворошиловград“ и обратно) осигурява реалния и въображаемия мизансцен за този своеобразен украински "Easy Rider". Херман, млад рекламен директор, е разтърсен от неочаквано телефонно обаждане – изчезнал е брат му, управител на бензиностанция по средата на нищото. За да го намери, Херман е принуден да поеме на невъобразимо номадско пътешествие през украинската степ, далеч от утъпканите пътеки. Централната тема на книгата е лоялността, която героите проявяват както към разпадащото се семейно огнище, така и помежду си. Жадан ни предлага роман за Пътя през източните украйнини на Европа, който мечтае за свобода по съвсем нов начин: като търсене на дом в един безграничен свят.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. Всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Откъс от романът "Ворошиловград"

Паркингът беше празен и ние изглеждахме подозрително на него. Боря закъсняваше. Предложих да тръгнем, но Льолик се опъваше, отиде до супермаркета за кафе от автомата, успя да се запознае с охранителите, които живееха тук – под големия осветен супермаркет. В утринния въздух витрините просветваха в жълто. Супермаркетът приличаше на лайнер, заседнал в плитчина. От време на време из паркинга пребягваха кучета на групи, недоверчиво душейки мокрия асфалт и вдигайки глава към сутрешното слънце. Льолик се разплу на шофьорското място, палеше ги една след една и нервно си играеше с мобилния и се опитваше да звънне на братовчед си.
В последно време по принцип те често си звъняха, нервно си говореха и постоянно се караха. Сякаш не се доверяваха един на друг. Льолик още веднъж изтича до автомата за кафе и докато се връщаше, си оля костюма, старателно чисти петната с мокри кърпички и проклинаше братовчед си за неточността му. С Льолик винаги беше така – през лятото се потеше, през зимата трепереше, не се чувстваше удобно зад волана и не се чувстваше уверено в костюм. Братовчед му го напрягаше и го въвличаше в съмнителни ситуации. Казах му да не се поддава, но Льолик не слушаше, възможността да изкара нещо го караше да изпада в ступор. На мене ми оставаше спокойно да наблюдавам опитите му за финансови операции и да се радвам, че не им позволих и мене да завлекат в тази подозрителна каша. Аз също отидох за кафе, поговорих си с охранителите, нахраних кучетата с чипс. Трябваше да тръгваме. Но без братовчед си, Льолик не можеше да тръгне.

*

Той изскочи иззад ъгъла, оглеждайки се отчаяно и пъдейки кучетата от себе си. Льолик му свирна, Боря ни забеляза и изтича до колата. Кучетата тичаха след него с подвити опашчиции. Той отвори задната врата и скочи вътре. Беше със зеления си костюм и една доста намачкана риза.
– Боря – каза Льолик – к»во става?
– Зарежи, Льоша – отговори му Болик – не ми говори.


След като ме поздрави, Болик извади от джоба на сакото си няколко диска.

– Какво е това? – попитах аз.
– Записах за нас музика – обясни Болик. За да слушаме по пътя.
– Ама аз си имам плеър – отговорих аз.
– Нищо, ние с Льоша ще слушаме.

В отговор Льоша се намръщи.

– Льолик – засмях се аз – Брат ти ли решава каква музика да слушаш?
– Нищо не решава – обидено отговори Льолик.
– И каква е музиката? – поинтересувах се аз.
– Паркър.
– Само това?
– Да. Десет диска на Паркър. Не намерих нищо по-интересно – обясни Болик.
– Кретен – отвърна на това Льолик и тръгнахме.

*

От музиката фолксвагенът се тресеше като консервна кутия, по която удрят с дървена пръчка. Боря, който седеше отзад, разхлаби възела на вратовръзката си и напрегнато разглеждаше жилищните райони. Минахме тракторния завод и минахме покрай пазарчето, накрая минахме и околовръстното. Като излязохме от града, тръгнахме на североизток. На КПП-то имаше катаджии. Единият мързеливо погледна към нас и като не видя нищо интересно, се върна при другите. Опитах се да ни видя през неговите очи. Черен фолксваген, купен трета ръка внос, костюм от преоценени маркови дрехи, обувки от миналогодишна колекция, часовници от разпродажба, запалки, подарени от колеги за празници, черни очила, купени от супермаркети: надеждни евтини неща, не прекалено използвани, не прекалено ярки, нищо излишно, нищо особено. Дори не ти се иска да ги глобиш.

*

Зелените хълмове се точеха от двете страни на пътя, май беше топъл и ветровит, птиците прелитаха от едно на друго поле, литвайки на кресливи ята във въздуха. Отпед на хоризонта, сияеха бели високи блокове, над които червенееше слънцето, подобно на гореща баскетболна топка.

– Трябва да заредим – каза Льолик.
– Наблизо има бензиностанция – отговорих аз.
– Трябва да изпием по нещо – додаде Болик.
– Може антифриз – предложи брат му.

На бензиностанцията ние с Боря отидохме до магазина да вземе кафе. Докато Льолик зареждаше, излязохме на улицата, където имаше няколко пластмасови масички. Зад телената ограда започваше поле с царевица. Майското зелено, лепкаво и цветно, се набиваше на очи, като разяждаше мрежата. На стоянката имаше няколко паркирани тира, чиито шофьори очевидно спяха. Боря отиде до крайната маса, взе пластмасовия стол, избърса го с кърпичка и седна внимателно. Аз също седнах. След малко дойде и Льолик.

– Всичко е наред – каза – вече можем да тръгваме. Колко ни остава?
– Около двеста километра – отговорих аз. – За около два часа ще стигнем.
– Какво слушаш? – попита Льоьик, като посочи плеъра, който сложих на масата.
– Всичко поред – отговорих му. – Защо не си купиш и ти такъв?
– В колата имам плеър.
– И затова слушаш каквото брат ти запише.
– Аз му записвам нормална музика – обиди се Болик.
– Аз на твое място не бих се доверявал на музикалния му вкус – казах на Льолик. – Трябва да слушаш музика, която ти харесва.
– Хайде стига, Хермане – не се съгласи Болик. – Трябва да си вярваме. Нали, Льоша?
– Ъхъ – неуверено отговори Льолик.
– Добре – казах аз – все ми е тая. Слушайте каквото искате.
– Ти, Хермане, си твърде недоверчив – добави Болик. – Не се доверяваш на пратнорите си. Така не може. Но все тая – на нас винаги може да разчиташ. Къде отиваме всъщност?
– Вкъщи – отговорих аз. – Довери ми се.

По-добре да отидем там по-рано, помислих си. Още повече, че никой не знае за колко ще заседнем там.

]]>
Романът „Ворошиловград“ (2010) е четвъртото произведение на Сергий Жадан на български език (след „Депеш мод“, сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“ и стихосбирката „Антена“).

Черния романтик на украинската литература ни повежда на автофикционално пътешествие из Източна Украйна, а индустриалният пейзаж на града (на два пъти преименуван от „Луганск“ във „Ворошиловград“ и обратно) осигурява реалния и въображаемия мизансцен за този своеобразен украински "Easy Rider". Херман, млад рекламен директор, е разтърсен от неочаквано телефонно обаждане – изчезнал е брат му, управител на бензиностанция по средата на нищото. За да го намери, Херман е принуден да поеме на невъобразимо номадско пътешествие през украинската степ, далеч от утъпканите пътеки. Централната тема на книгата е лоялността, която героите проявяват както към разпадащото се семейно огнище, така и помежду си. Жадан ни предлага роман за Пътя през източните украйнини на Европа, който мечтае за свобода по съвсем нов начин: като търсене на дом в един безграничен свят.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. Всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Откъс от романът "Ворошиловград"

Паркингът беше празен и ние изглеждахме подозрително на него. Боря закъсняваше. Предложих да тръгнем, но Льолик се опъваше, отиде до супермаркета за кафе от автомата, успя да се запознае с охранителите, които живееха тук – под големия осветен супермаркет. В утринния въздух витрините просветваха в жълто. Супермаркетът приличаше на лайнер, заседнал в плитчина. От време на време из паркинга пребягваха кучета на групи, недоверчиво душейки мокрия асфалт и вдигайки глава към сутрешното слънце. Льолик се разплу на шофьорското място, палеше ги една след една и нервно си играеше с мобилния и се опитваше да звънне на братовчед си.
В последно време по принцип те често си звъняха, нервно си говореха и постоянно се караха. Сякаш не се доверяваха един на друг. Льолик още веднъж изтича до автомата за кафе и докато се връщаше, си оля костюма, старателно чисти петната с мокри кърпички и проклинаше братовчед си за неточността му. С Льолик винаги беше така – през лятото се потеше, през зимата трепереше, не се чувстваше удобно зад волана и не се чувстваше уверено в костюм. Братовчед му го напрягаше и го въвличаше в съмнителни ситуации. Казах му да не се поддава, но Льолик не слушаше, възможността да изкара нещо го караше да изпада в ступор. На мене ми оставаше спокойно да наблюдавам опитите му за финансови операции и да се радвам, че не им позволих и мене да завлекат в тази подозрителна каша. Аз също отидох за кафе, поговорих си с охранителите, нахраних кучетата с чипс. Трябваше да тръгваме. Но без братовчед си, Льолик не можеше да тръгне.

*

Той изскочи иззад ъгъла, оглеждайки се отчаяно и пъдейки кучетата от себе си. Льолик му свирна, Боря ни забеляза и изтича до колата. Кучетата тичаха след него с подвити опашчиции. Той отвори задната врата и скочи вътре. Беше със зеления си костюм и една доста намачкана риза.
– Боря – каза Льолик – к»во става?
– Зарежи, Льоша – отговори му Болик – не ми говори.


След като ме поздрави, Болик извади от джоба на сакото си няколко диска.

– Какво е това? – попитах аз.
– Записах за нас музика – обясни Болик. За да слушаме по пътя.
– Ама аз си имам плеър – отговорих аз.
– Нищо, ние с Льоша ще слушаме.

В отговор Льоша се намръщи.

– Льолик – засмях се аз – Брат ти ли решава каква музика да слушаш?
– Нищо не решава – обидено отговори Льолик.
– И каква е музиката? – поинтересувах се аз.
– Паркър.
– Само това?
– Да. Десет диска на Паркър. Не намерих нищо по-интересно – обясни Болик.
– Кретен – отвърна на това Льолик и тръгнахме.

*

От музиката фолксвагенът се тресеше като консервна кутия, по която удрят с дървена пръчка. Боря, който седеше отзад, разхлаби възела на вратовръзката си и напрегнато разглеждаше жилищните райони. Минахме тракторния завод и минахме покрай пазарчето, накрая минахме и околовръстното. Като излязохме от града, тръгнахме на североизток. На КПП-то имаше катаджии. Единият мързеливо погледна към нас и като не видя нищо интересно, се върна при другите. Опитах се да ни видя през неговите очи. Черен фолксваген, купен трета ръка внос, костюм от преоценени маркови дрехи, обувки от миналогодишна колекция, часовници от разпродажба, запалки, подарени от колеги за празници, черни очила, купени от супермаркети: надеждни евтини неща, не прекалено използвани, не прекалено ярки, нищо излишно, нищо особено. Дори не ти се иска да ги глобиш.

*

Зелените хълмове се точеха от двете страни на пътя, май беше топъл и ветровит, птиците прелитаха от едно на друго поле, литвайки на кресливи ята във въздуха. Отпед на хоризонта, сияеха бели високи блокове, над които червенееше слънцето, подобно на гореща баскетболна топка.

– Трябва да заредим – каза Льолик.
– Наблизо има бензиностанция – отговорих аз.
– Трябва да изпием по нещо – додаде Болик.
– Може антифриз – предложи брат му.

На бензиностанцията ние с Боря отидохме до магазина да вземе кафе. Докато Льолик зареждаше, излязохме на улицата, където имаше няколко пластмасови масички. Зад телената ограда започваше поле с царевица. Майското зелено, лепкаво и цветно, се набиваше на очи, като разяждаше мрежата. На стоянката имаше няколко паркирани тира, чиито шофьори очевидно спяха. Боря отиде до крайната маса, взе пластмасовия стол, избърса го с кърпичка и седна внимателно. Аз също седнах. След малко дойде и Льолик.

– Всичко е наред – каза – вече можем да тръгваме. Колко ни остава?
– Около двеста километра – отговорих аз. – За около два часа ще стигнем.
– Какво слушаш? – попита Льоьик, като посочи плеъра, който сложих на масата.
– Всичко поред – отговорих му. – Защо не си купиш и ти такъв?
– В колата имам плеър.
– И затова слушаш каквото брат ти запише.
– Аз му записвам нормална музика – обиди се Болик.
– Аз на твое място не бих се доверявал на музикалния му вкус – казах на Льолик. – Трябва да слушаш музика, която ти харесва.
– Хайде стига, Хермане – не се съгласи Болик. – Трябва да си вярваме. Нали, Льоша?
– Ъхъ – неуверено отговори Льолик.
– Добре – казах аз – все ми е тая. Слушайте каквото искате.
– Ти, Хермане, си твърде недоверчив – добави Болик. – Не се доверяваш на пратнорите си. Така не може. Но все тая – на нас винаги може да разчиташ. Къде отиваме всъщност?
– Вкъщи – отговорих аз. – Довери ми се.

По-добре да отидем там по-рано, помислих си. Още повече, че никой не знае за колко ще заседнем там.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/voroshilovgrad-na-sergij-zhadan-na-pazara-ot-izdatelstvo-paradok-752403.html Fri, 28 May 2021 10:10:20 +0300
''Бях кум на Хитлер'' - романът на Петер Кеглевич излиза на пазара https://offnews.bg//knigi/biah-kum-na-hitler-romanat-na-peter-keglevich-izliza-na-pazara-752400.html Грандиозен трагикомичен роман с участието на Хари Фройдентал, Ева Браун, Лени Рифенщал, Ханс-Юрген Зиберберг и много други, включително Адолф Хитлер.

Великден, 1 април 1945 г. Малкият град Берхтесгаден, любимото място на Адолф Хитлер в баварските планини, се подготвя за тринайсетото издание на популярния народен пробег „Бягане за Фюрера“. Маршрутът през Хилядолетния райх, документиран от великата режисьорка Лени Рифенщал, има за цел да демонстрира непоклатимата воля на германския народ да спечели войната, както и тяхната вечна лоялност към фюрера. Победителят ще има честта лично да поздрави Адолф Хитлер за рождения му ден на 20 април в Берлин. Но за разлика от предишните години, доброволци почти няма и повечето кандидати изглеждат така, като че в никакъв случай няма да преживеят ултрамаратона от хиляда километра. „Райхсрежисьорката“ е недоволна от този „човешки материал“ – докато висок рус мъж не приковава погледа ѝ. Тя е категорична, че този перфектен ариец, Паул Ренер, трябва да участва в бягането.

Това, което нито тя, нито организаторите знаят – Паул всъщност е Хари Фройдентал, евреин от Берлин, който се опитва да оцелее през последните седмици на нацисткия режим, дегизиран като поклонник по Пътя на св. Яков.
„Бях кум на Хитлер“ е брилянтен трагикомичен роман, толкова гротесков, колкото „Гадни копилета“ на Тарантино и толкова трогателен, колкото „Животът е прекрасен“ на Бенини.

Петер Кеглевич (1950) е австрийски режисьор, сценарист и драматург, както и автор на кратки разкази. Заснел е над 30 филма и е носител на множество награди, сред които „Гримме“ и Немската телевизионна награда. „Бях кум на Хитлер“ е първият му роман, написан след двайсетгодишни исторически проучвания.

Откъс от романът "Бях кум на Хитлер"

Лени Рифенщал присви очи, сякаш можеше да прочете мислите ми, наклони глава.

- Познавам ви. Срещали сме се някъде по пътя.

Тя имаше право, и още как! Участвал съм в нейния филм за олимпиадата. В маратонското бягане. Бях застанал зад репортера на състезанието. „Тук е репортерът, намирам се на кулата Кайзер Вилхелм“, коментираше той в ефир. „Състезателите имат зад гърба си вече 35 километра. Забала, победителят от Лос Анжелис припадна. Бързото темпо в началото го срина. Сон. Япония. Води колоната.“ В този момент се раздвижих зад раменете му и за кратко попаднах в кадър. Всичките ми приятели по-късно ме гледаха в киносалоните, за кратко бях се превърнал в звезда. „Гледахте ли вече Хари на кино?“ – говореха. „Нее, като какъв? Да къса билетите ли?“. „Идиот. На маратона, 35-ти километър!“

Премислях как да го кажа по-кратко, но Лени Рифенщал си имаше други грижи.

- Това изглежда жалко. Що за мизерия! Въобще не разбирам, защо съм тук. Какво да правя тук? Как да снимам тази жалка, окаяна трупа? Обективът, който да прави от лайното злато, за съжаление все още не е създаден.

Погледът ѝ отново се спря на мен.

- Такъв като него ми трябва. Не такава бричка. – Тя млъкна, изгледа ме, после хауптщурмфюрер Ерлингер. – Защо се мотае тоя още тук? Защо не се е преоблякъл вече? Или това са дрехите му – редеше тя и непрекъснато ме потупваше по гърдите с един такъв израз на лицето: „Ей сега ще се сетя!“. И наистина: - Олимпиадата, маратонското бягане. Километър 35! Никого и нищо не забравям! Горе, на Карлсберг.

Едно го мислиш, друго става. Ерлингер, който преди минута искаше да ме застреля, сега ме смяташе за прочут маратонец, който беше на „ти“ с Лени. Той кресна да се яви адютантът, разфучаха се заповеди и разпореждания.
Лени Рифенщал все повтаряше „моля, без крясъци, моля, имам ужасна мигрена!“, докато най-накрая адютантът ме хвана за ръка и ме дръпна към себе си.
Единственият, който не знаеше за какво ставна дума, бях аз.

- Хоп, хоп, хоп, бегом! - викна адютантът – И по-чевръсто.

Напред, назад, тичешком! Ойларипи, ойлари! Хайде, давай! – това вече от години ми беше така добре познато. Тичай, бягай, това беше моят живот. Значи и тук също. Припнахме през препълнения площад на замъка, минахме тичешком покрай портала на манастирската църква, през разтворените двери звучеше органът и пламенното песнопение на вярващите. „Христос возкресе“. Бяха на втория куплет: „ако не би възкръснал, светът би загинал.“
Вярно ли беше това? Имаше ли все още някой, който да ликува? Не беше ли светът отдавна пропаднал? Алелуята секна, зад нас затвориха портата. Намирахме с в замъка Вителсбах.

Тук беше истинска лудница. В манастирския двор бързаха униформени, момичета от Съюза на германските двойки, неформални симпатизанти и членове на клубове по спортна стрелба се щураха като мравки пред приближаваща буря. Ръководителка на местната организация на СГД спря един младши лейтенант с въпроса, дали куриерът от Берлин не бил пристигнал вече.

- Не ми е съдено да знам – коректно отговори той и побърза да се отдалечи.

Преди да успее и нас да заговори, адютантът викна:

- Съжалявам, бързам с неотложна задача!

В манастирския двор седнали или прави се бяха събрали на малки и големи групи мъже. Четиридесет. Петдесет. Разпределени като къртичини купчинки различни по големина. „Конкуренти“, каза адютантът, който сега ме водеше като дете за ръка. Мъжете бяха с къси панталони или шорти, някои с анцузи; шпайкове или кецове; юнашки фланелки или фланелки с къси или навити ръкави.

- Това бегачи ли са? – попитах съпровождащия ме.

- По всяка вероятност. Скапан отбор!

Най много ме озадачи възрастта на мъжете – от шестнадесет – Бог знае до колко, шестдесет-, седемдесетгодишни.
Познавах замъка Вителсбах от нашите пребивавания по време на летните почивки. Имахме си обичай: при дъжд – разглеждане на замъка. Баща ми бе помогнал веднъж на престолонаследника Рупрехт за един зъб – мъдрец, и като благодарност можехме да посещаваме замъка. Харесвах оръжейната с мечове и мечове с двойна ръкохватка. Но любимото ми оръжие беше ловната пушка и украсата от слонова кост върху двойната цев, с гола мадама. И когато натиснеш върху зърното на дясната и́ гърда, капакът на щуцера се отваря. Зърното й беше съвсем изтрито от честата употреба.

Питах се къде ли ме е повел адютантът. Тичешком минахме през готическата зала. И тук беше пълно с народ, но тук бяха важните хора. Викаха, крещяха в полеви телефони или пиеха бира, ядяха леберкезе и се смееха. Минахме в дамския салон, където в преддверието бяха дърворезбите в цял ръст на Сиси и крал Лудвг като деца, а с тънък надпис бяха датирани там. През мраморния портал влязохме в ренесансовата зала. Адютантът ме тикна пред себе си, покрай редица мъже, които чакаха ред голи до кръста за медицински преглед. Щракане с ботушите. Отдаване на чест.

- Лейтенант, извинете за прекъсването! Заповед от капитана: задържан субект да бъде прегледан и класифициран. Моля за разрешение да се оттегля

]]>
Грандиозен трагикомичен роман с участието на Хари Фройдентал, Ева Браун, Лени Рифенщал, Ханс-Юрген Зиберберг и много други, включително Адолф Хитлер.

Великден, 1 април 1945 г. Малкият град Берхтесгаден, любимото място на Адолф Хитлер в баварските планини, се подготвя за тринайсетото издание на популярния народен пробег „Бягане за Фюрера“. Маршрутът през Хилядолетния райх, документиран от великата режисьорка Лени Рифенщал, има за цел да демонстрира непоклатимата воля на германския народ да спечели войната, както и тяхната вечна лоялност към фюрера. Победителят ще има честта лично да поздрави Адолф Хитлер за рождения му ден на 20 април в Берлин. Но за разлика от предишните години, доброволци почти няма и повечето кандидати изглеждат така, като че в никакъв случай няма да преживеят ултрамаратона от хиляда километра. „Райхсрежисьорката“ е недоволна от този „човешки материал“ – докато висок рус мъж не приковава погледа ѝ. Тя е категорична, че този перфектен ариец, Паул Ренер, трябва да участва в бягането.

Това, което нито тя, нито организаторите знаят – Паул всъщност е Хари Фройдентал, евреин от Берлин, който се опитва да оцелее през последните седмици на нацисткия режим, дегизиран като поклонник по Пътя на св. Яков.
„Бях кум на Хитлер“ е брилянтен трагикомичен роман, толкова гротесков, колкото „Гадни копилета“ на Тарантино и толкова трогателен, колкото „Животът е прекрасен“ на Бенини.

Петер Кеглевич (1950) е австрийски режисьор, сценарист и драматург, както и автор на кратки разкази. Заснел е над 30 филма и е носител на множество награди, сред които „Гримме“ и Немската телевизионна награда. „Бях кум на Хитлер“ е първият му роман, написан след двайсетгодишни исторически проучвания.

Откъс от романът "Бях кум на Хитлер"

Лени Рифенщал присви очи, сякаш можеше да прочете мислите ми, наклони глава.

- Познавам ви. Срещали сме се някъде по пътя.

Тя имаше право, и още как! Участвал съм в нейния филм за олимпиадата. В маратонското бягане. Бях застанал зад репортера на състезанието. „Тук е репортерът, намирам се на кулата Кайзер Вилхелм“, коментираше той в ефир. „Състезателите имат зад гърба си вече 35 километра. Забала, победителят от Лос Анжелис припадна. Бързото темпо в началото го срина. Сон. Япония. Води колоната.“ В този момент се раздвижих зад раменете му и за кратко попаднах в кадър. Всичките ми приятели по-късно ме гледаха в киносалоните, за кратко бях се превърнал в звезда. „Гледахте ли вече Хари на кино?“ – говореха. „Нее, като какъв? Да къса билетите ли?“. „Идиот. На маратона, 35-ти километър!“

Премислях как да го кажа по-кратко, но Лени Рифенщал си имаше други грижи.

- Това изглежда жалко. Що за мизерия! Въобще не разбирам, защо съм тук. Какво да правя тук? Как да снимам тази жалка, окаяна трупа? Обективът, който да прави от лайното злато, за съжаление все още не е създаден.

Погледът ѝ отново се спря на мен.

- Такъв като него ми трябва. Не такава бричка. – Тя млъкна, изгледа ме, после хауптщурмфюрер Ерлингер. – Защо се мотае тоя още тук? Защо не се е преоблякъл вече? Или това са дрехите му – редеше тя и непрекъснато ме потупваше по гърдите с един такъв израз на лицето: „Ей сега ще се сетя!“. И наистина: - Олимпиадата, маратонското бягане. Километър 35! Никого и нищо не забравям! Горе, на Карлсберг.

Едно го мислиш, друго става. Ерлингер, който преди минута искаше да ме застреля, сега ме смяташе за прочут маратонец, който беше на „ти“ с Лени. Той кресна да се яви адютантът, разфучаха се заповеди и разпореждания.
Лени Рифенщал все повтаряше „моля, без крясъци, моля, имам ужасна мигрена!“, докато най-накрая адютантът ме хвана за ръка и ме дръпна към себе си.
Единственият, който не знаеше за какво ставна дума, бях аз.

- Хоп, хоп, хоп, бегом! - викна адютантът – И по-чевръсто.

Напред, назад, тичешком! Ойларипи, ойлари! Хайде, давай! – това вече от години ми беше така добре познато. Тичай, бягай, това беше моят живот. Значи и тук също. Припнахме през препълнения площад на замъка, минахме тичешком покрай портала на манастирската църква, през разтворените двери звучеше органът и пламенното песнопение на вярващите. „Христос возкресе“. Бяха на втория куплет: „ако не би възкръснал, светът би загинал.“
Вярно ли беше това? Имаше ли все още някой, който да ликува? Не беше ли светът отдавна пропаднал? Алелуята секна, зад нас затвориха портата. Намирахме с в замъка Вителсбах.

Тук беше истинска лудница. В манастирския двор бързаха униформени, момичета от Съюза на германските двойки, неформални симпатизанти и членове на клубове по спортна стрелба се щураха като мравки пред приближаваща буря. Ръководителка на местната организация на СГД спря един младши лейтенант с въпроса, дали куриерът от Берлин не бил пристигнал вече.

- Не ми е съдено да знам – коректно отговори той и побърза да се отдалечи.

Преди да успее и нас да заговори, адютантът викна:

- Съжалявам, бързам с неотложна задача!

В манастирския двор седнали или прави се бяха събрали на малки и големи групи мъже. Четиридесет. Петдесет. Разпределени като къртичини купчинки различни по големина. „Конкуренти“, каза адютантът, който сега ме водеше като дете за ръка. Мъжете бяха с къси панталони или шорти, някои с анцузи; шпайкове или кецове; юнашки фланелки или фланелки с къси или навити ръкави.

- Това бегачи ли са? – попитах съпровождащия ме.

- По всяка вероятност. Скапан отбор!

Най много ме озадачи възрастта на мъжете – от шестнадесет – Бог знае до колко, шестдесет-, седемдесетгодишни.
Познавах замъка Вителсбах от нашите пребивавания по време на летните почивки. Имахме си обичай: при дъжд – разглеждане на замъка. Баща ми бе помогнал веднъж на престолонаследника Рупрехт за един зъб – мъдрец, и като благодарност можехме да посещаваме замъка. Харесвах оръжейната с мечове и мечове с двойна ръкохватка. Но любимото ми оръжие беше ловната пушка и украсата от слонова кост върху двойната цев, с гола мадама. И когато натиснеш върху зърното на дясната и́ гърда, капакът на щуцера се отваря. Зърното й беше съвсем изтрито от честата употреба.

Питах се къде ли ме е повел адютантът. Тичешком минахме през готическата зала. И тук беше пълно с народ, но тук бяха важните хора. Викаха, крещяха в полеви телефони или пиеха бира, ядяха леберкезе и се смееха. Минахме в дамския салон, където в преддверието бяха дърворезбите в цял ръст на Сиси и крал Лудвг като деца, а с тънък надпис бяха датирани там. През мраморния портал влязохме в ренесансовата зала. Адютантът ме тикна пред себе си, покрай редица мъже, които чакаха ред голи до кръста за медицински преглед. Щракане с ботушите. Отдаване на чест.

- Лейтенант, извинете за прекъсването! Заповед от капитана: задържан субект да бъде прегледан и класифициран. Моля за разрешение да се оттегля

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/biah-kum-na-hitler-romanat-na-peter-keglevich-izliza-na-pazara-752400.html Fri, 28 May 2021 10:02:29 +0300
''Антена'' - поезия от Сергий Жадан на книжния пазар от издателство ''Парадокс'' https://offnews.bg//knigi/antena-poezia-ot-sergij-zhadan-na-knizhnia-pazar-ot-izdatelstvo-752334.html След романите „Депеш Мод“ и „Ворошиловград“ и сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“ (излезли на български с логото на „Парадокс“), разтърсващата стихосбирка „Антена“ (2018) на украинския литератор и музикант Сергий Жадан е логичното задълбочаване на познанството му с българския читател. „Антена“ включва осемдесет стихотворения, „осемдесет опита да докоснем времето, в което живеем, което дишаме, за което говорим. Времето, изгарящо при всяко докосване. Времето, в което личните дневници могат да се окажат военна хроника, а библейските истории – сутрешни новини. "

Стихосбирката съдържа и 150 уникални илюстрации от култовия харковски уличен артист Хамлет.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. „Черният романтик“ на украинската литература е всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Откъс от книгата "Антена"

Историите за любовта започват на сутринта
в стаята студена, където двама
се опитват на слабата утринна светлина
в очите твърдо да се гледат.
погледа да не свеждат,
от казаното да не се срамят,
за стореното да не жалят.
И когато някой не издържи –
кой няма да издържи? Той няма да издържи –
зад рамото ѝ ще погледне,
минувачите навън ще види
тогава в погледа му ще се появи това,
което може да се нарече любов.

Историите за любов приключват просто ей така
когато вечерта някъде навън и двамата почувстват
пустота от изстиналите ръце,
в различни джобове пъхнати.
Има ли разлика чия длан е по-самотна.
Има ли разлика на чия длан ѝ е по-студено.
Има ли разлика коя е по-обидена.

Втори ден не си говорят.
При нея е по-леко, а той,
само го вижте.
Преравя миналото им.
Припомня си греховете им.
С юмруци налага
паметта, като слезката на съперника,
удря по най-болезнените места:
отмъщава за лекотата,
отмъщава за честността,
отмъщава за наглостта
да гледа напред,
отмъщава за дързостта
да мисли напред.

Кой те е учил да си отмъщаваш?
Кой те е учил да не си прощаваш?
Къде учат на пиянския бой техниката –
собствената си сянка да пребиеш,
по собствното си отражение камъни да хвърляш,
стъклената витрина да чупиш?

Не иска той да отговори.
Продължава да се бие със себе си.
С целия свят воюва за правото си
да го мрази.
От света иска незабавна капитулация.

Светът би искал да се предаде.
Светът няма на кого да се опре.
Светът и сам е готов да положи оръжие.
Но той не говори с нея втори ден.
И тя не говори с него втори ден.
Със света не говорят
втори ден.
Как въобще светът да разбере.
какво всъщност
искат те.


2

Тютюневи фабрики
Сега ще се опитам
да разкажа всичко с мои думи.

Така, че да не говоря за него,
Така, че да не говоря за нея.
Така, че да говоря за основното.

Основното е, че никой не може
да удържи на изкушението да бъде безнадеждно влюбен,
безнадеждно и нещастно,
никой не може да се откаже от удоволствието
да бъде отхвърлен в любовта,
като от църквата, в която всички навремето
са ни кръщавали.

И за
да не говоря за него,
да не говоря за нея,
ще говоря за това,
което не се смята за важно,
за онова, от което можем да се откажем.

Можем да се откажем
от умението да плачем,
когато ни изпълва радостта,
можем да се откажем
от желанието да живеем, когато ни изпълва смъртта,
можем да се откажем от това,

но
докато не сме се отказали,
дотогава

мъжете ще се влюбват така,
както китовете излизат на брега
без какъвто и да е шанс да се върнат.

Жените ще продължат да работят
в тютюневите фабрики
и роклите им няма да се изпират
от тютюна.

И със свои думи за това
очевидно може да се каже така:
нека работят фабриките,
нека се рони тютюна,
нека се набива по джобовете и дрехите,
знам, че никой няма да се откаже,
знам, че никой няма да се откаже от основното –
да излезе на брега,
да излезе на брега,
да излезе и да не съжалява.

3
Как се пишат стихове?
Август сега е толкова горещ,
като измъкнат камък от пещ.
Докога ще изстиваш, камъко,
докога августовското ти сърце ще гори?

Тежък и неподвижен е въздухът тези дни,
По стълбите на входа горят убийствени лъчи,
като сцената по иконите,
когато Исус започва да се съмнява.
И никой стихове не пише.
Погледнете, казват поетите, погледнете колко безсилна
е литературата пред светлината и сковаността,
никой няма сили да говори,
като гърлото така боли.

Посред нощ се връща вкъщи тя,
в тъмния вход влиза, стъпва
на първото стъпало.
Раздвижен от крака ѝ
въздухът се изпълва със жажда, с нетърпение
изпада чак от другата страна на нощта,
в невидимия бряг се удря
бавно и упорито те задушава,
дишането ти насища,
мълчанието ти ритмизира.

Ритъмът на августовското море,
силаботониката на медузите, изхвърлени да умрат,
дишаш йод,
издишаш поезия,
за да не се задушиш от щастие и огорчение.


4
Тогава започнаха да се карат.
Караха се, защото той искаше всичко да е като преди.
а тя искаше всичко да приключи –
веднъж и завинаги.
Всичко да приключи,
все едно не е било.
И да се събуждаш заради това само
че навън има слънце и да откажеш
докато тя не се събуди, напред да вървиш.
За да се връщат вечер децата от реката
с бял пясък в косата.
За да чуе как дишат през нощта
всички хора, които заспиват
в тъжните легла.

Той продължава да я моли да се успокои,
а той не разбира, че тя говори,
каквото си иска.

Нощ след нощ изпълва се луната.
Предстоят още толкова комини и лъчи.
Предстоят всички житейски изкушения.
Тревожна речна ведрина.
Втори месец от бременността.__

]]>
След романите „Депеш Мод“ и „Ворошиловград“ и сборника с разкази „Химн на демократичната младеж“ (излезли на български с логото на „Парадокс“), разтърсващата стихосбирка „Антена“ (2018) на украинския литератор и музикант Сергий Жадан е логичното задълбочаване на познанството му с българския читател. „Антена“ включва осемдесет стихотворения, „осемдесет опита да докоснем времето, в което живеем, което дишаме, за което говорим. Времето, изгарящо при всяко докосване. Времето, в което личните дневници могат да се окажат военна хроника, а библейските истории – сутрешни новини. "

Стихосбирката съдържа и 150 уникални илюстрации от култовия харковски уличен артист Хамлет.

Сергий Жадан е роден през 1974 г. в Старобилск, Луганска област. „Черният романтик“ на украинската литература е всестранно надарен и активен артист – поет, прозаик и фронтмен на ска-пънк бандата „Кучета в космоса“ (или просто „Жадан и кучетата“), той е и украинският преводач на Паул Целан и Чарлс Буковски. Неговите собствени поетически и прозаични текстове, отличени с много национални и международни награди, са преведени на над двайсет езика.

Откъс от книгата "Антена"

Историите за любовта започват на сутринта
в стаята студена, където двама
се опитват на слабата утринна светлина
в очите твърдо да се гледат.
погледа да не свеждат,
от казаното да не се срамят,
за стореното да не жалят.
И когато някой не издържи –
кой няма да издържи? Той няма да издържи –
зад рамото ѝ ще погледне,
минувачите навън ще види
тогава в погледа му ще се появи това,
което може да се нарече любов.

Историите за любов приключват просто ей така
когато вечерта някъде навън и двамата почувстват
пустота от изстиналите ръце,
в различни джобове пъхнати.
Има ли разлика чия длан е по-самотна.
Има ли разлика на чия длан ѝ е по-студено.
Има ли разлика коя е по-обидена.

Втори ден не си говорят.
При нея е по-леко, а той,
само го вижте.
Преравя миналото им.
Припомня си греховете им.
С юмруци налага
паметта, като слезката на съперника,
удря по най-болезнените места:
отмъщава за лекотата,
отмъщава за честността,
отмъщава за наглостта
да гледа напред,
отмъщава за дързостта
да мисли напред.

Кой те е учил да си отмъщаваш?
Кой те е учил да не си прощаваш?
Къде учат на пиянския бой техниката –
собствената си сянка да пребиеш,
по собствното си отражение камъни да хвърляш,
стъклената витрина да чупиш?

Не иска той да отговори.
Продължава да се бие със себе си.
С целия свят воюва за правото си
да го мрази.
От света иска незабавна капитулация.

Светът би искал да се предаде.
Светът няма на кого да се опре.
Светът и сам е готов да положи оръжие.
Но той не говори с нея втори ден.
И тя не говори с него втори ден.
Със света не говорят
втори ден.
Как въобще светът да разбере.
какво всъщност
искат те.


2

Тютюневи фабрики
Сега ще се опитам
да разкажа всичко с мои думи.

Така, че да не говоря за него,
Така, че да не говоря за нея.
Така, че да говоря за основното.

Основното е, че никой не може
да удържи на изкушението да бъде безнадеждно влюбен,
безнадеждно и нещастно,
никой не може да се откаже от удоволствието
да бъде отхвърлен в любовта,
като от църквата, в която всички навремето
са ни кръщавали.

И за
да не говоря за него,
да не говоря за нея,
ще говоря за това,
което не се смята за важно,
за онова, от което можем да се откажем.

Можем да се откажем
от умението да плачем,
когато ни изпълва радостта,
можем да се откажем
от желанието да живеем, когато ни изпълва смъртта,
можем да се откажем от това,

но
докато не сме се отказали,
дотогава

мъжете ще се влюбват така,
както китовете излизат на брега
без какъвто и да е шанс да се върнат.

Жените ще продължат да работят
в тютюневите фабрики
и роклите им няма да се изпират
от тютюна.

И със свои думи за това
очевидно може да се каже така:
нека работят фабриките,
нека се рони тютюна,
нека се набива по джобовете и дрехите,
знам, че никой няма да се откаже,
знам, че никой няма да се откаже от основното –
да излезе на брега,
да излезе на брега,
да излезе и да не съжалява.

3
Как се пишат стихове?
Август сега е толкова горещ,
като измъкнат камък от пещ.
Докога ще изстиваш, камъко,
докога августовското ти сърце ще гори?

Тежък и неподвижен е въздухът тези дни,
По стълбите на входа горят убийствени лъчи,
като сцената по иконите,
когато Исус започва да се съмнява.
И никой стихове не пише.
Погледнете, казват поетите, погледнете колко безсилна
е литературата пред светлината и сковаността,
никой няма сили да говори,
като гърлото така боли.

Посред нощ се връща вкъщи тя,
в тъмния вход влиза, стъпва
на първото стъпало.
Раздвижен от крака ѝ
въздухът се изпълва със жажда, с нетърпение
изпада чак от другата страна на нощта,
в невидимия бряг се удря
бавно и упорито те задушава,
дишането ти насища,
мълчанието ти ритмизира.

Ритъмът на августовското море,
силаботониката на медузите, изхвърлени да умрат,
дишаш йод,
издишаш поезия,
за да не се задушиш от щастие и огорчение.


4
Тогава започнаха да се карат.
Караха се, защото той искаше всичко да е като преди.
а тя искаше всичко да приключи –
веднъж и завинаги.
Всичко да приключи,
все едно не е било.
И да се събуждаш заради това само
че навън има слънце и да откажеш
докато тя не се събуди, напред да вървиш.
За да се връщат вечер децата от реката
с бял пясък в косата.
За да чуе как дишат през нощта
всички хора, които заспиват
в тъжните легла.

Той продължава да я моли да се успокои,
а той не разбира, че тя говори,
каквото си иска.

Нощ след нощ изпълва се луната.
Предстоят още толкова комини и лъчи.
Предстоят всички житейски изкушения.
Тревожна речна ведрина.
Втори месец от бременността.__

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/antena-poezia-ot-sergij-zhadan-na-knizhnia-pazar-ot-izdatelstvo-752334.html Thu, 27 May 2021 12:37:10 +0300
''7'' на писателят Тристан Гарсия - ново заглавие от издателство ''Парадокс'' https://offnews.bg//knigi/7-na-pisateliat-tristan-garsia-novo-zaglavie-ot-izdatelstvo-pa-752330.html Тристан Гарсия (1981) е френски философ и писател. Роден в Тулуза, в семейство на учители, той прекарва детството си в Алжир. Завършва Екол нормал и Сорбоната със специалност „Философия“, защитава докторската си теза в университета „Жул Верн“ в Пикарди, а понастоящем е преподавател в университета „Жан Мулен“ в Лион.

Страстен любител на филмовото изкуство, Гарсия на два пъти безуспешно кандидатства в академията за аудио-визуални изкуства FEMIS и в крайна сметка завършва школата за документално кино „Варан“.

Основният научен труд на Гарсия – „Форма и обект“ (2011), днес е твърдо залегнал в университетските учебници по философия, а романите му „Най-хубавата част от хората“ (2008) и „Фабер – разрушителят“ (2013) са наградени съответно с Prix de Flore и Prix Décembre, Médicis и Femina.

"7" е отличен с литературните награди Prix du Lundi и Prix du Livre Inter (2016)

Седем повести, седем различни свята: наркотик с (временно) подмладяващ ефект; тайната история на музиката; най-красивото лице на света – и най-грозното; политически активизъм и крахът на убежденията; извънземни, сякаш извадени от мисловен експеримент на Шрьодингер; личният „социален балон“, проектиран във физическия свят; безсмъртието и прераждането. Седем на пръв поглед независими истории, чиято тясна връзка читателят ще открива с всяка следваща страница на сборника.
Малко по малко „7“ изгражда нов образ на психиката на съвременния човек, на неговите съмнения и необходими убеждения. Реалистично изследване на различни социални среди, „7“ е и фантастичната приказка за едно човечество, което доброволно обръща гръб на истината и предпочита да си разказва истории.

Всяка от седемте части на този поразителен сборник расте и добива форма пред очите на читателя, като го води полуочарован, полуневярващ по следите на съвременните митологии.

Летисия Фавро, в. „Журнал дю Диманш“

Откъс от "7"

Това е езикът на есемесите. Може би момчетата говореха за гимназистки. Нима искаха да оправят непълнолетни момичета? Смешна работа: та те самите бяха съвсем малко по-големи от тях.

Измежду гърбовете на все по-раздразнените момчета, в отвора на позлатената врата с мулюри на буржоазния апартамент, видях едно познато лице – на младата актриса от следобеда. Обрамчено от светлокестенявата коса, чистото ѝ и гордо лице внезапно събуди спомена ми за първата ми ученическа любов. Нисичка, изящна и пъргава, с тяло едва ли не премазано между двете крила на вратата, момичето се дървеше на глутницата, включваща всички останали; тя ги обиждаше:

- Гадини мръсни! – викаше тя. – Пусни ме!

И се опита да се отскубне от хватката на единия от притеснените пазванти, който помоли клиентите си да се отдръпнат.

- Кой ги пусна да се качат?

Зад вратите и на площадката от бял мрамор можеше да се види и младият мъж с благородната осанка, който играеше ролята на стареца в импровизираната пиеса в парка „Вилет“. Суинг, красавец, приличаше на Елвис Пресли с папийонка; той учтиво предложи на богаташките момчета цена за „гимназистките“.

- Млъквай! – отговориха те.

- Това не се отнася до теб, скъпа, ако искаш, можеш да останеш.... – подхвърли един от хлапаците на момичето и плъзна ръката си отзад по врата ѝ в опит да я придърпа към купона.

Вместо отговор, тя го наплю в лицето.

- П***а нещастна!

Именно тогава третият сподвижник, рижавият джебчия със суитшърта с качулка, изникна на площадката, разбута двамата пазачи и обсипа с юмручни удари смотаняка, който бе обидил приятелката му. Само за няколко секунди цялата работа се изроди. Но никой не умееше да се бие и всичко се превърна в пародия на този тип кютек, за който после хората си разказват така, все едно наистина се е състоял. Ударите летяха предимно в празното. В бъркотията рижавият успя да напердаши някакъв нещастник, който си бе изгубил очилата. Пазвантините вече се бяха намесили, а Пребледнял-като-чаршаф, изпреварен от събитията, звънеше по мобилния си на ченгетата. Тримата натрапници нямаха никакъв шанс; точно в този миг взех решението, което стана причина за цялото това приключение. Няма как да определя реакцията си по друг начин, освен като известно внимание, оказано на красотата, която е унизена в един свят, в който грозотата е победила. Издебнах изотзад по-дребния от пазачите, който тъкмо бе извадил спрей със сълзотворен газ, избоксирах го и го фраснах с предмишницата си във врата.

- Бягайте!

Бързо преоткрих темпото от онези години, в които биехме раята край Фонтана на невинните; успях да ступам още двама и ето че вече тичах подир готиното момиче, което трудно слизаше по стълбите, като се подпираше с ръка на парапета от ковано желязо. Разтревожени от шумотевицата, съседите от първия етаж си подадоха носовете през вратите.

- Педали! – изкрещя им момичето и те, уплашени, затвориха вратите.

Стигнала до приземния етаж, младата жена ми натика в ръцете стопаджийската си раница: „Дръж за малко“, после си смъкна плътно прилепналите дънки (краката ѝ бяха толкова изящни и крехки, чак сега забелязах, че тя куца), свали си детските гащички и клекна, за да се облекчи върху червения килим на входа. Другите двама ни чакаха на улицата, като размахваха ръце, защото смятаха, че чуват приближаваща се полицейска сирена.

Аз стоях пред нея, без да съм особено наясно дали трябва да се смея, да я изправя на крака или да се пръждосам; но хлапачката толкова невинно си вършеше работата, все едно беше малката ми тригодишна сестра, гордо клекнала над гърнето си, както я помня от онези времена, когато трябваше да се занимавам с нея вечер в очакване мама да се прибере. Усмивката ѝ беше ярко розова, тънка струйка кръв потече от носа ѝ и мина близо до влажните ѝ устни, а на мен ми се стори, че по отношение на нея ме обзема прилив на обич и симпатия, неща, които бях направо забравил, че са възможни, вече от години не обичах никого. Какво я беше обзело, че да пикае така по килима? Тя подсмръкна, изтри кръвта с опакото на ръката си и ме изгледа с блестящи очи.

- Без паника, имаме време.

Да не би да сереше? Идея нямам. От срамежливост отместих поглед от нейния и се направих, че следя за евентуалната поява на преследвачите ни във величествената стълбищна клетка, където далечно кънтяха басите от купона на богатите, който продължаваше да се вихри на последия етаж.

А после, горда от деянието си, младата жена подсвирна, за да ми покаже, че е готова, вдигна си гащите, заклатушка се, докато си закопчаваше прилепналите по кокалестия ѝ ханш дънки, и тръгна, само леко забавяна от куция си крак. Докато полицейската кола паркира, ние вече бяхме свили зад ъгъла на авенюто. Скоро щеше да застудее, нощта се носеше над хубавите квартали, пред нас улиците чак до авеню „Ош“ се ширеха пусти, бели и смълчани. Четиримата закрачихме безмълвно и аз вдигнах яката на денди сакото си плътно до гърлото си, през което пробягваха приятни тръпки. За да се посгреем, им предложих цигара и запафкахме. Когато изпушихме фаса, вече бяхме пристигнали на метростанцията „Терн“ и бяхме на завет.

]]>
Тристан Гарсия (1981) е френски философ и писател. Роден в Тулуза, в семейство на учители, той прекарва детството си в Алжир. Завършва Екол нормал и Сорбоната със специалност „Философия“, защитава докторската си теза в университета „Жул Верн“ в Пикарди, а понастоящем е преподавател в университета „Жан Мулен“ в Лион.

Страстен любител на филмовото изкуство, Гарсия на два пъти безуспешно кандидатства в академията за аудио-визуални изкуства FEMIS и в крайна сметка завършва школата за документално кино „Варан“.

Основният научен труд на Гарсия – „Форма и обект“ (2011), днес е твърдо залегнал в университетските учебници по философия, а романите му „Най-хубавата част от хората“ (2008) и „Фабер – разрушителят“ (2013) са наградени съответно с Prix de Flore и Prix Décembre, Médicis и Femina.

"7" е отличен с литературните награди Prix du Lundi и Prix du Livre Inter (2016)

Седем повести, седем различни свята: наркотик с (временно) подмладяващ ефект; тайната история на музиката; най-красивото лице на света – и най-грозното; политически активизъм и крахът на убежденията; извънземни, сякаш извадени от мисловен експеримент на Шрьодингер; личният „социален балон“, проектиран във физическия свят; безсмъртието и прераждането. Седем на пръв поглед независими истории, чиято тясна връзка читателят ще открива с всяка следваща страница на сборника.
Малко по малко „7“ изгражда нов образ на психиката на съвременния човек, на неговите съмнения и необходими убеждения. Реалистично изследване на различни социални среди, „7“ е и фантастичната приказка за едно човечество, което доброволно обръща гръб на истината и предпочита да си разказва истории.

Всяка от седемте части на този поразителен сборник расте и добива форма пред очите на читателя, като го води полуочарован, полуневярващ по следите на съвременните митологии.

Летисия Фавро, в. „Журнал дю Диманш“

Откъс от "7"

Това е езикът на есемесите. Може би момчетата говореха за гимназистки. Нима искаха да оправят непълнолетни момичета? Смешна работа: та те самите бяха съвсем малко по-големи от тях.

Измежду гърбовете на все по-раздразнените момчета, в отвора на позлатената врата с мулюри на буржоазния апартамент, видях едно познато лице – на младата актриса от следобеда. Обрамчено от светлокестенявата коса, чистото ѝ и гордо лице внезапно събуди спомена ми за първата ми ученическа любов. Нисичка, изящна и пъргава, с тяло едва ли не премазано между двете крила на вратата, момичето се дървеше на глутницата, включваща всички останали; тя ги обиждаше:

- Гадини мръсни! – викаше тя. – Пусни ме!

И се опита да се отскубне от хватката на единия от притеснените пазванти, който помоли клиентите си да се отдръпнат.

- Кой ги пусна да се качат?

Зад вратите и на площадката от бял мрамор можеше да се види и младият мъж с благородната осанка, който играеше ролята на стареца в импровизираната пиеса в парка „Вилет“. Суинг, красавец, приличаше на Елвис Пресли с папийонка; той учтиво предложи на богаташките момчета цена за „гимназистките“.

- Млъквай! – отговориха те.

- Това не се отнася до теб, скъпа, ако искаш, можеш да останеш.... – подхвърли един от хлапаците на момичето и плъзна ръката си отзад по врата ѝ в опит да я придърпа към купона.

Вместо отговор, тя го наплю в лицето.

- П***а нещастна!

Именно тогава третият сподвижник, рижавият джебчия със суитшърта с качулка, изникна на площадката, разбута двамата пазачи и обсипа с юмручни удари смотаняка, който бе обидил приятелката му. Само за няколко секунди цялата работа се изроди. Но никой не умееше да се бие и всичко се превърна в пародия на този тип кютек, за който после хората си разказват така, все едно наистина се е състоял. Ударите летяха предимно в празното. В бъркотията рижавият успя да напердаши някакъв нещастник, който си бе изгубил очилата. Пазвантините вече се бяха намесили, а Пребледнял-като-чаршаф, изпреварен от събитията, звънеше по мобилния си на ченгетата. Тримата натрапници нямаха никакъв шанс; точно в този миг взех решението, което стана причина за цялото това приключение. Няма как да определя реакцията си по друг начин, освен като известно внимание, оказано на красотата, която е унизена в един свят, в който грозотата е победила. Издебнах изотзад по-дребния от пазачите, който тъкмо бе извадил спрей със сълзотворен газ, избоксирах го и го фраснах с предмишницата си във врата.

- Бягайте!

Бързо преоткрих темпото от онези години, в които биехме раята край Фонтана на невинните; успях да ступам още двама и ето че вече тичах подир готиното момиче, което трудно слизаше по стълбите, като се подпираше с ръка на парапета от ковано желязо. Разтревожени от шумотевицата, съседите от първия етаж си подадоха носовете през вратите.

- Педали! – изкрещя им момичето и те, уплашени, затвориха вратите.

Стигнала до приземния етаж, младата жена ми натика в ръцете стопаджийската си раница: „Дръж за малко“, после си смъкна плътно прилепналите дънки (краката ѝ бяха толкова изящни и крехки, чак сега забелязах, че тя куца), свали си детските гащички и клекна, за да се облекчи върху червения килим на входа. Другите двама ни чакаха на улицата, като размахваха ръце, защото смятаха, че чуват приближаваща се полицейска сирена.

Аз стоях пред нея, без да съм особено наясно дали трябва да се смея, да я изправя на крака или да се пръждосам; но хлапачката толкова невинно си вършеше работата, все едно беше малката ми тригодишна сестра, гордо клекнала над гърнето си, както я помня от онези времена, когато трябваше да се занимавам с нея вечер в очакване мама да се прибере. Усмивката ѝ беше ярко розова, тънка струйка кръв потече от носа ѝ и мина близо до влажните ѝ устни, а на мен ми се стори, че по отношение на нея ме обзема прилив на обич и симпатия, неща, които бях направо забравил, че са възможни, вече от години не обичах никого. Какво я беше обзело, че да пикае така по килима? Тя подсмръкна, изтри кръвта с опакото на ръката си и ме изгледа с блестящи очи.

- Без паника, имаме време.

Да не би да сереше? Идея нямам. От срамежливост отместих поглед от нейния и се направих, че следя за евентуалната поява на преследвачите ни във величествената стълбищна клетка, където далечно кънтяха басите от купона на богатите, който продължаваше да се вихри на последия етаж.

А после, горда от деянието си, младата жена подсвирна, за да ми покаже, че е готова, вдигна си гащите, заклатушка се, докато си закопчаваше прилепналите по кокалестия ѝ ханш дънки, и тръгна, само леко забавяна от куция си крак. Докато полицейската кола паркира, ние вече бяхме свили зад ъгъла на авенюто. Скоро щеше да застудее, нощта се носеше над хубавите квартали, пред нас улиците чак до авеню „Ош“ се ширеха пусти, бели и смълчани. Четиримата закрачихме безмълвно и аз вдигнах яката на денди сакото си плътно до гърлото си, през което пробягваха приятни тръпки. За да се посгреем, им предложих цигара и запафкахме. Когато изпушихме фаса, вече бяхме пристигнали на метростанцията „Терн“ и бяхме на завет.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/7-na-pisateliat-tristan-garsia-novo-zaglavie-ot-izdatelstvo-pa-752330.html Thu, 27 May 2021 12:25:29 +0300
Награденият с Пулицър роман 'Олив Китридж' от Елизабет Страут излиза на български https://offnews.bg//knigi/nagradeniat-s-pulitcar-roman-oliv-kitridzh-ot-elizabet-straut-izliz-751371.html Плътна, проницателна и задълбочена картина на човешката психика разкрива романът, носител на „Пулицър“ – „Олив Китридж“.

В него американската писателка Елизабет Страут създава сложен и многопластов портрет на човешките взаимоотношения в тринайсет разказа, между които свързващото звено е героинята Олив Китридж. Около нея се завъртат съдбите на останалите персонажи, а образът й оставя ярък отпечатък в сърцето на всеки от тях.

Книгата излиза у нас на 11 май с логото на издателство „Кръг“. Преводът е на Анелия Данилова, която вече е претворявала словото на Страут на български, а изящната корица на Мила Янева-Табакова успешно отразява изтънчения стил на авторката.

Олив Китридж – понякога строга, понякога сприхава и безпардонна – е пенсионирана учителка по математика, която предизвиква страхопочитание у жителите на малкото крейбражно градче Кросби. Но зад едрата осанка на сурова и груба жена се крие ненатрапчивата чувствителност на човек, опознал тъмните сенки на болката. Отвъд грубия си маниер Олив е готова винаги да се притече на помощ, макар и с неконвенционалните си прийоми.

Докато съгражданите й се борят със своите проблеми, тя често се оказва въвлечена в тях и с безпощадната си честност не се страхува да назовава нещата с истинските им имена.

В „Олив Китридж“ Елизабет Страут засяга теми за същността на човешката душа: нейните конфликти, трагедиите, радостите и издръжливостта, така необходима, за да се продължи наред. С финия си и премерен стил носителката на литературни отличия прави задълбочена картина на живота, чието разбиране често е твърде болезнен процес. Сред предимствата на романа, изтъквани от читатели и критици по цял свят, са похватите на Страут, които се променят и развиват с всеки следващ сегмент от историята.

През 2009 година Елизабет Страут печели „Пулицър“ за незабравимия роман „Олив Китридж“, а през 2014-а HBO продуцира минисериал от четири части, заснет по книгата. В сложния образ на Олив се превъплъщава носителката на три „Оскар“-а за главна женска роля Франсис Макдорманд; в продукцията участват още Ричард Дженкинс и Бил Мъри. Сериалът печели осем награди „Еми“.

Повече за авторката:

Елизабет Страут (1956) е американска писателка, родена в Портланд, Мейн. Завършва английска литература и право, а интересите й в областта на герoнтологията й носят сертификат. Авторка на седем книги, превърнали се в световни бестселъри, тя е удостоена с „Пулицър“ през 2009-а, а през 2000-та става финалистка за престижните награди „Пен“ и „Ориндж“. След „Олив Китридж“ читателите у нас могат да очакват още на български от литературното богатство на авторката.

]]>
Плътна, проницателна и задълбочена картина на човешката психика разкрива романът, носител на „Пулицър“ – „Олив Китридж“.

В него американската писателка Елизабет Страут създава сложен и многопластов портрет на човешките взаимоотношения в тринайсет разказа, между които свързващото звено е героинята Олив Китридж. Около нея се завъртат съдбите на останалите персонажи, а образът й оставя ярък отпечатък в сърцето на всеки от тях.

Книгата излиза у нас на 11 май с логото на издателство „Кръг“. Преводът е на Анелия Данилова, която вече е претворявала словото на Страут на български, а изящната корица на Мила Янева-Табакова успешно отразява изтънчения стил на авторката.

Олив Китридж – понякога строга, понякога сприхава и безпардонна – е пенсионирана учителка по математика, която предизвиква страхопочитание у жителите на малкото крейбражно градче Кросби. Но зад едрата осанка на сурова и груба жена се крие ненатрапчивата чувствителност на човек, опознал тъмните сенки на болката. Отвъд грубия си маниер Олив е готова винаги да се притече на помощ, макар и с неконвенционалните си прийоми.

Докато съгражданите й се борят със своите проблеми, тя често се оказва въвлечена в тях и с безпощадната си честност не се страхува да назовава нещата с истинските им имена.

В „Олив Китридж“ Елизабет Страут засяга теми за същността на човешката душа: нейните конфликти, трагедиите, радостите и издръжливостта, така необходима, за да се продължи наред. С финия си и премерен стил носителката на литературни отличия прави задълбочена картина на живота, чието разбиране често е твърде болезнен процес. Сред предимствата на романа, изтъквани от читатели и критици по цял свят, са похватите на Страут, които се променят и развиват с всеки следващ сегмент от историята.

През 2009 година Елизабет Страут печели „Пулицър“ за незабравимия роман „Олив Китридж“, а през 2014-а HBO продуцира минисериал от четири части, заснет по книгата. В сложния образ на Олив се превъплъщава носителката на три „Оскар“-а за главна женска роля Франсис Макдорманд; в продукцията участват още Ричард Дженкинс и Бил Мъри. Сериалът печели осем награди „Еми“.

Повече за авторката:

Елизабет Страут (1956) е американска писателка, родена в Портланд, Мейн. Завършва английска литература и право, а интересите й в областта на герoнтологията й носят сертификат. Авторка на седем книги, превърнали се в световни бестселъри, тя е удостоена с „Пулицър“ през 2009-а, а през 2000-та става финалистка за престижните награди „Пен“ и „Ориндж“. След „Олив Китридж“ читателите у нас могат да очакват още на български от литературното богатство на авторката.

]]>
offnews@offnews.bg (OFFNews) https://offnews.bg//knigi/nagradeniat-s-pulitcar-roman-oliv-kitridzh-ot-elizabet-straut-izliz-751371.html Wed, 12 May 2021 10:02:32 +0300