За историите, които разказваме за себе си, света и другите

Диляна Велева Последна промяна на 20 април 2022 в 11:30 967 0

Снимка Pixabay

Ние сме родени разказвачи на истории. Това е нашият начин да възприемем реалността и да ѝ придадем смисъл.

В началото на живота ни нашите обгрижващи разказват историята ни. В началото нашата история се пише през допира на мама - "дали дълго плача в огромния свят или съм до сърцето ѝ и чувам равномерното му биене, както някога в утробата".

После идват думите и с тях започваме да пишем историята на живота си. "Как се казваш? На колко си годинки?" Нашата първа идентичност. Нашата първа история.

И с времето историята ни става все по-дълга и взаимосвързана.

Представям си историите ни като кореновата система на дълголетно дърво. Преплетени, докосващи се, търсещи се, някъде болезнено заплетени.

Околните ни казват - "ти си такъв и такъв", "обичаш да правиш", "той е палаво дете", "той е послушно" или "непослушно дете". Тези първи наши истории ние възприемаме директно от другите.

Реалността се влияе и се комуникира чрез езика.

Когато сме малки, ние се ориентираме от другите за смисъла на това, което ни се случва.

Дали е добре това, че съм палав или не е? Дали ме обичат като съм такъв, какъвто съм?

Първите години пишем емоционалното ядро на историята ни. Фокусът на историята е - Дали ме обичат? Дали ме приемат? Дали съм желан в този огромен свят? Дали мога да бъда себе си? Дали мога сам да избирам?

И това първо ядро на идентичността ни цял живот живее в нас своя собствен живот.

С годините към историята ни се закачат още интерпретации, в зависимост от средата, в която живеем. Как ни етикират? Дали казват за нас, че сме мързеливи или пък, че сме оправни?

Един ден ние казваме за себе си това, което някога са казвали за нас. Нашата самооценка е интернализираната оценка на другите в началото.

Историите, които разказваме за себе си, ни навигират през живота ни. Те поставят и изграждат нашите мисловни тавани.

Всяка лична история е уникална - ваяла се е дълго и постепенно както сталактитите в древни пещери. Във всеки от нас има една история, която е доминираща над всички останали.

Тя отговаря на екзистенциалните въпроси:

Дали приемам живота си като поредица от трудности? Дали все на мен се случват тези трудни събития или нещата в живота ми стават плавно?

Дали винаги ме изоставят? Дали винаги другите са лоши с мен?

Вярвам ли, че мога, че мога да управлявам кораба на живота си така, както искам? Как успявам да постигам мечтите си?

Мисловните ни лещи са въпрос на възприета лична история. На дълбинно вярване за себе си.

Един от начините да излезем от клопката на болезнен разказ в нас е първо да станем будни за него, да осъзнаем, че докато не разберем смисъла на повтарящите се ситуации, те ще се възпроизвеждат отново и отново.

Не е лесно да пренапишем историята си. Но е възможно...

Понякога, когато се осмелим да счупим мисловните си тавани, установяваме, че всъщност винаги са били картонени.
Мислили сме си дълги години, че тези тавани са истина. Единствената валидна истина.

Новият опит пише нови истории.

Понякога много по- истински и автентични от старите ни такива. Понякога с пъти по-красиви. Понякога докосваме небето там, където никога не сме се и осмелявали да мечтаем.

Ние сме родени разказвачи на истории. От самото начало. От утробата на мама.

Дали има реалност, или има история на реалността?

Вярвам, че между нас и реалността стои нашата представа за реалността. Чупим всичко през наративите ни за света и нас самите. Това са нашите вътрешни очи.

Ние, хората, сме истински археолози на историите си.

Под старите истории, които сме приели за истински, има скрити съкровища - тези на нашето истинско автентично Аз.

И те обикновено са най-истински. Тях ние пишем с извивките на душата си.

Разказването на истории и нашите мисловни лещи. Интернализираната на оценката на другите за нас и нашето самочувствие. Дълбинната археология и откриването на диамантените ни Азове, преди историите.

Представям си заплетените коренища на дърветата. Как истински копнеят за вода, как се докосват и нежно се обичат.

И сякаш нещо шепнат, докосвайки се: обичай се, ти си напълно достатъчен, категорично заслужаваш всичката щедрост на света.

Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология".

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови