Механизмът на самоизпълняващото се пророчество

Един от механизмите, с който съм се сблъскала централно, е механизмът на "самоизпълняващото се пророчество". Тази теория гласи, че ако приемем нещо за реално, ние започваме да се държим по определен начин, съответстващ на нашата интерпретация и това нещо става реално в своите последствия.

Ако аз приема, че даден колега ми е сърдит, започвам да се държа студено и защитно и е възможно този колега наистина да ми се сърди.

Често, поради отворените рани от взаимоотношенията в живота си, ние се черупкираме и започваме да живеем предимно във вътрешните си интерпретации. Нашите мозъци са така устроени, че постоянно се опитват да отговорят на въпроса "какво се случва".

Ние сме свикнали да разказваме истории и да намираме причинно-следствени връзки, често между несвързани събития.

Ако има истинска противоотрова срещу самоизпълняващото се пророчество, това е да приемем, че всъщност ние не можем да четем мислите на другите. Наистина не можем, колкото и комуникационен опит да имаме. Зад кулисите на другите е винаги по-заплетено, отколкото на нас ни се струва. Годините са изваяли хиляди невронни пътища и опитът е писал многобройни истории по мислите и чувствата ни.

Защо оставаме често в плен на собствените си интерпретации и не питаме директно другите дали дадена наша интерпретация е истина?

Възможните отговори се разклоняват в много посоки. Една от тях е страхът да не отхвърлят истинската ни природа. Втора възможна посока е, че често имаме вярата, че можем да четем мислите, чувствата и поведението на другите.

Мисля, че мислите на другите са океан от изградени асоциации и истории, и практически е невъзможно да ги разгадаем напълно. Друга възможна посока е, че ние интерпретираме настроенията на другите в релации с Аз-а си. Мислим, че ние сме причината за тяхното поведение.

Според мен в поведението на другите играят плетеници от фактори и въздействия. Ако си позволявахме да сверяваме нашата интерпретация с реалността, механизмът на самоизпълняващото се пророчество щеше да се "счупи" в дълбочина. Няма да има подхранващата сила на нашите вътрешни асоциации.

Понякога отговорите истински ще ни учудват и ще виждаме истинските мотиви на другите. А да видим истинските им мотиви и да споделим нашите чувства е близост. Чиста близост. Думите стигат. Пъзелът се нарежда.

Самоизпълняващото се прочество и поведенческите роли. Засядането в нашите вътрешни интерпретации и нашите отговори.

Понякога си представям, че всички ние сме част от една огромна медена пита и стоим в своите мънички медени килийки. В един момент се чува силна музика, от чиито вибрации нашите килийки се пръскат и ние излизаме от тях и се срещаме в светлината на деня.

Самоизпълняващото се пророчество и истинското говорене. И многобройни корени на бъдещи комуникационни роли.

Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология".