Осъзнайте честта, че живеете във времето на Никола и Чори

Борис Станимиров, един от основателите на ДСБ и бивш депутат, публикува трогващ разказ за спасяването на украинска майка и нейната дъщеря от български доброволци. Борис е човекът, съдействал по-рано за настаняването на техни роднини у нас. Първия му вълнуващ разказ можете да прочетете тук.

Препечатваме историята от фейсбук профила му:

Oops! I did It again…

Последните 48 часа почти не съм спал.

Вече знаете за двамата украински студенти, които прибрахме в България.

В събота около 9, тъкмо се суетях около кафеварката, когато момичето ми звъни. Моето украинче с вкусния борш. И започва да ми говори нещо трескаво по телефона. Аз, разбира се, първо ѝ се скарах, че съм само един брой човек и трябва да ми говори на ти, а не на вие (всеки път започваме с това). Тя продължава да каканиже...

- След нещата в Буча нашите са се притеснили много и татко е завел мама и сестра ми на гарата да се опита да ги качи на евакуационен влак (градът им се намира на около 40 км от бойните действия). Дали случайно нямаШ някаква идея как можем да ги доведем до България?

Когато онова момиче с вкусния борш ти зададе такъв въпрос по телефона в събота сутрин преди кафето, можеш да направиш само едно: да свалиш тембъра с половин октава и с възможно най-уверения глас да кажеш: Ще ги измъкнем. Не се тревожи!

Разбира се, нямам никаква идея как ще стане това. И започвам да се чудя. Има–няма 15 минути.

Двама приятели бяха писали във фейса, че тръгват към румънско – украинската граница с поредната пратка медикаменти, която една доброволческа група закупи с дарения. Стабилни момчета. От същото синьо братство, което навремето се притече на помощ на Дянко Марков, когато го нападаха в дома му. 

Звъня:

- Къде сте?

- В Румъния.

Така и така, на моята украинка, майка и и сестричката на 13 години... влак… транспорт до България…

- Ще ги вземем.

- Ама не знам още, те се тълпят на гара с хиляди бягащи хора и не се знае дали и кога ще успеят да се качат на влака…

- Ще ги изчакаме.

- Обаче тези влакове спират, докато спре обстрелът, минават през цяла Украйна, ще пътуват поне 20 часа.

- Ще преспим в Украйна и ще ги вземем.

…

И тези двамата влязоха в Украйна, намериха си място за спане, изчакаха до следващия ден на обяд. Намериха момичетата, изведоха ги. И този риск, който поеха не беше единствен, защото имаше и друг проблем, за който няма да говоря, но аз бях много напрегнат и преди всяка граница им звънях да ги проверявам. Получавах кратък отговор:

- Правим, каквото трябва.

Тази нощ в 3:40 пред Малък градски театър спрях зад една мигаща на аварийки русенска Тойота. Никола Бушняков и Георги Василев претовариха в моя багажник две ранички и един куфар. И 20 минути по–късно една майка и двете и дъщери плачеха прегърнати, а аз се напрягах да не ревна отстрани.

Толкова е прекрасно да знаеш, че някъде по света все още има такива стабилни мъже! Никола и Георги влязоха в страна, в която се води война, изчакаха едно денонощие и намериха момичетата. Изведоха ги и ги докараха. Направиха го с лекотата, с която Тримата мускетари победиха обсадата на Ла Рошел с една салфетка, набучена на копие вместо знаме.

Осъзнайте честта, че живеете във времето на Никола и Чори! Разкажете на децата си за тези двамата!

Ако се е случвало да се чудите, какви са били българите, превзели Одрин или Тутракан… ето такива са били.

- Правим каквото трябва!

Следете новините ни в GoogleNews