Той е икона за Ботев Пловдив и един от най-обичаните играчи от феновете на клуба. Той превръщаше футбола в изкуство и заради него хората ходеха на стадиона. Той е Атанас Пашев и днес празнува своя 60-годишен юбилей.

Знаменитото крило с поразяващ ляв крак бе от онези артисти на зеления килим, за които още се говори и които винаги ще се помнят, а неговите голове шедьоври са достойни за всеки един футболен буквар.
С екипа на любимия си Ботев Наско стана втори у нас и четири пъти трети, беше и голмайстор на групата на майсторите и главно действащо лице при една от двете най-престижни победи на отбора в Европа.

Като футболист на „канарчетата“ той участва и на финалите на Световно първенство.
В специално интервю за Nostrabet.com Атанас Пашев разказва за първите си стъпки във футбола, за драматичното си преминаване в Ботев и за паметните мигове с жълто-черната фланелка.

Г-н Пашев, как станахте футболист?

Случи се, когато бях четвърти срещу пети клас и след като ме отказаха от плуването. Защото аз от първи до четвърти клас бях плувец в родния Пазарджик и кандидатствах с плуване в Спортното училище. Не ме приеха обаче, тъй като според едни изследвания след време нямало как да порасна до 2 метра. Същото лято участвах в училищното първенство по футбол и имах късмет Кирил Въгларов, Бог да го прости, да ме забележи. По негово настояване кандидатствах с футбол в Спортното и ме приеха. Въгларов беше моят първи треньор, а години по-късно стана и кум на сватбата ми.

След като преминавате през всички детско-юношески формации на Хебър, стигате и до представителния тим. Какво помните от дебюта си в него?

Бях едва 16-годишен, когато за първи път играх за мъжете. Завършихме 3:3 с Пирин в мач от втория ешелон в Гоце Делчев и аз получих премия от 7 лева и 20 стотинки. В първите ми мачове ме пускаха като дефанзивен полузащитник, тъй като тичах много и трябваше да покривам големи пространства. Малко по-късно вече ме преместиха на фланга.

Кой Ви покани в Ботев Пловдив?

Няколко пъти Динко Дерменджиев и Райко Стойнов, Лека им пръст, идваха да ме гледат. Заедно с тях беше и Иван Глухчев. Те искаха да премина веднага в Ботев, но аз не се съгласих, тъй ката жена ми беше бременна и чакахме дете. В Ботев обаче все пак се озовах след огромна драма в казармата.

Какво стана тогава?

Като войник в Пазарджик повече от 8 месеца не играх футбол. Когато обаче жена ми роди, прескочих оградата и с колелото отидох да ги видя заедно с детето в болницата. След като се върнах, директно ме вкараха в ареста и там дни наред страдах. Изчистих целия боклук на поделението, изчистих и 42 тоалетни. Когато татко, Нека почива в мир, дойде да ме види, му признах, че повече не издържам и да се обади на телефона, който ми бяха оставили от Ботев, ако имам проблеми. Той се обадил и след 40 минути командирът на поделението ми каза: Отивай да се къпеш и се избръсни, заминаваш за Пловдив. След два часа вече бях под тепетата, след като бях хванал първия автобус. Разпитах тук-там къде е стадион „Христо Ботев“ и след като го намерих, тренирах за първи път с Ботев.

Кой Ви подаде първи ръка в тима?

Старите пушки Димитър Вичев, Да почива в мир, Славчо Хорозов, Атанас Маринов, Красимир Манолов, Коста Танев, Петър Зехтински. Те ме взеха под крилото си и благодарение на тях се адаптирах бързо към новата обстановка и в следващите години за мен бе привилегия, че бях част от един печеливш Ботев, който разполагаше с ярки индивидуалности и страхотен колектив, и играеше романтичен, атакуващ и резултатен футбол. Част от него бяха още Димитър Младенев, Благой Блангев, Запрян Раков, Румен Юруков-Пики, Бог да го прости, Костадин Костадинов, Антим Пехливанов, Трифон Пачев, Васил Симов, Марин Бакалов, Георги Георгиев, Иван Кочев и други.

Кои победи с Ботев са Ви най-ценни?

Преди всичко тези над Левски и ЦСКА пред пълни трибуни на „Девети Септември“, и над местния съперник Локомотив. Аз и досега съм рекордьор по вкарани голове в едно дерби на Пловдив – 4. Един път пък, като спечелихме срещу Локо с 5:0, подадох за четири от головете. Разбира се, и успеха над Байерн Мюнхен с 2:0 у дома, когато имах късмет да отбележа първия гол и да изработя дузпата за втория. Толкова много хора бяха на стадиона, но и много останаха навън. Трябваше ни още един гол, за да ги елиминираме и създадохме достатъчно положения, за да го реализираме. Имахме обаче невероятен малшанс в завършващия удар, а и те разполагаха с отличен вратар.

Визирате Жан-Мари Пфаф. Успяхте ли да размените няколко думи с него след мача?

След мача не, но две години по-късно на Световното през 1986 година бяхме в един хотел с белгийците и тогава разговарях с Пфаф. Той ме запозна с Ерик Геретс и Енцо Шифо, и пред тях потвърди, че сме му направили живота труден на мача в Пловдив и са имали огромен късмет.

Ако се върнете към кошмарния спомен от родния елит през 1986 година, какво бихте казали?

Ще кажа същото, което мислех и тогава. На Ботев най-много му прилягаше да стане шампион, но не му позволиха. В предпоследния кръг се завъртяха едни пари, Левски не постъпи почтено с нас, „услужи“ на Берое в домакинския си мач и така останахме втори. Вие виждали ли сте обаче друг такъв случай вторият да бие първия с 8:1. Плюс това при тази наша победа бяхме без Коцето Костадинов и Пехливанов, а три от головете вкараха защитници – Запрян Раков, Славчо Хорозов и Юруков. Завършихме сезона с 82 вкарани гола, второ постижение тогава в групата, а с помощта на моите съотборници аз станах голмайстор на първенството с 30 гола. Естети, експерти, треньори, всички бяха единодушни, че Ботев е заслужавал титлата, но някои хора бяха на друго мнение.

Какво помните от осминафиналния мач на Световното в Мексико през 1986 година, в който България се изправя срещу домакина?

Аз излязох титуляр, но предвид това с кого играхме и къде, едва ли някой щеше да допусне да елиминираме Мексико. На горните редове на пълния със 120 хиляди души стадион „Ацтека“ нищо не се виждаше, а долу на терена чувахме само едно бучене и месец след това в Пловдив ушите ми даваха заето. Мексико си бяха обаче солиден тим, с Уго Санчес в атака, един от най-добрите централни нападатели по онова време, който играеше за Реал Мадрид. В средата на терена пък блестеше Мануел Негрете, който вкара първия от двата им гола със странична ножица.

На онзи Мондиал България за първи път в историята си излиза от групата и участва във фазата на елиминациите, но въпреки това ръководителите на футбола ни отчитат представянето ви като провал. Защо?

Такова беше мисленето им и такива бяха порядките в една социалистическа държава. Искаха да ни накажат, въпреки че записахме историческо постижение, след като излязохме от група, в която открихме Световното с мач срещу световния шампион Италия, който не загубихме, и срещнахме бъдещия световен шампион с най-добрия играч в света Диего Марадона, Светла му памет. Критикуваха ни защо не сме били Южна Корея. В тази среща отборът даде всичко от себе си, но на Олимпийския стадион се изля невиждан пороен дъжд и теренът не ставаше за футбол. Медиите пишеха, че такъв дъжд не е имало от 100 години в столицата на Мексико.

Какво са за Вас Ботев Пловдив и публиката на Ботев?

Ботев Пловдив ми даде всичко и благодарение на него аз се чувствам един щастлив човек, който води пълноценен живот. Феновете на Ботев пък са неповторими и верни. Аз нямам спомен да съм играл пред празни или полупразни трибуни, и поради това че „Христо Боев“ не събираше тези, които искаха да ни гледат, приемахме Левски и ЦСКА на градския стадион. На тренировките ни пък също идваха много привърженици, колкото други провинциални клубове са нямали на официалните си мачове.

Г-н Пашев, какво си пожелавате на юбилея?

Аз си имам всичко, и занапред дори и да звучи клиширано, бих искал само здраве. За мен, за моята майка, за жената до мен, за синове, снахи и внуци и другите ми близки хора и приятели.