Утре, 10 април, катедра „Радио и телевизия“ на Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) към Софийски университет "Св. Климент Охридски" и онлайн платформата за човешки права „Маргиналия“ ще организират публичен семинар, на който ще бъде представен проекта „Свързване на гласовете. Диаспората“, осъществен от „Маргиналия“ с подкрепата на фондация „Томсън“. Кореспондентите по проекта са изработили общо 82 документални истории на хора от българската диаспора в ЕС, САЩ и Канада.

Разговаряме с доц. Алексей Пампоров от Института по философия и социология на Българската академия на науките (БАН), който утре ще изнесе във втората част на семинара (с обединяващ фокус „Социологически интерпретации на емиграцията в САЩ и Канада“) презентация на тема „Раждането на глокалната диаспора“ (във взаимовръзката между местните и глобалните реалности, бел.ред.). В текста на презентацията си доц. Пампоров посочва: „Ако следим политиката на Република България към българските диаспори, през финансирането на български училища и български източно православни църкви, може да се каже, че към момента извън Европа има около 40, а в Европа над 70 утвърдени диаспори. Това са ясно обособени локални общности, за които родината по произход полага усилия да поддържа и запази тяхната културна идентичност, а приемащите държави не възразяват срещу тази политическа намеса.“

Проследявайки интервютата на българските емигранти, доц. Пампоров отбелязва, че те „някак инстинктивно подчертават красотите на родината, но са силно потресени от опростачването на хората: показност през дрехи и поведение, грубо отношение, липсата на търпение и умереност, липсата на емпатия и социална солидарност, еднотипността и монохромността на облеклото, чалгата. Освен неприемливото поведение на хората в България другият огромен недостатък е системната работа на институциите: бездействието на социалната система, липсата на достъп до здравеопазване и социални услуги, както и ниското качество на здравните услуги.“

И цитира думите на един от интервюираните по проекта, който откроява най-важния смисъл зад възникването на глокалната диаспора: да имаш свободата да живееш добре: „В България аз пак съм чужд, в Англия съм чужд, в Германия пак ще бъда чужд. Но мога да се установя където искам, когато реша и да живея така, както аз смятам за добре“.

Следва цялото интервю:

Доц. Пампоров, кои са най-любопитните заключения, които могат да бъдат направени от събраните от кореспондентите в проекта емигрантски истории от българските диаспори в различни точки от Европа и Северна Америка?

- Всяка разказана история е уникална и много индивидуална. Но същевременно във всички истории има обща нишка, има сходни възли и бариери, които ще се опитам да обобщя накратко.

Сред водещите причини за напускането на България основно е желанието за по-добър жизнен стандарт. Любопитно е обаче, че се наблюдават и т.нар. „климатични мигранти“ - както обича да казва един любим на мен човек: „Животът винаги е по-хубав с палми!“ В разказите за емиграцията в Европа има ясни следи от т.нар. стъпаловиден гурбет: една седмица в Англия, една седмица в Германия, една седмица във Франция или Унгария-Германия, Германия-Испания. Изборът често е между това да се отиде „там, където са всичките ни приятели“ или „близо до сина ми, за да му помагаме“. Но има и по-любопитни мотиви за емиграция, като например, да се отиде на място с „интересна храна“ и като цяло „добър режим на хранене“ и „опитване на вино“.

В историите от САЩ общо свързващо звено са младежките стипендии и стипендиите за високи академични постижения („Фулбрайт“), които позволяват на няколко от интервюираните да емигрират още в началото на прехода. Другият фактор са системите за подбор на мигранти, утвърдени в САЩ и Канада, които благоприятстват за бързото привличане на млади висококвалифицирани специалисти. Втората вълна на емиграция към САЩ е свързана с механизмите за събиране на семейството и така, децата на хората от първата вълна, отиват при родителите си.

Процесът на установяване и интеграция в чужбина е предизвикателство според повечето разкази. Общото предизвикателство пред повечето интервюирани обаче е носталгията по България, особено в първите месеци и първите години от престоя в чужбина. Носталгия по мусаката. Носталгия по морето. Носталгия по постановките в Сатиричния театър. Носталгия покрай празничните дни. Пречка пред някои мигранти са огромните разстояния в САЩ, които могат да те превърнат в „затворник в един апартамент“, когато нямаш книжка и кола, което също подсилва носталгията и усещането, че в България си повече у дома си.

И започват неизбежните сравнения между „там“ (България) и „тук“ (където са се установили). В някои от случаите адаптацията преминава през т.нар. културен шок. Разказите за културен шок описват по-скоро България в неприятни краски. Любопитно е, че всички някак инстинктивно подчертават красотите на родината, но са силно потресени от опростачването на хората: показност през дрехи и поведение, грубо отношение, липсата на търпение и умереност, липсата на емпатия и социална солидарност, еднотипността и монохромността на облеклото, чалгата. Освен неприемливото поведение на хората в България другият огромен недостатък е системната работа на институциите: бездействието на социалната система, липсата на достъп до здравеопазване и социални услуги, както и ниското качество на здравните услуги. Сравненията са свързани с разказите за тези системи и услуги в Англия, Германия и Испания. Единствената страна, която губи при сравненията с България по отношение на здравните услуги, е САЩ.

Обмислят ли емигрантите ни обратно връщане към България в даден момент от живота си? Как поддържат връзката с родината?

- Основната бариера пред завръщането в България е закотвянето в диаспората, поради възникналите семейни и родствени връзки. Интервютата показват, че при второто поколение мигранти всъщност има не закотвяне в диаспората, а е постигната същинска интеграция в приемащото общество.

Втората бариера е липсата на житейски възможности, „защото това означава да започнеш от начало“. В този случай се наблюдава и един тъжен факт, който подчертава, от една страна, съществуващата в България трудова дискриминация поради ейджизъм. Някои младежи от българската диаспора в САЩ поддържат българското си гражданство и българските си паспорти, за да могат да кандидатстват в университетите в Австрия и Германия, където образованието е безплатно.

Съществуването на диаспората е неразривно свързано с усещането „за“ и поддържането на „връзка с“ родината. По данни на БНБ, през 2023 г. българите, работещи в чужбина, са изпратили на свои роднини и близки у нас 1,431 млрд. евро, което е увеличение с около 19% спрямо 2022 г. В проведените интервюта емигрантите в САЩ и Канада в повечето случаи заявяват, че не изпращат пари в Бълария и не инвестират в страната. Въпреки това статистиката показва, че преводите от САЩ през 2023 г. са в размер на 266.3 млн. евро, което представялва 18,6% от всички емигрантски преводи и е вторият по големина дял след този на преводите от Германия (291.9 млн. евро; 20,4%).

Повечето от интервюираните емигранти от диаспорите в Европа потвърждават факта, че изпращат пари на родителите си, на деца и внуци: „Това е едно от нещата, които не сме спрели да правим“. Данните на БНБ показват, че след Германия българските диаспори в Испания, Обединеното кралство и Гърция са с най големи дялове на паричните преводи.

Вторият механизъм за поддържане на връзките с родината, който се откроява в интервютата, е гласуването по време на парламентарните избори. През април 2023 г. малко над 180 хил. души упражняват правото си на глас в чужбина, като гласуването протича в 737 секции в 61 държави.

Третият механизъм за поддържане на връзките с родината са екскурзиите до България. Именно „екскурзии“, защото в повечето интервюта става дума по-скоро за краткосрочен престой, веднъж или два пъти годишно, съчетан същевременно с обикаляне на различни места в страната. Този контакт се допълва, чрез поддържане на връзка през социалните медии.

"Ubi bene, ibi patria! – Отечеството е там, където се живее добре“ – казват римските легионери и построяват своите вили и лозя в отдалечени от Рим провинции, макар че всички пътища продължават да водят до Рим. „В България аз пак съм чужд, в Англия съм чужд, в Германия пак ще бъда чужд. Но мога да се установя където искам, когато реша и да живея така, както аз смятам за добре“ – казва един от интервюираните и така откроява най-важния смисъл зад възникването на глокалната диаспора: да имаш свободата да живееш добре.