Този текст може да се приеме и като третата част от поредицата на Братанов за БГ рока от края на 80-те, въпреки че би трябвало да е първа. Все пак срещата ми с Васил бе два дни преди неговата с Любо, а и „Цветя от края на 80-те” е песен на „Ревю”. Да, ама не, както навремето казваше бай ни Петко Бочаров. Защото Емо е като перпетуум мобиле, а аз съм мързелив и превключвам по-бавно от говорене на писане.

Но предизвикателството му с тези две части от славната история на българското Рок Възраждане ме задължават да си пусна отново записа на „Хляб и мармалад” от 26 март, което, разбира се, може да направи и всеки от вас. Ясно е, че целта ми е чисто провокативна и затова, без да се крия, ще извадя няколко фрагмента от този разговор, които да ми послужат за стръв.

Започваме с мили спомени от средата на 80-те. Като отправна точка избирам 1986 г.

„1986 г. Беше една хубава година за мен – усмихва се Васил Гюров. – Тогава се уволних от Кремиковци и започнах да свиря с едни приятели, с които свирехме още от 1984 г. Това бяха Киро Манчев, Кристиян, Митко Воев... Те свиреха в разни групи, но в края на 85-та, на един купон, с Киро решихме да направим нещо по-различно, защото тогава всички свиреха хард рок и извикахме като трети човек в бандата Воев. Някъде по това време записахме и първия албум на „Кале”, който е на една касетка и е с много лошо качество, но се оказа, че много хора са го слушали. „Кале” беше проект, който ние поддържахме до 1992 г., до смъртта на Воев. Събирахме се периодично и правехме по някое парче. Репетирахме в едно читалище в кв. „Хаджи Димитър” и там правехме и някои от записите си. Записвали сме и у нас, и у Киро. Спомням си, че след рок фестивала през 1987 г. се появи някакъв източногерманец, който поиска да му запишем една касетка, за да покажел какви хубави неща има в България и ние я записахме у Киро. Това е най-добрият запис, който сме правили, но той сега е някъде в Германия ...”

Някъде по това време започват и вечерните сбирки на „Кравай”. Там Васил се запознава с Вълко и правят рок трио „Милена”. Първоначално свирят парчета, които някой друг е композирал за Милена, но постепенно нещата се променят. Вълко отива в „Тангра”, Васил вика Киро Манчев, малко по-късно се появява и Бойчо и така се ражда „Ревю”. Младежите създават хитове като „Директор на водопад”, „Ала-бала”, „Ралица”, „Чичо” и „Цветя от края на 80-те” – песни, които кой знае как дори са записани в „Балкантон” и излизат на грамофонна плоча.

„Ние „Ралица” я записахме контрабандно – признава Васил. – Нещо не й бяха харесали текста. Ама дай да не говорим за това сега. Ти да знаеш, какви проблеми сме имали с „Кале” ... След фестивала през 1987 г., когато стана много яко, кандидатствахме и следващата година за същия фестивал, но не ни допуснаха. Хем го направихме под друго име – „Адамов плаж”. Но пак ни усетиха и ни спряха. И стояхме с Киро долу, сред публиката, под зорките погледи на офицерите от Шесто районно, които отговаряха за нас. Ние тогава направихме музика – всички ние – „Нова Генерация”, „Ера”, „Ревю”... Направихме велики парчета, които много-много не се пускаха и нашата музика нямаше равен старт с другата – официално приетата. Независимо от това, сега виждам, че тези песни още се харесват. И се харесват от млади хора, не само от нашите връстници. Мен затова не ме притеснява ъндърграунда и предпочитам да съм ъндърграунд, отколкото мейнстрийм. А и това, което в момента най-много ме интересува, е да направим нужното за да се появи новото рок поколение, с новите песни и новите послания.”

На въпроса ми, с какво се занимава в момента, Васил се обляга доволно на стола пред микрофона в студиото и признава, че почти са завършили филма, на който е посветил последните месеци. Даже са му направил пробна прожекция на 23 март, но само за екипа и неколцина приятели. Кита го включил дори в програмата на „София Филм Фест”, но официалното му представяне на този фестивал се отлага с една година. Сега оставало само да се доизпипат някои детайли – нещо като мастерирането на един албум. А филмът се родил от идеята за клип ...

„Искахме да направим клип на едно от новите ни парчета, което е за Клуб 17 – спомняш си го – едно прекрасно място, което просъществува година и половина и го затвориха. Аз настоях да работим върху клипа вън от София, за да не се пилеем и тръгвайки на път постепенно започнаха да се раждат и други идеи и клипът порасна до едночасов филм. После доснимахме. Аз вкарах вътре и Поручика – един пич, с когото също правим някои песни. Във филма има една негова – ще я видиш. Добрата новина е, че едни хора, които тръгнаха извън София за да правят клип, извадиха по пътя идеите си, обединиха ги и се завърнаха с филм. Без подготовка, без сценарий и без държавна субсидия. Времето и мястото на действието не са уточнени и историята може и да не се е случила...”

Казвам му, че напоследък ми върви на подобни истории, като с романа на Ирен Леви, който също броди в някаква приказна реалност. Питам го за заглавието и разбирам, че филмът се казва „Волни до гроб”. Казвам му, че този вариант е много по-добър от „Болни до гроб” и горчиво се шегуваме с окръжаващата ни реалност. Заглавието, обаче, е като отличителен знак за цялото онова поколение рокаджии, което днес условно наричаме Второ. Защото те всички бяха точно такива – волни, независимо, че за някои от тях полетът се оказа кратък. Спомняме си за Воев и за още някои, които вече ги няма, но са оставили своя ярък маркер във времето. Накрая говорим и за авторските права, но който иска подробности, може да използва постиженията на съвременните технологии по предназначение и да чуе целия ни разговор. Само ще допълня, че по темата за авторските права Васил Гюров каза:

„Мисля, че ако някой има талант да твори и създава художествена продукция, е добре да се посвети на това, а не да работи в Кремиковци, за да може да се изхранва.”

Още повече Кремиковци го закриха, мисля си аз ...

Румен Янев