Не помня кой всъщност предложи тази игра. Сега брат ми казва, че бил той, но аз съм сигурна, че първа я измислих. От скуката се раждат невероятни идеи.
Беше тъпа зимна ваканция, в която нямаше какво да се прави. Дремехме пред компютрите, но всички сякаш бяха изчезнали от Фейсбук. От дни нямаше нито един „лайк” под снимките, които качвахме. Усетих че се депресирам.
- Искаш ли да пуснем нещо в сайта за безплатни обяви? – попитах.
- Като какво например? – брат ми не звучеше много заинтригуван.
- Ами нещо, на което да се хванат.
- Като? Не мислиш да продаваме пак апартамента, нали? – брат ми ме погледна с досада.
- А, може да опитаме. Ще свалим още цената, така че да се скъсат да ни звънят. Помниш ли миналото лято каква лудница беше? – като се сетих, ме напуши на смях.
- Не ми се занимава с имоти и старчоци. Измисли нещо друго.
- Давам уроци по Вуду магия - казах.
- Какво? – летаргията на брат ми се беше изпарила.
- Да пуснем един такъв текст и да видим какво ще стане – бяхме изчели няколко книги за вещерски заклинания и знаех, че има хляб в този занаят.
- Всъщност ….страхотно! Браво, сестра ми – очите му светнаха.
Вдигнах гордо брадичка, не се случваше често да чуя похвала от брат си. С година по-голям е от мен, но смята, че е с десет по-умен. Който е част от айриш туинс, знае за какво става дума. Ирландски близнаци – така в Англия наричат породените. Израстването в такава двойка е низ от батални сцени. Но когато с брат ми открием общ интерес, действаме като едно същество. Няма кавги, няма спорове. Ставаме екип и половина – разбираме се от едно кликване.
Той направи профила за обявата: мъж на 38, с потребителско име Жар дава уроци по Вуду магия. Цена 100 лева за 30 минути.
- Не е ли много?
- Не. Ако наистина владееш занаята, не е много. Ако свалим цената, ще се усъмнят – брат ми винаги обмисля нещата от всички страни. Наистина си го бива.
Десет минути след появата на обявата ни, телефонът звънна. Долепих глава до слушалката в ръката му.
- Ало? Господин Жар? Имате ли магия за прогонване на съсед? – гласът беше мъжки. Не очаквах, струваше ми се, че увлечението по магиите е запазена територия на жените.
- Кажете – брат ми говореше бавно и някак отегчено. Това винаги вдъхва респект.
- Какво трябва да направя? – попита клиентът.
- Първо, направете пощенски превод за 100 лева на името на Калина Колева, адрес Пловдив, кв. „Тракия” 90. Записвате ли? Да, Колева Калина, „Тракия” 90. После купете гумена кукла. Когато парите пристигнат, се обадете пак – брат ми звучеше уверено. Ако имах пари, аз самата щях да му изпратя запис.
- Защо даде адреса на леля? – попитах.
- Защото е печена. С нея ще можем да се разберем.
Телефонът продължи да звъни през 5 минути. Някаква искаше съперницата й да изчезне, друг – съдружникът му да получи инфаркт. Гласът на брат ми не трепна нито веднъж, сякаш в такива желания нямаше нищо странно. На едни казваше да купят глина и да оформят от нея човек, на други – да направят парцалена кукла.
- Защо променяш условията? – изненадах се.
- И куклите, както хората, не са от една материя – брат ми ме изгледа отвисоко, както шаман би погледнал чирака си.
Когато нашите се прибраха, изключихме телефона. Нямаше смисъл от наднормени усилия. Шаманите също имат нужда от време за себе си. Брат ми се качи на видеоиграта, аз се залепих пред любимия сериал.
На другия ден спахме до късно. Нямахме спешна работа. Към 11 брат ми включи мобилния и той на секундата иззвъня.
- Аз съм тази, с която вчера говорихте – за магията на конкурентката. Получихте ли записа? – попита женски глас.
- Още не, но кажете – каза брат ми.
- Купих куклата. Какво да правя сега? – жената звучеше притеснено.
- Обесете я на греда в мазето.
- Защо в мазето?
- Трябва да е на тайно място. Ако живеете сама, може и в дома си да го направите, на корниза над пердетата например – брат ми ми намигна, очевидно се забавляваше. - След като я обесите, прободете с игли и ножове тялото й. Произнесете три пъти следното заклинание: Махай се от пътя ми.
- Ами, ако я убия така? – жената май беше разколебана.
- Всичко зависи от силата на желанието ви. Ако искате да я сплашите само – давайте го по-леко, не я бодете с много гняв. Все пак по-важно е вие да не пострадате – каза брат ми.
- Какво искате да кажете?
- За това ще говорим утре, когато получа парите си – брат ми затвори телефона и се затича към банята. Пишкаше му се, беше очевидно - докато говореше с жената, стискаше бедра и правеше смешни физиономии.
Телефонът иззвъня няколко пъти продължително, но не вдигнах. Не беше номерът на предишната пациентка. Когато брат ми се показа от банята, го погледнах въпросително:
- Да звъннем ли на леля, да видим пристигнали ли са някакви записи?
- Толкова бързо, едва ли – брат ми пресмяташе наум. – Трябва да минат поне 30 часа. Но не пречи да я предупредим. Звънни й.
Набрах номера на леля. Тя беше на 28, студентка по нещо си, незнам точно какво.
- Лелче, здрасти – казах бодро.
- Слънчице, как се сети да звъннеш? – лелчето ми се зарадва.
- С брат ми искаме да те помолим нещо. Може ли?
- Давайте, нали затова са лелите – засмя се лелка.
- Лелче, ние си играем на една игра… И като начало ще получим едни пари…, които ти трябва всъщност да получиш – не го казах много гладко, ама проблематиката е сложна, разбирате.
- Каква е тази игра, бе сладури? Да не ме затворят мене после? – леля май още се смееше, ама не съвсем.
Брат ми издърпа телефона:
- Лелка, дай аз да ти обясня. Не продаваме марихуана, споко. Невинно е, ама ще трябва да получиш едни записи за по около 1000 лева. Ще делим. Не казвай на мама – брат ми умее да убеждава. Ако аз бях леля, щях да се навия и на 2000 лева запис, срещу 200 за мен.
- Ей, хлапета, незнам какви ги вършите, ама това са сериозни мангизи. Не обещавам нищо. Ще трябва да помисля. Айде, чао засега. И умната!
Лелка затвори, а брат ми вдигна победоносен палец. Аз се спекох малко. Хвана ме шубето. Щом лелка има съмнения, значи работата не е много чиста. Крие усложнения.
- Ей, братле, да не загазим? – попитах.
- Споко, аз знам кога да спра – каза и погледна през прозореца. Короните на дърветата бяха побелели от сняг.
Телефонът издаде пронизителен звън.
- Искаш ли ти да вдигнеш? – попита брат ми.
ОК – кимнах. В слушалката мъжки глас каза „Ало?”, а аз отговорих: „Сътрудничката на маестро Жар”.
- Може ли да говоря с маестрото? – попита човекът.
- Маестрото е зает. Аз го замествам. Слушам ви – бях категорична.
- Както се разбрахме вчера с шефа ви, преведох парите и ... – човекът мънкаше, такива най-ме дразнят.
- Не ми е шеф – нервно го прекъснах. – Равностойни сме.
Брат ми се изкиска в шепата си.
- Извинете, не исках да ви засегна. Исках да разбера какво да правя с глиненото човече… Стана много хубаво, удивително прилича на тъща ми.
- Това е добре, приликата гарантира качествен резултат. Увесете човечето с краката нагоре. Одарете му 30 тояги и...
- Ще се счупи, извинете, че ви прекъсвам – гласът на мъжа трепереше.
Мразя да ме прекъсват.
- Ако толкова много знаете, направете си магията сам - отсякох. Брат ми едва сдържаше смеха си.
- Съжалявам.
- Има за какво – изсумтях. - След като хубаво натупате човечето, сложете парчетата в една кутия и напишете: „Тук почива …”, впишете името на тъща си.
- Колко хубаво звучи! И след колко дни ще гушне букета? – мъжът очевидно беше развълнуван.
- Моля?
- Какво моля? Няма ли да гушне букета?
- Не и веднага. Трябва да имате търпение – натъртих.
- Ще си наложа да съм търпелив – радостно каза клиентът. - Ще ви звънна пак. Имам още петнайсетина предплатени минути…
Връзката прекъсна. Облегнах се изтощено на стола. Тази работа беше изсмукваща. Брат ми ме потупа по рамото:
- Добре се справи, систър. Браво.
- Не ми се играе вече на тази игра – за малко щях да се разплача.
- Не може така – играе ми се, не ми се играе. Хората вече са платили. Просто няма да приемаме повече поръчки – каза брат ми. Телефонът пак иззвъня. - Чакай, аз ще вдигна този път…Ало? Да, слушам ви.
Дадох му знак да включи на високоговорител. Беше познат женски глас:
- Получихте ли парите? Пак съм аз, говорихме сутринта.
- Аа, клиентката с конкурентката. Какво става? – брат ми захапа банана, който току-що беше обелил. Цял ден не бяхме хапвали нищо. Думите му отекваха в слушалката с ехо, което ги повтаряше. Беше стряскащо веднъж да чувам брат ми да казва нещо, след което казаното да се връща обратно при нас.
- Стана голяма беля – жената хлипаше. - Обесих куклата на корниза в кухнята. Но преди час пердето се подпали. Добре че имах пожарогасител. Не знам как се случи, климатикът е далече от прозореца, не съм пушач, нямаше запалени свещи…
- Спокойно – каза брат ми, преглъщайки. Ехото в слушалката преглътна и то. – Това е малкият джин. Иска си своя пай. Вие оставихте ли му бутилка с ром?
- Ккккакво? Какъв джин? – жената изписка.
- Джинът, който помага в магията. Ако не го почерпиш, си отмъщава – каза брат ми.
Джинът, който помага в магията. Ако не го почерпиш, си отмъщава – повтори слушалката
Изтръпнах от ужас.
- Ккккъде да оставя бутилката? – попита жената.
- Скрийте я, закопайте я някъде около жилището си, джинът е хитър, ще я намери – брат ми шептеше, но слушалката пак повтаряше думите.
Жената затвори. Аз се хвърлих към брат ми:
- Стига вече. Аз няма да играя повече.
- И на мен ми писна, систър. Изключвам телефона. Ще ползвам твоя няколко дни – брат ми също бе загубил настроение.
Когато мама и татко си дойдоха, страшно им се зарадвахме – не беше ни се случвало от дълго време и те ни изучаваха невярващо. Не се отделихме от тях цяла вечер – те гледат новини, ние също, те превключват на тъп филм и ние вперваме очи в екрана. Деца-мечта.
Цяла нощ сънувах кошмари. Брат ми също изглеждаше недоспал сутринта. Правехме се, че нищо не се е случило.
В ранния следобед телефонът ми иззвъня. Вдигнах. Леля.
- Какви ги вършите, бе, хлапета – изкрещя тя.
- Защо бе, лелче?
- Затрупана съм от записи, намерих 18 бележки в пощенската ми кутия, всяка за по 100 лева превод. Няма да ги взема, да знаете. И ще кажа на майка ви – не бях чувала леля толкова ядосана.
- Не, лелче, моля те – брат ми издърпа слушалката.
- Писна ми от вас, не ме забърквайте повече в глупостите ви – леля затвори телефона.
- И какво ще правим сега? – ревнах аз.
- Млъквай! Нищо няма да правим. Ще изхвърля телефона – тросна се брат ми.
За щастие, тайфата ни пак се беше събрала във ФБ и чатът подейства разсейващо. Когато мама и татко се прибраха, пак бяхме предишните деца – не им обърнахме и грам внимание, хапнахме пред компютрите.
Не знам за брат ми, но аз спах като къпана. Събуди ме настойчиво звънене на входната врата. Брат ми стоеше пред шпионката и ми правеше знак: „Шшт”. Застинах на място.
- Кой беше – попитах, когато звъненето спря и чух стъпки надолу по стълбите.
- Ченгета – отговори брат ми.
Нямаше нужда да хленча. Каквото – такова.
- По-добре ченгета, отколкото разгневени клиенти пред вратата ни – казах.
- Дали да не направим парцалени кукли на полицаи? – смигна братлето.
Винаги е имал чувство за хумор.

Още по темата

21/01/2013

Нашите автори

Двете култури. Интервю с Ани Илков и акад. Петър Кралчевски

07/01/2013

Нашите автори

Рангел Вълчанов - разказвачът на истории