От няколко дни в българския политически живот възникна ситуация, в която за пореден път се възпроизведе класическа ценностна дилема: практическа полза срещу морален принцип. Става дума за избора, пред който са изправени ръководителите на политическата сила Реформаторски блок, след като тяхната основна инициатива в настоящото управление на страната – ключова промяна в основния закон – бе отхвърлена, не без предателството на коалиционните им партньори.

Отмятането от предварително поети ангажименти от страна на съуправляващите постави остро въпроса за смисъла от продължаване на участието в правителството и парламентарното мнозинство на „реформаторите”. Всъщност става дума за това дали те са готови да преглътнат както подигравките на своите опоненти, така и унижението, на което са подложени от смятаните досега от тях за съмишленици и партньори. Или ще предпочетат да запазят собственото си достойнство и уважението на своите поддръжници като се оттеглят доброволно от управлението и преминат в опозиция.

Възникването на тази ситуация не е неочаквано. Още при формиране на настоящото управление беше ясно, че то няма да е в състояние да прави сериозни промени, от каквито българското общество и държава спешно се нуждаят. Главния стожер на управлението – ПП ГЕРБ – никога не е била, не е и няма изгледи на стане прореформаторска политическа сила, а винаги ще си остане в плен на суетата на своя лидер, който иска да се харесва от всички, като не дразни никого с нежелани изменения. Все пак участието във властта на Реформаторския блок бе донякъде оправдано с очакването, че ще бъдат предприети поне някои належащи стъпки. Времето показа, че тази надежда е била напразна. Основните партньори в коалицията не показаха воля за същинска промяна – напротив, основната им задача бе да поддържат статуквото в угода на олигархията. Постепенно те се отказаха от реформаторската реторика, като я замениха с призиви за запазване стабилността на държавата, т.е. на собственото им управление. Самите представители на Реформаторския блок в правителството не проявиха достатъчно настойчивост и се примириха с половинчатите си начинания, и приеха безропотно отхвърлените си инициативи. Направените досега стъпки в различни социални сфери се оказаха непоследователни и лишени от потенциал за предизвикване на действително дълбоки изменения на социалния живот у нас. Стана ясно, че повече от имитации на реформи от настоящото управление не може да се очаква, тъй като за пореден път се потвърди, че скопената власт е обречена да бъде ялова.

Колебанието на ръководителите и народните представители от Реформаторския блок относно бъдещото им участие в управлението говори, че те са сериозно объркани в една относително ясна ситуация. Очевидно властта и свързаните с нея облаги им се услаждат. Обаче търсенето на благовидни предлози за удължаване на присъствието им в управлението – например чрез продължаване на започнатите от тях „реформи” – само увеличават породилото се към тях презрение у мислещите граждани, които са наясно с действителните им мотиви. Изглежда отново следва да им се напомнят някои банални истини: не всяко действие е реформа – има и промени, целящи блокирането на принципните изменения; подкрепата на симпатизантите не е даденост – тя трудно се печели и лесно се губи, особено след безпринципни отстъпки от основни ангажименти; властта не е самоцел, а средство за реализация на определена визия за развитието на обществото. И най-важното, честта и достойнството са единствените ценни притежания на човека – веднъж загубени, те не могат да се възстановят. Ако се съобразят с тези изстрадани житейски истини и постъпят съобразно с произтичащото от тях оттегляне от властта могат да се надяват занапред на подкрепата на досегашните си поддръжници сред гражданството. Алтернативата е безчестие, позор и омерзение от моралното им падение у свои и чужди в името на една мимолетна власт, чийто край няма да е далечен.