Правозащитни организации броят предалите се радикали в Алепо и откриват, че десетки са безследно изчезнали. Западни лидери заклеймяват Русия и Путин като непосредствени организатори на касапницата в Алепо и искат нови санкции срещу тях. Бан Ки Мун се извини на сирийците, че ООН не оправдала техните надежди.

Навярно е така. Само че Путин и Асад нямат никакво отношение към саморазправите, защото гражданските войни обикновено приключват по този начин. Историческият опит показва, че там пленници не се вземат! „Vae victis!” (Тежко на победените) – високомерно възкликнал галският вожд Брен на загубилите битката римляни.

Западът с потока от хули към Путин и Асад прикрива своята собствена вина за трагедията в Алепо. Първо, от Запада още през 2011 г. беше всестранно подкрепен метеж срещу международно признатото правителството на Башар Асад, представляващо страната в ООН. Второ, САЩ не направиха необходимото „умерената опозиция” в Алепо да се разграничи от терористите на ИД. Трето, Русия направи всичко възможно джихадистите да се изтеглят безпрепятствено от града към провинция Идлиб, за да не страдат гражданите.

„Добрата опозиция” сама се подведе под общ знаменател с непримиримите радикали и си избра да сподели с тях еднаква съдба под руските бомби и снарядите на армията.

Във войни като в Сирия няма понятия като комбатанти и пленници в тривиалния смисъл на думата. По-скоро пленен терорист може и да бъде взет в плен, отколкото правителствен войник да оцелее при джихадистите.

Към края на продължителни битки като тази в Алепо много от противниците вече се познават по лице, а понякога и по име. Те имат лични сметки за уреждане, в които няма жал и милост.

Войната в Сирия бе подкладена от държави в Персийския залив, защото Башар Асад не им позволи да изграждат газопроводи към Европа. Икономическите интереси забъркаха война със сложни политически, етнически и религиозни отношения – политическата опозиция срещу диктатурата на Башар Асад, мнозинството сунитите срещу управляващите шиити, араби срещу кюрди и християни. По време на войната противоречията бяха изострени до степен на антагонизъм, при който избиването на противниците се вижда като единствен изход.

При обсадата на Алепо е загинала най-значителната част от 10-те хиляди шиити на ливанската „Хизбула” и е нормално те да са против пускането на всички джихадисти от града. Там са намерили смъртта си хиляди ирански войници. И афганистанските хазарейци има защо да мразят все още несложилите оръжие „непримирими радикали”.

Ако хвърлим поглед назад в историята, може да се вземе за начало Древна Гърция. По време на граждански войни всеки спартанец бил длъжен да се определи и да вземе страна. Изтощителните вътрешногръцки войни са една от причините за упадъка на полуострова и за разчистване пътя за господството на Рим.

Знаменити са войните в Рим за власт – Цезар, Марк Крас, Помпей... А разбитото въстание на Спартак завършва с разпънатите на кръст шест хиляди пленени роби по протежение на пътя Виа Апия от Капуа до Рим.

Масови били екзекуциите по време на религиозните войни във Франция и войните за наследство на владетелската корона в Англия. Тогава с пълна сила се проявява опустошителната сила на религиозната вражда. За продължителен период от време „всеки век си имал свое Средновековие”.

Великата френската революция също притуря свой кървав дан. Колцина от жирондистите оцеляват? Идва ред и на самоизяждането – гилотините на Робеспиер не смогват да отсекат главите на самите революционери. „Революцията е като Сатурн, тя поглъща собствените си деца” – са последните думи на френския адвокат и революционер Пиер Вернио, малко преди да бъде изпълнена смъртната му присъда на 31 октомври 1793 г.

В гражданска война в САЩ през 1861-1865 г. загиват 134 хиляди души. На 12 и 13 май 1865 г. се провежда битката при ранчото Палмито - последното сражение на гражданската война. Куриозното е, че то е спечелено от южняците, два дни след като тяхната Конфедерация обявява капитулация.

Най-интересно в случая е каква ситуация настава в 11-те победени щата на Конфедерацията. Освободените от робство образуват банди, които грабят. Победителите от Севера не само грабят, но и избиват заможните „южняци”, за да им завладеят имотите и собствеността.

Революциите в Централна Европа в средата на 19-ти век не заслужават внимание – загиват малко хора, някакви си стотици.

За сметка на това революцията в Русия е благодатна илюстрация за жестокостите и жертвите на гражданската война. Няма официално призната статистика на жертвите, но те се колебаят около 940 хиляди за „червените” и 900 хиляди за „белите”. На практика пленници не са вземани, те незабавно са разстрелвани, често след прилагани инквизиции. Твърденията, че едните били „добри”, а другите „лоши”, не са състоятелни, защото гражданските войни озверяват участниците и от двете страни.

Изкушаващо е да се разкаже как Съветската армия навлязла в Германия, макар това да не е пример от гражданска война, но са задействани същите първични и примитивни инстинкти. Когато приближават Германия през октомври 1944 г., на командирите е наредено да проведат разяснителна работа сред войниците с цел да разберат, че тяхното лошо отношение и особено ексцесии към германското население само ще засили стремежа на Вермахта да защитава с всички сили Фатерланда. Това пък щяло да доведе до увеличени загубите на Съветската армия. Но докато първоначалната жажда за мъст не е задоволена от инструкциите няма ефект.

Изстъпленията не могат да бъдат оправдани и дори омаловажени. Могат обаче да бъдат разбрани: настъпвайки от Москва на запад, почти 3 г. съветската армия преминава през изпепелени села и руините на градовете. У войниците трайно се формира отъждествяването на хитлеровата армия с Германия като цяло. Разпалваният от пропагандата стремеж за възмездие е основната обединяваща и движеща сила на съветската армия през това време и няма сила, която да ги овладее при навлизането в Германия.

След Втората световна война минава вълна от репресии през сателитни на Германия държави. Бенито Мусолини и любовницата му Клара Петачи са фотографирани обесени с главите надолу, но не е ясно дали вече са разстреляни или това е станало след това.

Изкушаващо е да се обърне внимание на саморазправите в България в края на 1944 г. с представителите на свалената власт, когато са убити без съд и присъда около 25 хиляди души. Това е финалът на трупаното социално напрежение от Юнското и Септемврийско въстания през 1923 г., както и нелегалната съпротива от 1941-1944 г. Тези саморазправи са абсолютно незаконни, но са напълно обясними – убивани са за отмъщение персонални кръвни врагове.

През 1975-1979 г. „червените кхмери” избиват над 2 милиона граждани на Кампучия по идеологически причини, където те са издигнати в ранг на национална религия.

Следват гражданските войни в Африка, като Руанда е техен емблематичен пример – по време на геноцида през лятото на 1994 г. само за 100 дни са убити около 937 хиляди тутси и умерени хуту.

За насилието в гражданските войни съществува и един псевдорационален момент. При конвенционална война след сключване на примирието пленниците се разменят. Какво обаче да се прави с пленниците в гражданските войни, които остават заклети врагове по идеологически и религиозни причини? Всички победители завземат властта „завинаги”, завинаги ли трябва да си държат противниците в лагери и затвори, защото няма как да се „превъзпитат”? Не е реално.

Дали пък в процеса на своята еволюция човечеството не се е достатъчно „очовечило” и дали този процес окончателно ще приключи едва, когато хората престанат да убиват животните за храна, за кожи и рога, за удоволствие или поради съперничество с природата...

Еволюцията обаче е на достатъчно високо равнище хората да проумеят, че за да няма насилие в гражданските войни, те не трябва да се започват и да се подкрепят.