Като най-актуално – "The Floating Piers". Наричам го “transcending the interactive”. Не само "ходите по вода", но и ставате част от мета-мета-смисъл, т.е. надмогване на простата интеракция на жеста с "ходенето по изкуството", за да стигнете отвъд простото, физическо общуване с него. И в същото време, "The Floating Piers" e сякаш битов арт-жест – no any deeper meaning than its immediate aesthetic impact.

***

Разкриване чрез скриване.

***

Кристо: от Nouveau réalisme на Ив Клайн (да не го бъркате с Франц Клайн, s’il vous plaît) и “ултра-летристите” през 60-те (които вкупом се нервират от абстракционизма), до нещо като environmental modernistic monumentalism (по-скоро модернизъм в и чрез заобикалящата среда, а не нещо “еко”).

***

Коденберг, в неговата “Christo and Jeanne-Claude: Early Works 1958-64”, говори за нещо подобно (ако си спомням добре) – Кристо не само не държи изкуството да върви в крак с технологиите, но и сякаш иска да ни избави от тези чудовища.

***

Отвъд разговора на минус първо ниво за реалистичното рисуване срещу чувствителността на модернизма (или инфантилния спор дали бил българин), ние имаме само Кристо. Първото негово опаковане е през 1958, а жертвата е малка, празна ламаринена кутия от боя. Обвива я с платно, обработено със смола, завързва го с канап и го покрива с лепило и лак, а накрая го боядисва в кафяво и черно. Тъкмо този инстинктивен жест трансформира обикновения предмет в нещо “out there”. Кутията е някак “разбирана” извън основната си функция, а Кристо сякаш осъзнава, че е създал нещо, което не принадлежи на “строгия реализъм” (ако се доверим на по-късния Бодрияр); преобразувал го е в мета-предмет.

***
 
Най-ранните опаковки на Кристо сякаш разкриват задръжки, които силно напомнят за неговото собствено съществуване в задушливата среда на ранния роден комунизъм – и за личния му усет за културна изолация. Той не намира свое място тук. Hence, емиграция.

***
 
Всяка опаковка на Кристо поставя въпроси пред игнорантите: “какво е това”, “какво означава”, “защо е опаковано”. Но и пред cognoscenti-те: откъде идва камуфлираната вътрешност на обекта, каква е сублиминалната цел? Защо Кристо не следва, да речем, Мондриан или Бейкън, а намира свой начин? Ако Кристо бе избрал, да кажем, бронза, може би нямаше да я има онази негова фрагментарна непомерност? Геният на Кристо е в летливостта, в нетрайността, в глътката въздух; нищо мистериозно не закача или обърква сетивата.

***

Революцията му е в моментността.

***

Както пише Бърт Черноу, може би най-важният биограф на Кристо: самото действие на забулването може да изкриви рутинните възприятия. През 1928 Магрит рисува няколко версии на “Любовниците”. Целуваща се двойка. Мъжът е с костюм и вратовръзка, малко по-висок; жената леко се повдига нагоре, главите им се приближават – всичко е съвсем нормално, с изключение на факта, че главите им са покрити с плат. Резултатът е разтърсващ – недосегаемостта/непостижимостта на истинската любов.

***

^{"Плаващите кейове". Снимка: Калоян Константинов/OFFNews.}

Досущ като любовниците на Магрит, привидно импровизираните опаковки на Кристо чакат и настояват за следващо емоционално ниво, напоено с подтекст. Кристо опакова с идеята да се замислим какво ще намерим, ако разопаковаме. Ироничното е, че временното състояние на опакованото е в противоречие с традиционното и условно прието правило, че предметът на изкуството трябва да е в перманентно състояние. Кристо отрича идеята за перманентното като илюзорна. Дори само това го прави артист от най-висока модернистка класа.

***

Кристо има огромно влияние и върху новодошлите “фенове” на изкуството – богатите парвенюта, изплашени от имитираното high-brow на традиционните арт-дилъри. Произведенията му предлагат прекрасен мост (но не опакован “Пон Ньоф”), по който да минат към света на постмодернизма. Кристо и Жан-Клод работят извън традиционната арт-система, която функционира като елитен частен клуб; Кристо кара хората да се чувстват все едно отиват на някакво дръзко пътешествие заедно с него. Но, забележете, през цялото време той е смирен. Кристо дава на хората надежда, че могат да правят с живота си каквото поискат – извън конвенциите.

***

Едно важно уточнение. Да бъдеш “за” модернизма е точно толкова безсмислено, колкото и да си “против” него. Въпросът за "разбирането" на модернизма (и всичките му разклонения, включително постмодернизма) е прост. Масата е убедена, че артистът трябва да прави изкуство по същия начин, по който шивачът трябва да прави дрехи по мярка. Масата смята, че “изкуство” е единствено онова, което отговаря на досегашните й разбирания за изкуство (например строго реалистичното рисуване). Модернизмът обаче предлага на масата да бъде част от процеса, да твори мисловно, да използва въображението си, да гледа прост черен квадрат (“окачен наобратно”) – и това е най-трудната задача. Тук е и един от големите приноси на Кристо – той съобщава и на масата, и на cognoscenti-те, че трябва да общуват с обекта.

***

Разкриването трябва да е мета-акт на “прагматичното” скриване; Кристо опакова, за да разкрие нов смисъл на скритото от очите. Помислете върху това.

***

Кристо не е дада, не е примитивист, страни от това; той си служи с един вече донякъде отмрял семиотизъм в изначалната сосюрова традиция. Но той знае какво е и синтагма, и парадигма – и някак избира средата между двете, чрез на пръв поглед разбираем реалистичен жест.

***

^{"Плаващите кейове". Снимка: Калоян Константинов/OFFNews.}

В този смисъл Кристо прилича малко на Гоген. Гоген чувства потребност да надмогне класическите коне на Партенона, връщайки ги до своето дада, дървеното конче от детството. При Кристо това е детското удоволствие да “покриваш” неща, превръщайки ги в “антиизкуство”, в предложение за размисъл върху “не-показа”. (Доколкото изначалното същностно в изкуството все пак е показът.)

***

Кристо не избира нито един от вече традиционните модернистични похвати – да кажем, ташизмът, колажът или пък action painting-ът. Той, заедно с покойната Жан-Клод, създава нещо свое. Но и си остава дете на XX в. – опитва се да примири копнежа по детинска простота и непринуденост с изтънчения умозрителен интерес към чистото изкуство. Същевременно той си дава сметка, че няма възможност да изчака, за да види дали този wrapping-експеримент ще струва нещо като ново течение или изобщо; той просто разбира, че времето изтича, и действа.

***

Терминът "постмодернизъм" впрочем е подметнат за пръв път през 1975 от архитекта и дизайнер Чарлз Дженкс – забележителен ум, крайно изморен и дори разгневен от функционализма. Проблемът днес у нас е, че всеки ползва този термин крайно глуповато – за всичко ново в изкуството или дори мисловността. И никой, поради общата необразованост, не разбира, че постмодернизъм означава само едно – тотално отрицание на всичко предишно. В този смисъл, ако позволите една плебейска шега, дори Борисов е постмодернист, но не подозира. Той, така да се каже, вътрешно е много прост функционалист.

***

Специално в изкуството постмодернизмът не е нов стил, а по-скоро нова умозрителност спрямо класическото – и най-добрият пример е Лусиън Фройд. Фройд е важен, защото не се отказва да изследва rerum natura и човешкото, а не заради позирането си като пост-пост-някакъв-си-портретист. По същия начин, по който Картие-Бресон снима – и съперничи на – класически ренесансови платна.

***
Да си припомним и част от теорията на естетиката при Хегел: духът отделя самото себе си от самото себе си и прави този свой втори аспект своя полярна противоположност, а именно съществуване за и в Аз-а като противопоставяне на всеобщото. В този смисъл опаковането на Pont Neuf, да речем, e добър пример – хем какво е мост (нещо, което свързва), хем неговата интимна романтизация като отделно взет “object”.

***

^{"Плаващите кейове". Снимка: Калоян Константинов/OFFNews.}

Кристо прекрачва отвъд галерията или музея – излага произведенията си в публична среда, и това е революционно още в началото на 60-те. Извън байганьовското ломотене у нас (което прилича на онова за Ернст Неизвестни в Русия – не е наш, щото е избягал), проектите му предизвикват световен дебат за същината на самото изкуство – какво може да е, къде може да е, как може да изглежда. И наистина отварят съвсем ново пространство, където изкуството може да се случва.

***

Когато Кристо създава първите си objets в “Wrapped Objects” и “Packages”, едно от най-радикалните движения в Европа е споменатият “нов реализъм” – артисти, които използват “стоки” като материал за изкуството си. Но Кристо тук надгражда – монументалните му творби му не могат да бъдат преместени, и така хвърля мост между “изкуството” и “всекидневието”. “The Pont Neuf Wrapped” е форма както на изящно изкуство, така и на природно: защото хем представлява символична форма на моста, хем взаимодейства със заобикалящата среда. Опаковката го превърна в сублимация на мост и вид лечение на нашето арт-възприятие.

***

Всеки от нас има собствена представа за материалния свят, но – отвъд Парменид – тъкмо интуицията на мечтатели като Кристо нашепва, че от реалността ни дели невидима, но непреодолима мембрана; и че умът ни не може да докосне материалния свят, а само конструиран негов образ. При Кристо отграничението между материалното и въобразеното е водещо - и това е подчертано от скриващата/разкриващата драперия. Разбира се, всичко това си има предистория – например в елинистическите скулптури, наметнати със саван преди оргазма на “първото виждане” (откъдето идва и традицията на “откриване” на днешна статуя); стоиците дори говорят за драпирането като вид скрит танц на нещото, същината отдолу. Инсталациите на Кристо наподобяват именно това: драперията ни показва скритата форма чрез общуването с повърхността.

***

Самият Кристо никога не е част от никакво арт-движение – било то Fluxus или “новите реалисти”. Той инстинктивно отхвърля и не намира място в “съветска” България; никога не компрометира работата си заради други; просто смело загърбва тукашните идеологически свинщини. Остава символ на избора на абсолютна свобода и смелост (както когато се изправя пред the-powers-that-be, които не искат да му разрешат да опакова Райхстага) – и това може би най-доброто арт-образование за всеки млад артист и в България, и отвъд.

***

Краткият период от време, в който съществува всеки инсталиран проект на Кристо, поставя и спешна тема на осмисляне. Например, при Райхстага – миналото на Германия, но и бъдещето на новата обединена република и националното прераждане.

***

^{"Плаващите кейове". Снимка: Калоян Константинов/OFFNews.}

Всеки проект на Кристо се трансформира от нещо вещово във вид манифестация на все по-нарастващата му ангажираност с околната среда.

***

Изкуството му е напълно ирационално – освен в частта, в която е и бизнес. Но ако някой го обвинява за второто, значи не знае абсолютно нищо за модернизма и за изначалната масова обективизация в съвременното изкуство.

***

Добре, ако приемем, че Кандински, Клее и Мондриан са вид мистици, отричайки видимото заради една по-висша “истина”, Кристо флиртува с божествената лудост на късния разпад в изкуството. Изтръгнат донякъде насила от рационализма, той стига до собствено просветление – наравно може би с Франц Клайн, Золтан Кемени или “action painting”-а. Разбира се, Кристо – при цялата му самобитност – не може да живее в едно и също арт-изречение с Уорхол, но без съмнение е част от панорамата на късния модернизъм.

***
 
Апогеят в битието на Кристо и Жан-Клод не е в инсталацията на определено произведение. Проектите им не се смятат за завършени, докато инсталацията не е разглобена и изнесена, и мястото не се върне към нормалното си състояние. Но това някога уж нормално място е променено завинаги от докосването им. Платовете, въжетата, кабелите, стълбовете и всички останали материали отиват за рециклиране, но процесът на преоценка продължава дълго след като проектът е завършен. Най-голямото постижение на Кристо вероятно е точно в създаването на перманентна вътрешна преоценка – чрез произведения, обречени да бъдат временни.

***

Досущ като всички нас.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.