Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тукПриемам

Проф. Нели Огнянова (част 2): Платеното правосъдие и “недосегаемите”

Проф. Нели Огнянова е юрист, преподава Медийно право и пише по въпроси за свободата на изразяване, комуникационните права и цифровите медии

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 30 декември 2016 в 15:34130610

Първата част на интервюто може да прочете на този линк. 

Хайде пак възрожденски паралел, особено в светлината на борбата за просвета през първата половина на XIX-и в. – пак е имало две Българии, макар и без българска държавност. Едната - на малцината образовани и проевропейски настроени, и другата, на “раята”, която сравнително добре битува “под игото”, плюс чорбаджийската и съглашателска “висока средна класа”. Тогавашните ни бъдещи национални икони са имали картезианска свръхзадача – новобългарска просвета (Паисий, Софроний, Партений etc.), независима църква (Бозвели, Иларион), независима държавност (Раковски, четниците, Левски, априлските герои). Днес, условно, редът в свръхзадачата обаче е някак “шопенхауернизиран” – пак просвета, но и антикорупционен фронт и независима от държавната мафия “чиста и свята република”, с действаща правосъдна система.

Да се привличат хора за кауза не е лесно, особено за каузи, които изглеждат абстрактни и хората не разбират докрай как въпросът ги засяга – така е с върховенството на правото. Макар че който се е развеждал, който е имал спор за имот или за уреждане на родителски права, знае през личния си опит как работи правосъдната система. Каузата за върховенството на правото рано или късно ще стане приоритет. Да няма недосегаеми за правосъдието или специално привилегировани в спора между двама. Да се изкорени идеята, че ако си платиш, ще получиш справедливост, а ако не си платиш – няма да получиш. Хората очакват и по-бърз процес (знам, че ти, като колега-юрист, го смяташ за вид панацея, и не само ти) – но има статистика, която показва, че процесът в България далеч не е най-бавният от държавите в ЕС.

Твърдя само, че масите не разбират нашите юридически “интрикации”, камо ли процесуалното право, и копнеят за – ако позволиш тази шеговита препратка - “видими резултати”.

За мен основният проблем е в “недосегаемите”. Да видим, че правото е обща равна мяра - в момента то не е. Когато няма никой извън обсега на закона и правилата се прилагат към всички, нещата ще се променят радикално. За съжаление няма добра връзка между тези, които идват на власт, и хората, които биха могли да предложат качествени стратегии за социална промяна. Когато Христо Иванов стана министър на правосъдието, това беше един от редките случаи, в които човек, подготвен да направи реформа в определен сектор, зае позицията, която го овластява да проведе тази реформа.

Но де факто беше саботиран.

Именно. Показателно за волята на мнозинството. Ако може - реформа, но не съвсем. Ако може - без сътресения за статуквото. А защо позициите не се заемат от способните и подготвените е също въпрос, на който е време да се даде отговор. Защо изборът на хора е по някакви други критерии. Вече стана дума за “културата на страха“. Ако прокуратурата е безконтролна, ако може да тормози хора с проверки, ако разполага с информация за хора и близките им, включително за техни зависимости, която може при определени случаи да бъде използвана – става дума за култура на страха. Така фактически прокуратурата влияе директно върху другите власти и върху секторните политики – чрез хората. Такова послание впрочем се съдържа и в доклада на европейските прокурори - за липса на мерки за отговорност, отчетност и външен контрол.

Възможно ли е прокуратурата – един вид - да е иззела и функции на някогашната Държавна сигурност? И в момента да е нещо като “нео-вишинска”?

ДС беше относително невидима структура, но създаде културата на страха, защото ако си позволиш по-голяма свобода от допустимата според догмата, те застигат първо необясними проблеми, а по-нататък – и сериозни ограничения. Държавното обвинение би трябвало да работи прозрачно и мотивирано - но в посочения вече доклад се настоява за истинска прозрачност, включително за оповестяване на вътрешни актове, писма и инструкции. От друга страна, държавното обвинение охотно предоставя информация и работи с медии, за да влияе върху общественото мнение. Един главен прокурор квалифицираше политици лично от неделно шоу в националната телевизия. И сега има форми на близко сътрудничество, да си спомним самосезирането на държавното обвинение по публикация в „Труд“ и възлагането на МВР да извърши проверка в Министерство на правосъдието за престъпления по служба по времето на министър Христо Иванов.

Но да – имаш основание да я наричаш “нео-вишинска”. Авторитети като Здравка Калайджиева, наш съдия в Страсбург доскоро, обясняват многократно и отдавна, че тук са запазени представи за "съдебна власт" от времето на Вишински по модел, в който прокуратурата държи съдиите в страх и решава дали и за какво да им даде думата – модел, който продължава да съществува само в Русия. Нещо повече, Европейският съд по правата на човека е изразил ясно мнение за ненормалното разпределение на правомощията и т. нар."независимост" на обвинението, дължима по дефиниция само на съд.

Как да се противодейства на медийния рекет – на който, впрочем, същата тази прокуратура гледа благосклонно, като част от една и съща мафиотска структура?

Има медии в България, които се използват като политически инструмент. Основният път за реакция и защита, който правото предлага, е през Наказателния кодекс. А трябва решението да бъде радикално, с различни мерки, като се започне от мафиотското финансиране - да се пресече пътя за държавен ресурс към тези определено не-медии, поддържани изобщо не с цел по-добро информиране на гражданите.

И от друга страна – да се разширява теренът на качествената журналистика, като се очертае границата между медии и не-медии. Как? На първо място, чрез спазването на етичните стандарти, установени в демократичния свят. 

В днешната ни журналистика проблемът е на поне две нива – първо, поръчковата (плюс дребните суми за тролене), и второ – и далеч по-важно, - чистото невежество и незнание как. С други думи, днешната наша журналистика е предимно das Es, рядко das Ich и почти никога das Über-Ich (за каквато, например, се борихме в “Егоист”).

Точно така, но “пропороцията” в годините се променя. Винаги е имало незнание, но е имало и здрава и прилична атмосфера в редакциите, която да дава ориентир какво може и какво не може. Сега незнанието също е драматично – но по-непростимо е откровеното обслужване на институции, партии и личности. Вярно, властта се грижи за лоялните - и тази година не мина предложението евросредствата за електронните медии да се разпределят на състезателен принцип. И отново милиони са били разпределени без конкурс. Но не властта се занимава с поръчкова журналистика, нали? А реални хора, поръчкови писачи.

И още: живеем в държава, в която икономическият субект, близък до властта, непосредствено пише закона в свой интерес?

Точен цитат на шефката на БОРКОР. Поръчковото законотворчество е най-тежката форма на корупция. Но да беше само това. Проблемът с прилагането не е по-лек. Ако изобщо е мислим такъв избор - по-добре лош закон в добри ръце, отколкото перфектен закон у човек, който не знае какво да го прави или – по-лошо - го прилага съзнателно превратно. Например Законът за радиото и телевизията: парламентът го променя ситуационно, конюнктурно, когато намери за добре, включително в частен интерес, но това не е достатъчно - трябва да има и кой да приложи така приетата норма. За съжаление, през изминалата година видяхме, че има кой.

Но сега централен въпрос е как се противодейства на национал-популизма, който – и не само у нас – презвема консерваторския дискурс.

Нямам готово обяснение. Нямам представа как два милиона и повече са подкрепили мажоритарна система.

Те де факто не са я подкрепили, защото нямат капчица представа за какво става въпрос – те всъщност казват “вече не ни се живее така”. Т.е. Слави Трифонов не бива да бъде надценяван, и този референдум е “библиотекарски” проект per se – иницииран и почти изпълнен.

Ти разбираш ли какво казваш? Значи едни два милиона, без оглед на това какви въпроси са им задавани и доколко изобщо ги разбират – защото изборният процес не е никак проста работа - може да определят посоката и да отклоняват обществото от разумния път, за който хиляди хора са работили десетки години!

Точно това казвам, да.

“Библиотекарщината” не трябва да се насърчава – и като говорим за референдуми, да споменем по традиция Швейцария. Преди месец швейцарците са гласували на референдум за въвеждане на квоти за граждани на ЕС, които да работят в Швейцария. Но парламентът е отказал да изпълни решението на референдума и да узакони въвеждането на квоти. Това е Швейцария: гласът на хората се зачита, но не на всяка цена. Действа си централен здрав разум.

Българите от край време в политически смисъл сякаш разчитат не на главния, а на гръбначния си мозък. Нашата нова история е пълна с примери за некадърни éminences grises – от Ернрот до Цветанов.

При превзета държава и на централен здрав разум не може да се разчита: защото държавата е основен източник на ресурс, интересна е за прилежащите бизнеси, държат я здраво. Така и с референдума: изглежда, че внезапното желание на мнозинството да се съобразява с “народа”, е базирано на очаквания, че мажоритарната система ще работи в полза на ГЕРБ. Накратко, щеше да е добре да говорим повече за лечението, но светът се променя толкова бързо, че ни трябва време за диагностиката.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.




Още от : Нашите автори
30 март 2017
FACEBOOK
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.