Една от апориите (парадоксите) на Зенон е тази за стрелата. Нека разгледаме отровната стрела, която гръцкият герой Херакъл изстрелва през реката към кентавъра Несус.

Ако разделим полета на стрелата над реката на безкрайно много моменти във времето, през което тя лети, то ще видим, че във всеки един момент стрелата заема определено място и е в покой. Според Зенон един обект в покой не се мести нито в мястото, което заема в определен момент, нито към всяко място, в което обектът не е. Следователно, стрелата на Херакъл не се движи и няма как нито да бъде изстреляна от неговия лък, нито как да прониже кентавъра Несус. Въпреки това практиката показва, че стрелата може да полети от неговия лък и да уцели кентавъра или всяка друга цел, която Херакъл си постави.

Подобен парадокс лежи и в логиката на част от екозащитниците - на тези от тях, които разглеждат природата като статична във всеки един момент от времето и обявяват, че целта на хората е да я запазят. Те твърдят, че преди започването на антропогенната дейност, тоест на намесата на човек, природата е била в устойчиво движение, а след въвеждането на антропогенната дейност е започнала някаква динамика и неустойчиво движение, което ще доведе до екологични катастрофи с глобални размери.

ОK, нека приемем за вярна презумпцията, че човешката дейност е въвела природата в неустойчиво развитие, което може да доведе екологични бедствия. Следователно, рационално би било да коригираме действията на човека. Това може да се случи по два начина. Първият е да се доверим на свободната воля на всеки индивид да го направи, което е реално капитализъм със свободен пазар и икономическа свобода. Вторият е да се доверим на централно планиране и забрани от надпазарни органи, имащи монопол върху принудата и насилието, които да внесат корекции в свободната воля на всеки индивид (срещано във всеки политикономически строй с централно планиране – държавен капитализъм с планова икономика, социализъм, комунизъм, т.н.).

В капитализма със свободен пазар и икономическа свобода (т.е. преобладаваща частна собственост) системата на ценообразуване зависи от търсенето и предлагането. И тя произвежда сигналите за това дали един проблем в динамика бива разрешен или не. Например, при повишено търсене на хляб, цената на хляба ще се качи, това ще даде сигнал на предприемачите да започнат да произвеждат хляб, тези, които го правят ефективно, ще реализират печалби, а тези, които го правят неефективно, ще реализират загуби. Съответно, производството на хляб консумира суровини като пшеница и енергоносители. Тоест, по-високото производство на хляб води до повишено търсене на тези суровини, което повишава и техните цени.

Когато предлагането на тези суровини намалее поради тяхната ограниченост, те поскъпват и следователно, самият хляб поскъпва. Това дава сигнал по цялата верига към всички участници. Потребителите могат да променят консумацията си (поне частично) към алтернативен продукт (в случая картофи или ориз) или предприемачите могат да намерят алтернативна суровина. И тъй като всеки пазарен участник борави със своята частна собственост, той ще е отговорен за нейното управление и ще реагира адекватно на сигналите, които цените му подават. Следователно, функционирането на системата е устойчиво и прогресивно, дори при нарастваща популация, стига човешкият технологичен и научен прогрес да продължи (а той не показва признаци за забавяне, дори напротив).

При системата за централно планиране се допуска, че законът за търсенето и предлагането не работи и цените не са достатъчен сигнал за устойчивото функциониране на системата. Ето защо субекти, които не са участници в свободния пазарен процес и свободното изразяване на воля от всеки индивид, трябва да налагат по насилствен начин ограничения, за да осигурят предпоставки човешкото функциониране да е устойчиво и да не доведе до самоунищожение.

При системата за централно планиране има три проблема. Първият е допускането, че частните собственици не могат да управляват максимално ефективно и устойчиво своята собственост, включително своето тяло. Ето защо надпазарни субекти трябва да определят как да се управлява тази собственост. Но към момента тези надпазарни субекти не могат да бъдат други освен отново хора, но имащи монопол над насилието, така че да налагат своята воля над останалите хора. Следователно се допуска, че съществува някакъв стимул, който позволява на едни хора да управляват чужда собственост по-добре отколкото своята собствена собственост, включително своите тела. По-просто казано, допуска се, че един държавен чиновник може да управлява по-устойчиво вашия апартамент отколкото своя собствен апартамент. Причината за това допускане остава незнайна, а то самото е в противоречие – кой ще управлява апартамента на държавния чиновник в такъв случай?

Вторият проблем е, че надпазарните субекти могат да осигурят устойчивото функциониране на системата, като коригират закона на търсенето и предлагането чрез забрани и регулации на цените. Но всъщност тези забрани и регулации на цените отново се вписват в закона за търсенето и предлагането, просто те ограничават едното или другото като израз на свободна воля и/или управление на частна собственост чрез налагане на насилие. Например забраната да се строи на даден парцел (частен или държавен) ограничава предлагането на земя и рефлектира върху цените. Ако пък надпазарните субекти интервенират и регулират цените чрез насилие, то това рефлектира върху търсенето и предлагането, като ги фиксира в определено равновесно положение, което е неефективно. Тоест, забраните и регулациите отново са подчинени на закона за търсенето и предлагането, а презумпцията, че те са по-ефективни, ни връща към първия проблем.

Третият проблем е много свързан с първия. В капитализма със свободен пазар и икономическа свобода цените са сигналът, който коригира поведението на всички участници. В централното планиране надпазарните субекти нямат такъв сигнал и съответно се допуска, че те имат надчовешка възможност да виждат в бъдещето и така да планират ефективно. Което си е чиста или, в най-добрия случай, научна фантастика.

Ако оставим теорията настрана и влезем в практиката, също ще видим факти в подкрепа на горния извод, че централното планиране е неефективно. Например, проучване от 2006 година, публикувано от Националния здравен институт на САЩ, показва, че през 2005 година не съществува нетна загуба на горска маса в държави с БВП на глава от населението над $4600. Множество други проучвания пък показват категорична корелация между икономическата свобода и икономическото развитие. Следователно, можем да твърдим, че и на практика правилото е, че колкото по-развита е една икономика вследствие на прилагането на капитализъм със свободен пазар и икономическа свобода, толкова по-зелена е тя. Което е и очевидно, имайки предвид какви са нивата на смог и екологичните катастрофи в държави с централно планиране като Китай (запрашеността на въздуха в Пекин често е над нивата, характерни за горски пожар) и какви са те в държави с капитализъм със свободен пазар като Швейцария или Норвегия например. Причината за това е много проста – повишеното търсене на енергия и продукти, произведени от дървесен материал, води до повишена цена спрямо ограниченото им предлагане (гори в наличност), което от своя страна дава ценови сигнал на производителите, че е време да търсят алтернативи като производство на топлинна енергия от природен газ, електронизация на документи и книги, както и повишаване на предлагането вследствие на устойчиво управление на частни и публични гори чрез залесяване.

Тук някъде се дава аргументът, че по политически форсиран път мръсните производства от Швейцария се изнесли в Китай и ако това не беше така, Швейцария щеше да е бунище. Да, но ако погледнем теорията (примера с хляба) и как цените дават сигнали, всъщност ще видим, че когато предлагането на евтин труд намалее, това ще даде ценови сигнал към предприемачите, което ще ги постави пред няколко избора: да повишат цените на продуктите или да потърсят алтернативен начин на производство. Без централно планиране едни предприемачи ще направят първото, а други – второто. Вторите обаче, подтикнати от ценовия сигнал, ще търсят алтернативи по научен път и така ще постигнат автоматизация на производството, което всъщност ще е екологичен вариант за Швейцария. Както беше казал изпълнителният директор на "Найк", когато го попитали защо не си автоматизира производството при положение, че може, той отговорил, че това е елементарно за него, но все още по света има предлагане на труд под цената на автоматизацията. Щом това предлагане изчезне, той ще автоматизира всичките си заводи. А това предлагане ще изчезне неизбежно вследствие на икономическото развитие на държавите, приемащи аутсорснати производства, както вече стана в Южна Корея, Сингапур, Япония, които достигнаха статус на развити икономики.

Възможно е подкрепящите централното планиране да твърдят, че в такъв случай Китай е трябвало да забрани приемането на чужди производства, така че и той да остане зелен, и Швейцария да остане зелена. Да, но това поставя самия Китай пред въпроса как да изхранва своето милиардно население и доколко етично е китайците да живеят по пещерите и да умират на 30 години от зъбобол, а швейцарците след няколко години да се разхождат по други планети. Пък и дали това е волята на самите китайци?

Ако се абстрахираме от абсурдите, че природата е статична, че можем да замразим времето и че трябва да се върнем в пещерите, за да не унищожим света, и разгледаме дилемата дали саморегулацията на индивидите в условия на капитализъм със свободен пазар или регулацията на надпазарните субекти ще осигури устойчивото развитие на хора и природа, то поне за мен изводът е ясен. Липсата на сигнал, който да определя ефективността на решенията, както и липсата на надчовешки пророчески възможности поражда неефективността на централното планиране. Още повече, забраните са всъщност подвластни на закона за търсенето и предлагането и са просто неефективна форма на ценообразуване поради по-горе дискутирания проблем. В същото време саморегулацията на индивидите като пазарни участници при липса на насилие и преобладаваща частна собственост и използването на цените като сигнал води до максимално ефективно и устойчиво използване на ограничените ресурси, както и технологичен прогрес, стремящ се към перфектност. Както теорията, така и практиката подкрепят този извод.

Пътят към зеленото развитие е да постигнем максимален икономически растеж вследствие на свободната воля на гражданите и бизнеса, а не на централното планиране на политиците. Да бъдем повече като Швейцария, Норвегия и Сингапур и по-малко като Венецуела, Куба и Северна Корея. Последните освен, че не са зелени, са си направо червени.

П.С. Горното е подсказка за зелените и еколозите, че от икономическа гледна точка те трябва да се коалират с десните, а не с левите партии, и да бдят за измерването и контролирането на външните ефекти от управлението на частната собственост. Тоест, ако завод пуши и трови околния град, то той трябва да заплати цената на вредите плюс премия, която ще е ценови стимул предприемачът да спре да пуши. Това е и логичната роля на Зелените партии. А не призиви от рода на „Да национализираме рудодобива”.

Още по темата

04/02/2013

Нашите автори

Евтиното държавно висше образование е всъщност много скъпо

22/01/2013

Нашите автори

Черната овца е субсидията, а не Пайнер

14/01/2013

Нашите автори

Колко струва една платинена монета

06/01/2013

Нашите автори

Quo vadis 2013?