През следващите месеци политиците ще говорят все повече за „народа”. Всевъзможни корпоративни и откровено криминални групи ще се опитват да ни убедят, че именно те са „народа”. От негово име и в тяхна полза, все по-често ще ни се налага да бъдем свидетели на опити за „игра с публиката”. Но, независимо от декларациите и обещанията, българският популизъм все така ще продължи да бъде бледо копие на руското народничество от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Най-съществената разлика е в това, че в някогашна Русия е съществувала вярата в „мъдростта на Народа”, докато у нас тя е заменена с дълбоко и неприкрито презрение.

Най-тежкият проблем продължава да бъде полуграмотността, която агресивно съчетава претенции за компетентност с примитивните представи за електоралното поведение на българските граждани. Този модел бе наложен от маркетинговите агенции, които утвърдиха представата за политиката като пазар. На този „пазар” отново предстои да излязат всякакви амбулантни търговци на обещания. Предстои ни отново да преминем през период, в който някакви хора ще крещят „ние сме народа”. След това, други, подобни на тях, ще започнат да измерват кой колко силно вика и на базата на това ще ни убеждават кой за кого се кани да гласува.

Все пак, в месеците на започналата предизборна кампания, има и нещо добро и то се състои в това, че с малко повече усилия ще успеем да очертаем един ясен дневен ред, спрямо който всички кандидати за слава и власт ще трябва да пренаредят „стоката” си. Българските граждани ще трябва да се произнесат по предложените от политическите партии отговори на въпросите на днешния ден – темата за сигурността и миграционната политика; темата за промените в избирателната система; темата за външната политика на България и качеството на евро-атлантическата ни интеграция, както и темата за политиката към възрастните хора, която в никакъв случай не се свежда единствено и само до размера на пенсиите.

В традиционните игри се съдържа представа за власт, която продължава да бъде все така актуална, независимо от мъчително бавната модернизация на българското общество. Един от най-видимите примери за това е т.нар. българска народна топка. В своя български вариант, това е може би единствения колективен спорт, в който няма екип. Правилата на играта са познати на онези, които са я играли в училище, в часовете по т.нар. физическо възпитание. Не е доказано в каква степен тези часове са ни „възпитали”, но е сигурно, че моделът на поведение се е запазил и е оказал влияние върху начина, по който възприемаме колективните усилия и играта в екип.

При народната топка водещо значение имат капитаните или консулите. Те си избират играчите, те си подават топката с тях и именно те могат да отстранят играч на противниковия отбор, ако успеят да го улучат. Останалите играчи трябва само да подпомагат капитана (консула). Когато бъдат улучени те трябва да застанат зад линията и да продължат да обслужват своя капитан. Играчите трябва да внимават да не бъдат уцелени от топката и да се опитват колкото е възможно по-бързо да я върнат на капитана. Играта продължава докато остане само един неулучен играч на полето. След това същите или други капитани я подновяват като се опитват да заложат на играчи, които имат по-бързи рефлекси и успяват да избегнат летящата към тях топка.

Въпросът дали ще останеш капитан не се решава на игралното поле. Както и да завърши играта, капитаните остават на постовете си, докато не бъдат сменени от организаторите на игрите. А у нас, твърде много полит-технолози претендират за организатори на игри по българска народна топка. Именно те, а не резултатът от играта, определят кой ще продължи да „цели” останалите.

Всичко това тягостно напомня организацията и разпределението на задачите в българските политически партии. В тях, както и в повечето форми на организиран живот у нас, липсва способност за колективно вземане на решения. Всъщност, напълно липсва идеята за екип, който е обединен около общи ценности и цели, в който всеки допринася с уменията и подготовката си за постигането на общ резултат. Важни са капитаните, а всички останали, повече или по-малко, имат функциите на обслужващ персонал. Улучените от чуждите капитани биват отстранени незабавно и остават зад линията като понякога им се разрешава да „гонят топката”, за да я върнат отново на капитана. В българската народна топка екипът е сведен до група от потенциални мишени за чуждите капитани.

Новата игра на народна топка започна. След като капитаните не успяха да улучат навреме противниковите играчи и да ги „избият” от полето, организаторите на игрите започнаха да ги сменят. Миков не успя да неутрализира амбициите на Нинова и това ще му коства заемането на ролята на „компетентен наблюдател”, (както обичат да казват спортните журналисти, които все по-често стават политически наблюдатели или политици у нас). Същото се случи и с Първанов, чиито амбиции за овладяване на БСП бяха неутрализирани от други организатори на игри, които прецениха, че АБВ трябва да слее с останалите букви от азбуката на БСП. Бившите комунисти ще играят на тези избори „като за последно” и затова започнаха да „избиват” първо своите, по стар партизански обичай.

Твърде много „избити” от дясното игрално поле бивши играчи ще се опитат да станат капитани в тази игра на народна топка по български. След като Реформаторският блок не успя да формира подходящ списък от мишени, посвети усилията си на взаимно „целене” между играчи, възприемащи се като капитани. След като групата на РБ се озова в непривичната роля на среден отбор, който може да бъде „избиван” и от двете страни на игралното поле, изглежда че по-голямата част от неговите фигури ще останат зад линията, за да тичат след безадресно изстреляните топки. Някои от тях „дадоха всичко от себе си”, но тъй като и без това нямаше много за даване, не успяха да спечелят доверието на чуждите капитани.

Други се опитаха да очертаят свое поле, разграфиха го и се надяват, че играта ще се премести при тях. Българската народна топка винаги се е играла на различни терени по едно и също време, но това зависи от организаторите на игрите и дори от онези, които продават билети и „спортни принадлежности” за тях. Опитите за обединение в полето на традиционната десница, поне засега нямат шанс да сменят терена на играта, независимо от това колко бързо могат да тичат играчите им от едно поле към друго. Изглежда, че за пореден път, за тях ще бъде отредено мястото на резервен отбор, който може да бъде „отсрелван” без това да се отразява на общия резултат от играта.

ГЕРБ продължава да бъде най-добре подготвеният отбор по българска народна топка. Който бъде уцелен излиза незабавно, без дори да си мисли, че може да оспори попадението. Списъкът с кандидати за играчи може и да оредее, но никога няма да се изчерпи. Докато останалите капитани се занимават с „отстрелването” на своите собствени играчи, (дори и когато са внедрени в чуждото игрално поле) ГЕРБ се придвижват по терена все така организирано, търсейки всяка възможност да „върнат топката” на Борисов.

В народната топка, както и в изборите у нас, никой не се интересува от мнението на публиката. Очаква се тя да аплодира майсторските изпълнения на капитаните и разочарованието на „избитите” от игралното поле. Българската политическа народна топка не включва избирателите, на които е позволено да бъдат зрители на играта. Затова периодично по трибуните възниква желание на отделни групи и „цели трудови колективи” да се наредят сред капитаните. Но, организаторите на игрите внимават да не би някой от публиката да се смеси с подбраните от тях капитани. Затова все по-често публиката по трибуните предпочита да търка лотарийни талони, отколкото да подкрепя своя отбор, гласувайки за него.

Още по темата

16/12/2016

Нашите автори

Невъзможното „програмно“ правителство

10/12/2016

Анализи и Коментари

„Врява и безумство”