- Вие сте добър човек – изрече настоятелно господинът със зле изгладените панталони и пуловер - очевидно скъп, но му беше твърде голям - което навеждаше на мисълта, че сигурно е подарен от някой богат вуйчо или пък е закупен от магазин за втора употреба. Глупак, определи водещото качество на събеседника си Екатерина и светкавично взе решение да го отпрати. Бяха й го натрапили като човек, способен да оцени позитивите - и най-вече недостатъците на екипа й, това най-горещо интересуваше Екатерина, не че тя самата бе неспособна с един поглед да оцени кой може да й подложи динена кора; кога, кой и как ще й забие нож в гърба.

Да забие нож всеки бе способен. Напоследък хората се раждаха с нож в ръка и още преди са се родили знаеха в чий гръб ще забият хладното оръжие. Та въпросният досадник й беше изпратен да оцени какво се случва в ръководения от нея консултантски състав! Хайде бе. Умеел да намира подход към всеки експерт– хайде бе! Изкарал най-високия процент за успешно водене на преговори сред сто подобни нему глупака; затова й го бяха натресли да оцени лоялността, качествата и недостатъците на всеки в екипа й. Хайде бе!

Екатерина не понасяше качествата, които притежаваха наглите й подчинени, и познаваше до съвършенство огромните им като пропасти, като дупка в асфалт, като гранулом в зъб слабости – и ги държеше здраво; факт, обясняващ обстоятелството, че в нейния собствен гръб все още нямаше забит нож - не че подобни желания не съществуваха повсеместно.

- Вие сте светъл и сърдечен човек – заяви хапльото, едва оставащ жив под погледа й в подарения си пуловер. Да, за добра - беше прекалено добра към онези тении, които се стремяха да я ухапят откъм гърба. Боже, този нещастник в развлечените панталони не би следвало да престъпи прага на кабинета й. Кой го е пуснал? Кой!

Ножът, който ближният иска да забие в гърба ти, се ражда преди да се е родил самият ближен, драго ми развлечено пуловерче. Във всяка семка от диня аз виждам динената кора, която искаш да ми подложиш.

- Да, аз съм сърдечна личност – призна Екатерина. - Вече изгубихте десет минути от времето ми, а аз трябва да го използвам за благото на ... - тя не уточни за чие благо имаше намерение да използва безценното си време. Да го тълкува както ще този малокалибрен нещастник. – И още нещо, аз съм добросърдечна личност, но развлечени пуловери и панталон, окапан с кафе или някоя телесна течност, не са допустими в този офис. Затова, господине, ако обичате, напуснете работното ми място и когато си купите костюм в тъмносиньо или черно, и тъмна вратовръзка с цветни мотиви плюс черни обувки, а не тези, които носите сега и които сигурно са принадлежали на дядо ви, да не кажа прадядо ви ...

- Но аз... – изфъфли античният пуловер, но госпожица Екатерина въобще не го погледна. Изрече: – Довиждане, господине, как ви беше името.

- Петров – отговориха й накапаните панталони, но фамилията Петров не би могла да извика у нея нищо друго, освен презрение. Долнопробната фамилия тъкмо се беше дотътрила до вратата, когато госпожица Екатерина е досети за нещо и извика:

- Я стойте. Тъй или иначе вече сте тука. Занесете заповедта, подписана от мене, относно последно предупреждение за уволнение на госпожица Тодорова, нашия ПР специалист. Вчера беше закъсняла за работа 7 минути, а онзи ден обедната й почивка продължи 36 минути при допустими 30. Преди да съм забравила – в CV-то ви пише, че говорите английски. Направете ми този превод до утре, 15:00 часа – и тя напъха сноп листа в ръцете на слисания оценител на човешките характери.

- Но аз… – той захвана объркана нишка на съчинение по картинка в три части, но Екатерина вече бе вперила поглед в монитора на компютъра си. Пуловерът започна да тъпче пода от крак на крак, накрая гушна снопа листа за превод - както мъртвец гушва букетчето. Изведнъж прежълтял повече от мъртвец, той изтърси ни в клин, ни в ръкав: – Но защо? Та вие сте добра млада жена.

Екатерина не му каза: – „Ти си кръгъл глупак, господине“, защото беше изтънчена дама. Ти ще ми кажеш каква съм. Точно тебе чаках да си отвориш устата и да блъвнеш поредното си прозрение. Твърдиш за мене, че съм добра – значи нищо не разбираш от хора, малоумнико. Ще ти покажа къде зимуват рачетата. Ще навра всички рачешки истории от главата ти на едно друго място, дето слънце не влиза. Ти ще ме учиш кой какъв е, какавидо миниатюрна.

На следващия ден пуловерът беше облякъл костюм, който бе успял да смачка така, щото крачолите на иначе скъпия панталон изглеждаха нагризани от хлебарки. Ризата бе гладена със сигурност само където нещастникът очакваше, че се вижда, но сакото се бе извъртяло леко встрани и така ставаше ясна неогладената част от ризата. Обувките му не бяха лъснати както подобава и се беше срязал при бръснене.

- Добро утро – поздрави я одяланият експерт.

- Препоръчах ви да дойдете в костюм – заяви Екатерина и го изгледа така, щото оглозганият се ококори и зина така широко, щото тя видя всичките му кътници. – В този вид ще изплашите клиентите ми. Те всички са хора със стабилен бизнес. След петнайсет минути - след като се приведете в нормален вид - елате да разговаряме за превода ви. – Не го изчака да преглътне, грабна снопа листа изпод мишницата му и впи вглъбен поглед в монитора, сякаш той не само че никога не се бе раждал, но и майка му, баба му, баща му и дядо му никога не се бяха раждали и нямаше шанс такъв глупак да се появи на света.

- Но защо постъпвате така? – попита смачканият, но за Екатерина не съществуваше нищо друго, освен монитор, компютър и задълбочен анализ. – Защо? - повтори нещастникът и в този момент само малкото нокътче на малкия пръст на госпожицата пред монитора потрепна. В луксозния офис нахлу един господин с извънредно мощна физика – шестколесна бронирана бойна машина в човешка форма, която не изрече нищо. Сграбчи льолото за яката на иначе скъпия костюм и впи поглед в малкия нокът на госпожицата. Нокътят се спусна бавно - като пух от глухарче - към бюрото. Шестколесната машина светкавично пусна яката и злополучният експертен екземпляр се изсипа като чувал с цвекло на пода. Машината замръзна на място, сякаш в резервоара й нямаше нито капка гориво. Показалецът на госпожицата литна на височината на дребен кламер над бюрото, при което шесколесният се наведе, предпазливо вдигна експерта от пода, сякаш въпросният бе новородено от кралското семейство, и собственоръчно изтупа омачканите му колене. След това бронираната ръка се отпусна грижовно върху рамото на специалиста по човечност и с особено внимание, сякаш последният бе направен от злато и диаманти, го изнесе от офиса.

- Но аз...аз ви благодаря… - измърмори експертът съвсем ошашавен.

След петнайсет минути същият експерт, облечен в изискан черен костюм с толкова остри ръбове на панталоните, че с тях можеше да разрежеш свински бут на деветнайсет порции пържоли, и риза, която искреше с белотата си като цистерна със сладолед, стоеше изправен пред госпожица Екатерина. Въпреки безупречната цена, костюмът му стоеше като бляскав афиш, лепнат върху разнебитената стена на стара постройка.

- Преводът ви показва неумение да боравите с термините от нашата област, както и непознаване на материята – сряза го госпожицата. Премълча, че строежът на изреченията беше безупречен, че нямаше граматически грешки, че дори термините, за които го беше заяла, бяха използвани точно на място. Но ако на един нещастник веднага му кажеш, че се е справил, той ще навири нос и от него не става подчинен. – Преводът ви показва пълна липса на познания - отсече тя.

- Да, познания в областта - призна скъпият костюм, който вече не ставаше дори за афиш. – Но се надявам да се справя утре по-добре. Вие ми кажете откъде да чета.

- Аз не съм образователна институция. Трябвало е да научите откъде да четете преди да се явите пред мене – отсече Екатерина. Този път нокътчето на малкия й пръст се вдигна по-ниско от кламер.

- Не! – извика афишът и раздрънканата му стена започна да хлопа. – Не викайте онзи идио… господин, моля ви. – Той е груб и...

Нокътчето само това и чакаше – устреми се във въздуха като ястреб, в офиса влетя шестколесният, стисна новия костюм и без церемонии го изнесе от стаята.

- Но вие сте хуманистка – извика афишът, тътрейки крака по коридора. – Защо го карате да постъпва така с мене?
Нокътчето се поколеба и отново полетя – този път като лазерен лъч - към бюрото.

Бойната машина рязко пусна експерта и той отново се спусна към пода като чувал – пълен с нещо по-тежко от цвекло, извънредно тежко.

- Съдейки от показаното поведение през изтеклите дни – подхвана Екатерина ясно и отчетливо като релса на експресен влак. - Вие не заслужавате първоначалната заплата, която ви бях определила. Считайте се уведомен, че намалявам заплатата ви със сто и петдесет лева. Вие не умеете да поддържате порядъчен вид, държите се с обидно пренебрежение, обиждате и унижавате моите подчинени, наричайки ги груби. Ако не сте съгласен с понижението на заплатата, можете да напуснете веднага.

Но той не напусна. В края на втората седмица Екатерина намали заплатата му с още трийсет лева. Постави го дежурен в две поредни недели, наказа го административно затова, че не отговорил на повикването й, както и защото в анализа му липсвали четири запетаи (а тя не беше образователна институция). Порица го пред колектива, че гледа през прозореца, а не работи, както и затова, че купува на колежката Лалова кафе извън определената за целта кафе пауза, на което човекът с презряната фамилия Петров отговори:

- Ще се постарая да промените мнението си за мене. Вие сте човек с добро сърце, който не осъзнава какво прави.

В края на изпитателния срок той стоеше, потънал като удавник в скъпия си костюм, обувките също скъпи, но не лъснати както подобава, кърпичката - побита като самотна купа сено в джобчето на гърдите му. Той я гледаше в лицето, а не както останалите й подчинени в малкото пръстче и нокътчето, което ръководеше дейността на цялата компания.

- Ще трябва да се разделим – подхвана госпожица Екатерина. – Вашата работа не отговаря на изискванията – отбеляза за всеки случай тя, защото кажеш ли на някой новак, че работата му отговаря на изискванията, той ще навири нос като небостъргач, а това е съвсем недопустимо в кръга на нейната дейност.

- Но се получиха отлични отзиви от мои клиенти – възрази той, което вдигна кръвната захар и самото кръвно на госпожица Екатерина.

- Позволете ми да познавам собствените си клиенти по-добре от вас – отряза го тя.

- Не ги познавате – демонстрира самоубийствено поведение типът. – Вие не познавате самата себе си.

- Какво? – за пръв път в професионалната си блестяща и безукорна кариера госпожица Екатерина подскочи от мястото си. Никой не се бе осмелявал да й приказва така. – Видяхте, че с глупави ласкателства относно доброто сърце, което имам, не стигнахте доникъде – изрече твърдо като свредел госпожицата. – В момента минахте отвъд уволнението си.

Ти си най-гадното същество, което съм срещал, помисли си специалистът с презряната фамилия Петров. Ти си отвратителна, завистлива и подла. Змията е благородник в сравнение с тебе, сярната киселина е лимонада в сравнение с тебе, скърцането на бойната машина е звук на люлчина песен в сравнение със злобния ти глас! Ето това искаше да изкрещи презряната фамилия Петров, но забеляза нещо... нещо много необичайно, което завърза езика му. Погледът, който се подаде от очите на госпожицата, не беше съскане на питон, измъкващ се изпод тежък камък. Погледът й не беше нож, който се е родил още преди човека, така че човекът да го забие в гърба й.

Погледът й беше трева, която пробива земята след голяма суша при първия топъл слънчев лъч; този поглед беше малко дете, което го е страх да влезе в морето. Това дете плаче, бяга назад, но вълната така го привлича, така го привлича... В продължение на тези шест месеца той наистина беше забравил, че е проницателен експерт, оценяващ силните страни на човешкия характер. Бе забравил кога е роден, беше забравил името си дори, защото към него се обръщаха, окуражавани от шестоколесната бойна машина и от самата госпожица Екатерина, с „оня“. Но оня не можеше да бърка: този поглед беше току-що родил се нов лист на старо, уморено дърво, зелен лъч, строшил пробивната глава от хром-ванадиева стомана.

- Да – каза експертът обречено. – Продължавам да твърдя, че сърцето ви е добро – простена с последни усилия той. - Няма защо да ви лаская. Тъй или иначе ме уволнявате. Но ... сте и красива, но…

- Какво „но“! – изтрещя гласът на Екатерина, но погледът, онова дете, уплашено от огромното море, вече се бе осмелило, беше позволило на вълната да докосне уплашените му глезени. Детето в този поглед беше щастливо.

- Нищо – каза презряната фамилия Петров и потупа гънките на сакото си, което въпреки огромната си достойна цена отново изглеждаше долнопробно.

- Как така – прошепна Екатерина. Този път нокътчето й въобще не се вдигна – нито колкото кламер, нито колкото сноп листа за превод, нито дори колкото един единствен лист.

- Ами просто сърцето ви е широко – измънка въпреки себе си омачканият костюм. – Жалко, че го забелязах.

Той очакваше шестколесната бойна машина да връхлети, да сграбчи яката му както обикновено и да го изхвърли като чувал мръсни котета извън луксозния офис, извън коридора, извън двора, просто да го метне на улицата завинаги, но... Окаяната фамилия Петров вдигна поглед, после пак вдигна поглед още по-нагоре и направо разтърка очи с юмруци. После се ококори.

Госпожица Екатерина се усмихваше. Но то не беше усмивка на тиранозавър рекс, който ти казва, че преводът ти не струва, нито усмивка, която нарязва опонента на деветнайсет пържоли; беше широка, съвсем детска, съвсем женска, съвсем красива, съвсем мека, топла и хубава усмивка, каквито имат щастливите хора.

- Знаете ли – измърмори човекът с нещастната фамилия Петров. – Въпреки всичко вие сте хубава.

- Какво? – усмивката изчезна като дим, като риба, която в последния момент се е откачила от въдицата.

- ... много хубава – измърмори завеяно Петров, после сякаш дойде на себе си, в очите му се появи разум и той завърши куцо: – Давайте ми заповедта за уволнение и да си ходя.

Госпожица Екатерина се опита да поеме дъх и не успя. Отново се опита и отново не успя. После една усмивка – хем широка, хем дълбока като вир в река, където се къпят дребни деца, огря лицето й отказа да се махне оттам.

- Вие не сте добре – каза тихо тя на Петров. – Вие направо никак не сте добре.

Усмивката й, този път свободна от мрежи и капани, се разля из целия супер луксозен офис. Къде ти супер луксозен офис - цяла България - от Дунав до Петрич и Черно Море - не можеше да побере такава уплашена усмивка. Къде ти Петрич, вселената беше тясна за това усмихнато лице, което никак не подобаваше на госпожица Екатерина.

Още по темата

26/11/2016

Нашите автори

Люда: разказ от Здравка Евтимова

12/11/2016

Нашите автори

Теви: разказ от Здравка Евтимова

30/10/2016

Нашите автори

Ноември ще дойде утре: разказ от Здравка Евтимова

16/10/2016

Нашите автори

Кучето: разказ от Здравка Евтимова