Като гледам по телевизията румънските протести, стигам до два извода. Първият е, че подобно нещо у нас не може да се случи. По простата причина, че в пренаселените български затвори няма осъдени корумпирани политици. Просто няма кой да бъде амнистиран. Нашата амнистия отдавна се е случила по силата на неписания закон: „За кокошка няма прошка, за милион няма закон!“ Вторият още по-любопитен извод е, че, ако сега преди изборите погледнем рейтингите на партиите, то ще видим, че най-нисък рейтинг имат тези, които поставят в основата на своите предизборни програми борбата с корупцията - разните нови роящи се десни проекти едва -едва събират до един процент народна любов./ Отделен въпрос е доколко са искрени в програмните си заявки, като се знае, че някои от тях са изучавали и практикували научния костовизъм, изградил пазарния и моралния им мироглед/. И обратното – на най-висока популярност се радват тези, които обещават да раздават най-много пари и обществени поръчки. За съжаление, оформя се и още един, доста нелицеприятен извод, а именно – че просто ние като нация нямаме нищо против корупцията, особено ако участваме в нея.

Защо българинът с такава наслада обича да краде от собствената си държава? И до ден днешен няма отговор на този въпрос. Въпреки, че доста видни българи са го търсили.

Като писателят Георги Марков, например, в своите „Задочни репортажи“ по времето на комунизма: „ Имам чувството, че присвояването на обществени средства е закон на живота у нас…Системата краде от нас, затова ние трябва да крадем от нея…Системата – това е организацията на големите крадци! И съдът принадлежи на големите крадци, които съдят нас, малките крадци, загдето им намаляваме откраднатото…“ Писателят отива и още по-далеч в дебрите на криминалната социалистическа народопсихология: „…стопанските крадци представлявали най-умната и най-инициативна част от населението…Крадецът - казваше моят познат от милицията – изкарва и за себе си и за държавата. Мързеливият глупак не може да изкара нищо и ние фактически губим от такива честни некадърници…“

Може би, причината за страстната любов на нашенеца към кражбите и корупцията е в пороците на социализма? Може би, но виждаме, че далеч преди Г. Марков, Алеко Константинов открива същите народо-психологични черти, които се вихрят и по времето на следосвобожденския капитализъм. Нека си спомним „Разни хора, разни идеали“: „ Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш в облаците в съзнание на своята честност. Глупец, счупена пара не струва твоята пладна честност!.. Аз живях, ти страда. Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели? …Еле тази солунска митница – на сърцето ми е израснала ваджията! Ех, че келепир, майка му мечка! Да, ще султанът да ни даде Македония, че да ти се изтърся аз тебе в Солун, ама догдето нашата партия е на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата…Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака…“

Това е положението. То не се промени и при следдесетоноемврийския капитализъм/ въведен между другото от комунистическата партия/. Излезе ли някой да протестира, когато цяла една авиокомпания като БГА „Балкан“ бе продадена на стойността на един софийски апартамент? Или когато най-големият металургичен комбинат на Балканите „Кремиковци“ бе „шитнат“ за 1 долар, а после препродаден за 300 млн.? Или когато БТК бе подарена за 200 млн. евро, а после препродадена за 1 млрд.? А когато садистично и користно бе ликвидиран гигантът „Балканкар“ – по своето време петият-шестият по големина холдинг в Европа,- който произвежда и изнася по 100 хил. кара годишно за 1 млрд. и 200 млн./повече от САЩ и Япония взети заедно!/, някой да протестира публично? Не, разбира се. Чак когато през 1994 г., по времето на дехидроинженера-кмет Янчулев, най-накрая откраднаха посред лято и водата на яз. Искър, и София неприятно засмърдя, се чуха по-гневни викове. И до там.

Ние вдигаме бунтове главно по икономически причини. Не случайно се казва, че българинът се активизира, за каквото и да е, само, ако му бръкнеш в джоба. С кандърми, каузи и идеологии работата не става. Те не го интересуват чак до там, че да се озъби на султана. Освен в кръчмите, както правилно е отбелязал Поетът. В по-ново време нашият малък, но героичен народ, два пъти масово излезе на улиците да протестира срещу властта. Първият път през 1997-а, когато доларът стана 500 лв. при оставката на Жан Виденов и 3000 лв, докато Добрев се готвеше да прави второ соцправителство. И вторият през 2013-а, когато сметките за ток се повишиха. И в двата случая само месеци преди това същият народ кротко си налягаше парцалите при премиера Виденов, когото в провинцията посрещаха като месия, да не говорим пък за премиера Борисов, издигнат направо на божествен пиедестал.

Ето защо никога няма да видим половин милион българи на демонстрация срещу корупцията. Никога. Ние от много време държим уверено първото място по корупция в ЕС/съгласно ежегодните доглади на авторитетната неправителствена организация Трансперанти интернешънъл/. Нещо повече. Ние сме страната на неограничените възможности в корупцията. Така, както в САЩ е култивирана вярата, че всеки бедняк има възможност някога да стане милионер, така и у нас масово живеят с мисълта, че все някога ще се доберат до някоя корупционна схема. И ще захлебят и те, така да се каже.

През 1878 г. румънците участваха в освобождението на Плевен. Днес ни показват нагледно как да се освободим от корупцията. Но има ли кой да ги види…Виж, ако напролет сметките за парно се окажат двойно по-високи заради свирепата зима, то нищо чудно по нашите площади да се изсипят не половин, ами и един милион души! И тогава вече братята румънци има да ни дишат праха!