Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тукПриемам

Норвежката Мария и българската Мария

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 24 февруари 2017 в 09:41166656

Срещнах се днес с една стара приятелка, не сме се виждали от студентските години.

Намерихме се отново случайно, във фейсбук, в една група за филми или книги, не помня точно. Нямаше да я позная, тя е с нова, непозната фамилия, от години живее в Норвегия. Но моята фамилия си е все същата, та тя ме откри. И след двайсет години се видяхме, на наша земя, даже на жълтите павета, и успяхме да изпием едно кафе на живо и да си полафим, вместо да си чатим.

Мария се казва, като мен. Омъжена за норвежец, свестен човек, интелигентен, намерили се в България. Имат един син с красиво, но труднопроизносимо норвежко име. Толкова знаех за личния й живот. Във фейсбук комуникацията винаги е някак накъсана, избирателна, посегнеш, напишеш нещо, пък после го изтриеш. На живо е друго – виждаш очите на човека. Виждаш усмивката му, не емотикон. Защото усмивката може да е присмехулна, може да е горчива, може да е тъжна или лъчезарна – още не са измислили толкова нюанси на усмихнатите личица. И когато човек седне срещу теб, само от тая усмивка разбираш повече отколкото от десет поста в социалната мрежа.

Поговорихме си надълго и нашироко, смяхме се, прегръщахме се, даже селфита си правихме. Кой знае кога ще успеем пак да се видим, макар че си обещахме да не е след двайсет години.

Прекрасно е да се видиш със стара приятелка и да осъзнаеш, че и двете не сте се променили ни най-малко и все още има за какво да се посмеете. Но не това исках да ви кажа.

Пиша този текст, защото осъзнах, че никога не бих могла да живея където и да е извън България. Осъзнах го, докато Мария ми разказваше за чистото им и подредено селце, за модерното училище, за интересната си работа, за спокойствието и стриктното спазване на законите, за това как няма бездомни кучета и дори няма откъде да си осиновиш, та трябва да си дойдеш до България. Всичко им е хубаво, уредено, мирно, никой не удря детето, нито жена си, за такива неща се влиза в затвора. Всеки си почиства след кучето, иначе – глоба. Шофьорите постоянно си дават предимство и всеки е учтив с другия. Изобщо – чудна държава, закони, ясни правила, демокрация, социален модел.

А в същото време клиниките са пълни с хора, които се лекуват от зависимости и са на първо място по разводи в Европа. 50 процента от всички бракове завършвали с развод, ми казва Мери.

- Защо така? – питам.

- Ами, хората не си говорят. Даже и като се развеждат. Не могат дори да се скарат както трябва. Просто си мълчат, всеки си прибира багажа, подписват документите и кой откъде е.

– Кажи честно.

– Сериозно, никой с никого не разговаря истински. Ето, с колегите сядаме на кафе всеки божи ден и за 12 години не разбрах нищо за когото и да е от тях. Какво обича, какво го трогва, какво го дразни, влюбен ли е, измъчва ли го нещо. Като стена са. Само общи приказки, и то толкова общи, че все едно слушаш прогнозата за времето. И не стига това, ами ако ти се опиташ да разкриеш нещо за себе си, се стряскат и съвсем се затварят като миди. Не искат да се чувстват задължени да отговорят на откровеността ти.

- Боже, аз нямаше да оцелея там и ден. – възкликвам.

- Ами, то човек свиква. Чак ти става странно, ако някой те заговори. Решаваш, че иска нещо от теб. Да седнеш на кръчма с приятели, да се смеете шумно, да си говорите щуротии – няма такова нещо. Там хората са на крайности. Или са тихи, затворени, пуритани. Или са от тези, алкохолните туристи, които пълнят фериботите всеки уикенд заради евтиния алкохол. Няма средно положение. Но дори пияниците са примерни граждани от понеделник до петък, а от петък вечерта до неделя – запой. После изтрезняване и в понеделник пак на работа. Не пийват, защото е част от забавлението, а за да се напият. Пиенето им не е споделено удоволствие като при нас, ами такова едно – индивидуално и затворено. И да, има много предимства животът там. Спокойствие, стандарт, уреденост. Само дето купонът го няма, тръпката я няма. Знам ли, може би едното изключва другото.

Цял ден ми се върти в главата този разговор. Вечерта на кучкарника виждаме приятелско семейство. Съвсем спонтанно ги каним у нас – от рождения ден на Теди е останал пълен хладилник с три вида салати, кюфтета и мезета. Сядаме кой на ракийка, кой на вино или бира. Децата подскачат напред-назад с кучетата. Едното шамаросва другото, карат се. Някой бута чаша, почистваме. Смеем се. После спорим малко за политика. После си клюкарим за общи приятели. Пак се смеем. Някой се оплаква от работата, друг от кредитите. Трети разказва виц. После всички почваме да се прозяваме и към 12 часа гостите си тръгват, защото домакините ще си лягат.

Докато прибирам масата, отново си спомням за Мария, която вижда съседите си веднъж годишно и която не прескача кучешки акита по улицата, но няма с кого да седне и да изпие една бира в китното им, чисто селце, където даже и кръчма няма. И не й липсва толкова кръчмата, колкото сладките приказки в нея.

Имаме си много трески за дялане. Откъдето и да ни подхванеш – корупция, невежество, насилие, бедност. От бездомните кучета по мръсните софийски улици до порутените къщи в пустеещите села, проблеми колкото искаш. Но поне си говорим. И физиономиите ни не са лицемерно разтегнати в усмивка. Може да сме кисели, мрънкащи, недоволни, черногледи, даже зли понякога. Обаче сме истински. И когато се усмихваме, не е само от добро възпитание.

Не знам накъде ще поемат децата ми. Ако се разпилеят по света, ще пътувам напред-назад. И без да се разпилеят, пак ще пътувам, ще разглеждам с широко отворени очи и ще попивам впечатления. Но винаги ще се връщам у дома, при моите си хора.

Не знам за вас, но аз така мисля. С емотикони не се живее.

И накрая си мисля за десетките ми приятели и роднини, за стотиците хиляди българи, дето ги разпъдихме по всички краища на света. Дано са намерили хората си и мястото си. Пък ако не са, да вземат да се върнат. Ще седнем, ще хапнем и пийнем каквото има, ще се наговорим, ще се посмеем и ще си поплачем, може и да се напсуваме, но накрая ще си простим. Защото все сме си наши.

Пък кучешките акита ще ги почистим, колко му е.

Статията на Мария Пеева е от сайта "Мама Нинджа".




Киро Горския

Рейтинг : 1016

17.05 2017 в 22:42 6
+ 0
- 0
Затова хората трябва да пътуват и да четат повече, а не като станат на средна възраст да си казват "ех колко ни е добре - мизерия, ама поне си клюкарим на воля, пием ракия и държавата не ни взима децата като им лепнем някои и друг шамар... стойте си, мами тука, къде ще ходите на запад, виж тука като се изака кучето на улицата няма да ви глобят, тея студени европейци с уредените им градове не знаят какво е живота".
Госпожата ако отиде да види някои други държави, може и да осъзнае, че има опция "сърдечни и весели хора, но без мизерия и кучешки лайна". Само, че няма такова място, на което хората да живеят добре без да спазват правила.
El Commandante

Рейтинг : 70442

24.02 2017 в 19:58 5
+ 11
- 0
"или ако ме мислят за втора ръка човек"

Не знам човек, никога не ми се е случвало...
bls

Рейтинг : 1670

24.02 2017 в 17:13 4
+ 0
- 1
Коменданте, не може да не признаеш скапаното лицемерие в много от народите назапад, еле пък на северозапад. Изпитвал съм го на гърба си от германци, австрийци и швейцарци - като се научиш да го разпознаваш ти иде да се хванеш за кобура всеки път щото аз предпочитам ако ще ме цакат или ако ме мислят за втора ръка човек, то поне да не го правят с усмивка - това съм го виждал да го правят и германци спрямо германци - такива от западна германия спрямо такива от източна германия - даже си имат и обидно наименование за тях .. ама както и да е. Това тъпо изразче "истински" не е лишено от смисъл в конкретния контекст. Сори, че обобщавам ама макар да сме отчайващо прост /или изпростял и оскотял/ народ в голямата си част то все още не сме усъвършенствали лицемерието както трябва.
glas1996

Рейтинг : -802

24.02 2017 в 10:24 3
+ 4
- 12
Блудкаш, но разбрахме, че Норвегия не е най-подходящото място за клюкарки, а иначе наистина е кофти, че червената мафия прокуди децата ни, каймака на нацията.
El Commandante

Рейтинг : 70442

24.02 2017 в 10:12 2
+ 15
- 4
A и още нещо:

"Обаче сме истински."

Всеки път като го прочета тва нещо или го чуя и се хващам за кобура, тва ми е в топ 10 на нищонезначещите изрази, който ме вбесяват то червено.

Не смеееее безгрешни но сме ииииистиииииинскииииииии, сипи още една ракия,мамаимдеба западняци, мое да сме в лайна до шията обаче сме ИСТИНСКИ.

Понякога се чудя хора, дали изобщо сте ходили на запад от Калотина...или па на изток или на север....
El Commandante

Рейтинг : 70442

24.02 2017 в 10:06 1
+ 14
- 3
"Имат един син с красиво, но труднопроизносимо норвежко име. "

Какво му е толкова трудното на Щайнгримур Гудмундсон не разбирам?
Въпрос на навик.


По темата: еми като искаш аху иху и веселби, ше идеш у Испания мой човек, нема да одиш у Норвегия.

Иди малко у Испания да видиш дали ше ти липсва България...ше ти липсва ама нанайси...
 
Още от : Лайфстайл
26 май 2017
FACEBOOK
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.