Как Васил Левски, ако бе жив, би организирал протестите срещу властта през 2013-а така, че да постигне победа? Комитите от фейсбук увлякоха българите да излизат на жълтите павета в продължение на месеци, но не получиха оставката на правителството. Опитахме се да открием техните грешки, съпоставяйки стъпките на онлайн бунтарите и стратегията на Апостола 150 години по-рано. В навечерието на 19 февруари, когато отбелязваме 141 години от обесването му, потърсихме за коментар един от най-задълбочените изследователи на живота на Дякона - проф. Пламен Митев, декан на Историческия факултет в СУ “Св. Климент Охридски”. Митев е и зам.-председател на Общобългарския комитет “Васил Левски”, създаден Общобългарският комитет „Васил Левски" е създаден през 1991 г. с цел да прилага идеите и политическото завещание на Апостола и да направи всичко това, което Васил Левски е виждал като път за развитие на България, когато е вършил комитетската си дейност.

- Какви биха били протестите през 2013 г., ако бяха организирани от професионален революционер като Васил Левски, г-н Митев?

- Звучи футурологично, но ако Апостолът живееше по наше време, той най-вероятно би постъпил по същия начин, както когато е започнал подготовката по организирането на българската национална революция. На първо място той би се ориентирал в реалните политически настроения в българското общество и на тази основа би разработил конкретен план как да се подготвят бъдещите действия за постигането на крайната цел. Това включва изграждането на сериозна мрежа от съмишленици по места, които да представляват различните социални групи и прослойки в българското общество и които се превръщат в гарант, че борбата ще следва неотклонно своята основна цел.

- Има ли вариант Левски да заеме страната на властта?

- Не, категорично! Имаме много свидетелства, останали от неговата кореспонденция за това как той вижда своето бъдеще в свободна България. Левски следва непоколебимо позицията, че би бил полезен за своя народ и като обикновен човек, а ако се налага да продължи борбата в други страни - ще го направи в името на своите идеали. Не мога да си представя Левски в позицията на управник, защото той няма амбицията да преследва успех в борбата, за да вземе някакъв пост в управлението на България. Не един и двама свидетели разказват, че са питали Дякона дали ще стане цар след победата и той е отговарял, че никога не си представя в “демократската република” да има цар. Готов е бил да стане пастир, овчар, защото води борбата в името на големи цели, а не за смяната на едни управници с други.

- Турската власт е смазала със сила народоосвободителното движение, заловила е Левски и го е обесила. Днес правителството провежда друга тактика спрямо протестиращите - избягва съзнателно конфликтите с тях. Ако Апостолът бе жив каква тактика щеше да предприеме - мирни средства или насилие?

- Левски никога не е бил защитник на силовите методи заради самите тях. Не случайно той се фокусира върху предварителната пропагандна подготовка сред населението за бъдещата национална революция, залага на подготовката на кадрите, които трябва да осъществят на дело идеята за тази революция, пращал е най-доверените си комитетски хора в Сърбия и Русия, за да получат нужната военна подготовка, плащал е да се преведат от сръбски или от руски различни военни пособия, които да бъдат полезни за подготовката на въстанието. Левски е против авантюристичното разбиране на идеята за революция, за насилие, за оказване на физически натиск над тогавашните управници. Той се противопоставя и на решението за обира при Арабаконак, страхувайки се, че едно ненужно действие на насилие може да привлече вниманието на полицията и да доведе до разкриването на дълго готвената революция.
Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен, защото и ситуациите са различни

- Днес отново имаме мюсюлмани във властта - по един или друг начин ДПС участва в управлението ва България повече от 20 години.

- Ако проследим тези 25 години след промените, действително ДПС присъства открито или скрито във властта. Между тях има етнически турци, но немалка част са наследници на насилствено помюсюлманчени българи.

- Ахмед Доган неведнъж е твърдял, че Левски е любимият му герой в историята. Това не е ли цинизъм на фона на по-нататъшната му кариера - с признанието, че ДПС се финансира от обръчи от фирми, с организираните екскурзии от Турция по време на избори?

- Още преди 10 ноември Ахмед Доган написа книга, в която разсъждаваше върху идейния свят на Апостола, твърдеше, че Левски е един от най-ярките примери които той иска да следва като политик.
Зад всички действия на Доган има немалка доза цинизъм, но заради това на предните парламентарни избори ДПС получи сериозен шамар, защото не получиха очакваните гласове. В днешното общество отношението към ДПС е доста по-различно, отколкото в началото на 90-те или в края на 90-те години, когато ролята на тази партия беше възприемана от тогавашните опозиционни сили във вариант, в който им беше удобен, за да се разправят с правителството на Жан Виденов или да потърсят някакъв баланс при разпределянето на силите в парламента. Говоренето срещу ДПС и Ахмед Доган винаги е било следствие на политическите разбирания на съответните играчи на родната политическата сцена.

- Да се върнем в Лято 2013 - напоследък се чуват все повече гласове на общественици, които твърдят, че протестите биха имали успех, ако бе пролята кръв, ако е имало палене и чупене. Като изследовател на живота на революционер като Левски, вие как мислите - нужни ли са жертви за успеха на една революция?

- Първо трябва да се направи важно уточнение - за революция ли става дума или за протести? Когато ние, професионалните историци, използваме понятието “революция”, ние влагаме определено съдържание, което към настоящия момент трудно може да се приложи. Ако говорим за революция в литературния смисъл на тази дума - да, има основания да се говори за необходимостта от морална революция. Но моралната революция не винаги е революция в буквалния смисъл на думата - на цялостна промяна на държавната система. Когато Левски говори за национална революция, той поставя точно тази задача - премахването на съществуващата деспотско-тиранска система и замяната й с демократска република. В момента у нас имаме република, конституция, признание в Европа и в света като част от Европейския съюз, като част от НАТО - за какъв тип промяна тогава ще говорим, ако използваме понятието “революция”? Ако говорим за промяна на политическите морали, това означава ли промяна на държавния строй? Според мен липсата на конкретни отговори по тези въпроси е една от главните причини за неяснотата на протестите през последната година. Много лесно е да се хвърлят в публичното пространство красиви фрази за премахване на задкулисието и монополите, за реална свобода и демокрация. Но в момента ние все пак сме законова държава с републикански политически строй и понятието “революция” някак губи своята тежест, ако го прилагаме за всеки социален протест у нас.

Големият проблем на днешна България, поне според мен, е в огромната бездна между богатите и бедните. Богатите стават все по-богати и по-малко на брой, а бедните стават все повече и много по-бедни, отколкото са били преди 1, 2, 3, 5 или 10 години. Този проблем не може да бъде решен с обикновени социални протести, които нямат ясна визия какво искат да постигнат. С празни приказки не се прави промяна.

- Как би постъпил Левски?

- Онова, което Левски променя в нашето националноосвободително движение, е прагматизмът в действията, за да бъде постигната крайната цел. Стъпките, които той предприема, са свързани първо с реално установяване на обществените настроения и на таза база разработва конкретен план за тактиката и стратегията, която ще се използва, и практическо осъществяване стъпка по стъпка на тези предварителни дейности, които ще подготвят революцията. А не “Дайте да викаме на едните “червени боклуци”, на другите “вие сте нашето бъдеще”, а не е ясно кое е нашето бъдеще. Да дойдат на власт същите, които бяха преди една година, ли, или онези отпреди 5 години? Това ли е промяната, това ли е революцията? За мен е малко пресилено твърдението, че е имало революция през 2013-а, защото в крайна сметка целта беше да бъде сменено едно правителство.

- В началото на 2013 г. един човек даде живота си в името на борбата срещу мафията във Варна. Защо жертвата му не вдъхнови народа да излезе масово срещу властта, а беше възприета като лудост?

- Жертвата на Пламен Горанов във Варна беше част от онези фактори, които наелектризираха допълнително протестите, дадоха допълнителен стимул в изявата на гражданското недоволство. Но защо впоследствие този пример не беше толкова вдъхновяващ…? Пак ще се върна във времето на Левски - ако се опитаме да изчислим колко жертви са дадени по време на т.нар. четнически акции между 1864-5 и 1875-6 година, ще установим, че десетки българи, повечето от които са забравени днес, стават жертва в опитите си да предизвикат промяна на режима. Техният героичен пример остава незабелязан от мнозинството българи. Неслучайно един от най-добрите ни народопсихолози - Иван Хаджийски, обръща внимание върху методите на Георги Бенковски в Четвърти революционен окръг по време на Априлското въстание - прословутото накървяване, при което всеки един въстаник трябва да потопи оръжието си в кръвта на убит мюсюлманин. Това е един символичен акт, след който този въстаник знае, че за него връщане назад няма - чака го или свобода, или смърт. В очите на турците, в очите на властта той е направил най-голямото прегрешение - изгаврил се е с кръвта на правоверен.
Този пример би бил валиден и днес. Кога си подаде оставката Бойко Борисов - когато се появи кръв на площада. Кога бяха най-силните протести срещу управляващите - когато се появи повод - назначението на Делян Пеевски, но когато се проля и кръв, когато се стигна до сблъсъци. Кулминацията обаче не беше използвана.

- Кой трябваше да я използва? Защото веднага се появиха едни олигарси, готови да се възползват от сблъсъците и да грабнат победата, но почтените хора се почувстваха използвани и се прибраха вкъщи.

- Това е вековната драма на българите - все някой друг ни е виновен, все се появява някой, който да открадне победата…

- Трябваше ли да бъде преглътнато участието на богаташите, настървени да управляват, трябваше ли протестиращите да направят този компромис?

- Ако искаш да постигнеш една цел, това не може да стане само с една неорганизирана стихия. Компромисът е задължителен.

- От тефтерчето на Левски разбираме, че и той е разчитал на спомоществователи, с парите им е плащал по 10-ина гроша на стопанина на къща, в която са го крили от турците.

- Е, имало е и хора, които са го приемали без заплащане, но много пъти си е плащал престоя в ханове, в домове. Няма революция, осъществена без пари.

- Наличието на спонсори прави ли революцията несправедлива?

- В никакъв случай. Въпросът е каква е крайната цел, която си поставя една революция. Аз смятам, че протестът нямаше ясна цел.

- Решението дали да има революция в една слаба държава като нашата, не се ли взема винаги отвън - така, както беше провокирана Арабската пролет?

- Събитията в африканския север след години вероятно ще стане още по-ясно, че са инициирани от външни сили и вероятно не без участието на специалните служби на тези сили. Въпросът е защо се прави, важна е целта. Ако в публичното пространство се хвърля една красива цел - да станем по-добри и по-благодорни, как ще го постигнем? С протести и с насилие ли?
Знаете ли кое ме отблъсна миналото лято от протестите - фразата “Ние сме младите, красивите, интелигентните”. Този подход бе наложен първо от медиите и беше прегърнат лесно от участниците в протестите, те се капсулираха като богоизбрани, които се противопоставят на останалите от народа, а това доведе до нажежаването на страстите от двете страни на барикадите. Това Левски никога не би го допуснал. Той се опитва да привлече свои съмишленици от всички социални групи - селяни, търговци, занаятчии, бедни, богати, учители, свещеници… За него силата на народа е в това да обединим енергията на обществото в посока за постигане на една цел. И тази цел е била видима за всички - свобода и възстановяване на независимата българска държава, която да бъде равна на останалите европейски народи, да бъде призната като европейска държава - кой не го е искал! А сега какво искаме?

- Премиерът Пламен Орешарски е поставен в изолация от най-силните държави в Европа. На откриването на олимпийските игри в Сочи руснаците го настаниха на една маса в изключително странната компания на президентите на Украйна Виктор Янукович и на Узбекистан Ислам Каримов. Как да разбираме този очевиден знак за равенство между Орешарски и двама държавници, превърнали се в нарицателно за тиранично управление?

- Очевидно сме си заслужили това отношение. Когато искаш да защитаваш националното си достойнство, трябва да го правиш по един категоричен начин и да реагираш, а не да се държиш като уплашен виновен ученик, който приема всеки укор и е готов да сведе глава пред чуждите сили. Не може през 20-30 години да си сменяме Великите братя и всяко правителство, което идва, да гледа ту на изток, ту на запад Това логично те превръща в човек, който ще се съобразява с другите. Какво правят другите малки народи, някои наши съседи и немалко страни в Централна и Западна Европа? Те имат авторитетно присъствие в международния живот, без да са велики сили. Защото техните политици имат национални приоритети и всички ги следват, независимо кой е на власт. У нас 25 години кои политици правят това? Всеки, който дойде начело на държавата, автоматично започва да плюе предшественика си и никой не каза добро дори да са от една и съща партия. Затова мисля, че тези протести, които изначално са справедливи като кауза и трябва да бъдат подкрепени, не получават подкрепа от народа, защото нямат ясна визия към каква промяна се стремим.

- Кое най-спешно трябва да се промени в държавното управление?

- Първо трябва да се сключи национален пакт за приоритетите на държавата или за едно национално помирение. Виждате как от година на година ни разделят на червени, сини, жълти, кафяви, националисти, глобалисти, доносници и още какво ли не. Ако българските политици са националноотговорни, трябва да се разберат кои са ни приоритетите, да спрат с взаимното оплюване и да започнат да работят в името на нацията, на народа, на държавата. Може да имат различия, но те трябва да са принципни и да не засягат онова, което всички са се разбрали, че е национален приоритет. Нима някой може да отрече, че образованието, здравеопазването, националната сигурност, раждаемостта, развитието на туризма, на селското стопанство са национален приоритет?! Това са области, от които всеки политик може да тръгне, ако иска да служи на българския народ. Тогава ще се види кой кой е, ако откаже да следва тези приоритети… За съжаление е прахосано твърде много време и инерция. Всяко правителство губи време, за да каже колко е грешало предишното.

Още по темата

02/10/2012

България

Декан в СУ: Управлява ни топ футболист. Как няма да сме нещастни?