Панагюрското съкровище е държавна собственост – това е окончателното решение на Върховния административен съд (ВАС), който се произнесе по казуса със собствеността на златото.

Делото се гледа от седемчленен състав на ВАС по жалба на Стефка Ангелова, внучка на Павел Дейков - най-големият от братята, които намират деветте златни антични съда през 1949 г.

Искането на Ангелова е съкровището да бъде обявено за частна собственост, като излага поредица от мотиви за това.

Един от тях е писмо, издадено от Българската социалистическа партия (БСП) от 24 септември 2013 година, с което се твърди, че към датата на откриването на съкровището – 8 декември 1949 година, земята, където е открито то, не е била национализирана и теренът винаги е бил частна собственост. В писмото се посочва, че „земята в България формално не е била национализирана, за нея се плаща рента докъм 1958 г.“
Тя се позовава и на решение на V конгрес на БКП, проведен през декември 1948 година, според което се предприема бърза колективизация на селските стопани, без национализация на земята. Окрупняването на земята е започнало след постановление на Министерския съвет и ЦК на БКП № 5 от 5.01.1951 г.

Ангелова оспорва също и вписването на съкровището в инвентарната книга на Пловдивския музей като незаконно. Тя твърди, че през 1949 година директорът на музея Димитър Цончев е извършил престъпление, като е взел за временно съхранение съкровището. Като доказателство за това, тя прилага нотариално заверена декларация и писма на Околийския народен съвет в Панагюрище, както и писмо от 12 декември 1949 на директора на музея в Стрелча Тодор Белчев до др. Василев от Комитета по култура, в което казва: „Цончев добре си изигра ролята и прибра приказното съкровище от Панагюрище“.

Тогава вероятно е направено и присвояване за лична облага, смята Ангелова, като посочва, че предаденото от Околийския народен съвет Панагюрище съкровище е било 7,5 кг., но в протокол е записано, че теглото му е 6,166 кг.

Ангелова твърди, че със заповед на Людмила Живкова от 30 януари 1974 г. съкровището е пратено на изложба в чужбина и до 1982 годна няма документи къде се е намирало. През 1982 година златото е записано в инвентара на Националния исторически музей (НИМ) без заповед на министъра на културата. Наследницата твърди още, че за определяне на съкровището като национално богатство няма министерска заповед. „Без такава заповед то не може да бъде вписано в регистъра на Министерството на културата като национално богатство. Освен това в Закона за културното наследство никъде не е записано, че национално богатство не може да бъде частна собственост“, твърди още Ангелова.

Съдиите обаче отхвърлят жалбата ѝ. Според магистратите не е представено доказателство, от което да става ясно, че теренът, на който е намерено съкровището, е бил частна собственост. Още предходната съдебна инстанция е установила, че към 08.12.1949 г. „керамидарната фабрика „Мерул” (в района, на която е открито съкровището, бел. ред.)„ е национализирана; съкровището е намерено от работници „при копаене на пръст в района на тухларницата”, „на държавно място”.

Съдиите коментират и писмото от БСП, като обясняват, че то не предоставя нови обстоятелства по казуса. „Приложеното писмо и обстоятелството, изложено в него, че земята в България формално не е национализирана и за нея се плаща рента до 1958 г., не представлява ново обстоятелство“, коментират те.