Шоколад

Последна промяна на 11 септември 2013 в 19:21 14234 9

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

Икономка съм в едно прекрасно модерно семейство – госпожа Превалска, адвокат, г-н Превалски, адвокат, и трите им деца, за които отговарям с живота си – Емил и Антъни, красиви момчета на 13 и 12 години, обучаващи се в училище „Шекспир“, вече способни да говорят добре английски, и тяхната сестричка Лири – всъщност името й е Лилия. Аз отговарям за всички необходими и полезни за здравето на фамилията вещества – белтъчини, въглехидрати и прочее, които трябва да бъдат доставени в ранни зори под формата на хранителни продукти. Цените не са фактор в този дом, определяща роля играе единствено високото качество на продукта.

Имам още едно неотменно задължение – не бива по никакъв повод да давам на Лири шоколад, за да не се увредят зъбите й. Тя нервничи, ляга на земята и рита – очите й изливат океани сълзи, лицето й е хлъзгаво като ледена пързалка, но не отстъпвам. Не купувам и не отпускам на децата шоколад. Въобще сладкото изделие е табу в семейство Превалски – Емо и Антъни получават шоколад само на Коледа.

- Захария - обръща се към мен госпожа Превалска. – Надявам се, че сте доволна от възнаграждението, което получавате при нас.

- Благодаря, госпожо- отговарям. - Възнаграждението ме удовлетворява напълно.

- Със сигурност ще загубите работното си място, ако дадете шоколад на Лири – изрича тихо госпожа Превалсака и се усмихва. Обтегнатите й устни спускат лавина от страх в кръвта ми, но и се надявам да не личи. – А сега почистете старите фотографии, моля.

Налага се някой да следи с какво се занимава Лири, докато съм заета, с други думи – някой трябва да се грижи за Лири и да я наблюдава.

- Аз ще я пазя – заявява Емо, по- големият син. Той е великолепен математик. – Но, мамо, за моите услуги бих искал да получа двайсет лева.

Семейството закусва. Трапезарията е светла, аз сервирам – чай на г-н Превалски, капучино на госпожата, мляко за Емо и Антъни, и фреш от портокал на Лири. Познавам предпочитанията на всички и по погледите, отправени към мен, мога да преценя дали храната отговаря на изискванията им.

- Кога ще получа двайсетте лева за това, че ще пазя Лири? – пита Емо. Господин и госпожа Превалски се усмихнат с разбиране.

- Ще ги получиш– уверява го госпожа Превалска. – Ще гледаш сестра си двачаса и половина часа.

След закуската господинът и госпожата се отправят в канторите си или на някое друго място от стратегическо значение. Аз оставам сама с тримата наследници, които са във ваканция. Лири желае да играе на „Не се сърди, човече“, но брат й, поел ангажимента да се грижи за нея, отказва. Тя веднага вдига телефона, набира някакъв номер и след минута колебание изрича: - - Мамо, Емо не се грижи за мене. Трябва да намалиш възнаграждението му.

Малката играе „Не се сърди, човече“ с Антъни, но губи, хвърля нервно пионките на пода и се обръща към мен:

- Захария, остави снимките на мира. Ти не познаваш тези кривогледи бабички и дядовци. Ела да играем на „Не се сърди“.

Думата на Лири е закон у дома. Играем, тя ме бие четири игри, целува ме по бузата и неизвестно откъде измъква огромен шоколад.

– От Англия е – заявява красавицата и го пъха в джоба на колосаната ми розова престилка. – Подарък за тебе, защото те обичам, Захария.

- За Бога! – възклицавам аз. Забелязала съм, че колкото по-често се обръщам към божеството, толкова по-голяма става заплатата ми. - За Бога, Лири, откъде се сдоби с това! Нали знаеш, че не бива да ядеш сладко, защото ще си развалиш зъбите?

- Осъществих сделка с Питър – отвръща гордо момичето. Питър - или Петър Петров - е неин съученик от училище „Шекспир“. - Питър е глупав като дакел. Целуна ме, срещу което получих този шоколад от него - след което Лири крещи колкото й глас държи: - Емо, ела да ме наблюдаваш как се люлея на люлката.

Големият й брат Емил не отива да я наблюдава. След миг в телефона отново звучи гласът на Лири:

- Мамо, Емо, не се грижи за мене. Отказа да ме наблюдава как се люлея. Не му давай 20 лева. Не заслужава. Ела, ти, Антъни.

Малкият й брат Антъни е мълчаливо хлапе с нос, вечно залепнал към лаптопа. С едното око той наблюдава Лири, с другото гледа екрана. Аз, естествено бдя за всички наследници у дома.

На обяд семейството е на масата, сервирам спокойно – крем супа картофи, пилешка пържола „Зингара“ със соев сос и розмарин, накрая плодова салата. Господин Превалски хвърля поглед към мобилния си телефон на всеки две минути, госпожата въздиша. - Тате и мамо! – започва бодро Лири. – Дайте двайсетте лева на малкия ми брат Антъни. Той се грижи за мене, а не Емо - при което тропотът на лъжиците престава.

Погледите на двамата родители дълбаят недоволни бразди по лицето на големия син.

- Ти си отказал да се грижиш за сестра си? –тонът на господин Превалски е равен. Това е много опасно.

Емо дълго мълчи, лицето му е потънало в крем супата от картофи.

- Бях много зает и това ме възпрепятства да се погрижа за Лири – обяснява накрая с половин глас той.

- В такъв случай – господин Превалски бърка в джоба си, изважда красив кожен портфейл, рови вътре и показва банкнота от 20 лева. – Това е за Антъни – обявява главата на семейството. – Той е заработил парите и ще ги получи незабавно.

Тате, моля те, дай му две по десет – обажда се Лири.

Лицето на адвоката за миг изглежда учудено, все пак той измъква две банкноти по десет лева и ги подава на малкия си син, влюбения в лаптопа Антъни. В същата секунда Лири скача и измъква от ръката на малкия си брат едната десетолевка.

- Антъни – заявява тя. - Половината от парите са мои. Ако не се бях оплакала на мама, всичко щеше да прибере мързеливият Емо – без въобще да се е грижил за мене! И ти, и аз нямаше да вземем нито стотинка.

Изведнъж лицата на господин и госпожа Превалски грейват, аз мълча, но очевидно съм привлякла с нещо вниманието на малката госпожица. Лири скача от мястото си и изхвърча към мене. Ръката й потъва в джоба на престилката ми. Измъква нещо оттам. Устните й произвеждат върху бузата ми най-топлата и искрена целувка, каквато икономка с моя предълъг стаж едва ли някога е преживявала.

- Прекрасен шоколад си ми купила, днес, Захария! – изрича с ясен глас малката и размахва щастливо шоколада над главата си. – Може ли да си го изям довечера, моля?

Всички погледи са приковани върху мен. Вече зная какво е острие на гилотина.

Вече зная.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.07 2014 в 04:30

Настръхнах! Не само че видях острието на гилотината, Здравка! Чух как се стовари!!

Сега се питам, зли се раждаме ли или зли ни възпитават да сме?

15.09 2013 в 13:54

Кратко, но проникновено изследване на злото, облечено в разказ. Надеждата за изцеление на човешкото зло се крие в показването му. Парадоксално, но напълно правдоподобно е, че обичайно то приема форми на умилителна красота, невинност, симпатичност и дори правилност и справедливост. Лъжа, заблуждение, лицемерие, интрига, фалш, егоизъм и нарцисизъм, претенции, задкулисие, липса на прозрачност, незачитане на ближния... , това са малка част от проявните форми на злото в нашия всекидневен живот. Да участваш в "отглеждането" на зло е стъписваща и объркваща гледка!

Впрочем, препоръчвам на тази тема една завладяваща книга, която преди доста години много ме впечатли. "Хора на лъжата" на Морган Скот Пек, един от най-големите психиатри на САЩ. Злото е противоположност на живота. То е онова, което се противопоставя на жизнената сила. Накратко, то е свързано с убиването (тук е образът е гилотината). Можем да си позволим да дефинираме злото като такава сила, намираща се вътре в човека или извън него, която се стреми да унищожи живота или жизнеността. Доброто пък е обратното на тази сила. Доброто е онова, което подпомага живота и жизнеността. Битката със злото не търпи лекомислие, защото то е опасно и изисква забележителна психическа и духовна сила.

Поразсъждавах малко... Реакция от прочетеното.

14.09 2013 в 16:35

Както винаги: не само прекрасен разказвач, а и "подбудител" на мисловни процеси...
Браво, Здравче - не се уморявай да пишеш толкова хубаво, макар и за не толкова хубави неща от живота!

14.09 2013 в 14:08

Да, всяка дум си е на мястото и е поставена така, както само Здравка Евтимова го умее. За финала да не говорим - много показателен.

12.09 2013 в 03:24

Аз съм интелетуалец. Саморасъл, горд, независим български интелектуалец. Естествено – безработен съм. Защото със сигурност няма да понеса унижението, на което биха ме подложили представителите на новоботаташкия псевдо елит, където и да бих постъпил на работа.
Слушайте внимателно!
Аз мисля, че Слави Трифонов не само е най-големият простак, но и че манталитета, който демонстрира, ако би бил като евентуален модел за подражание, пази Боже, е пагубен за душевноста, каквато и да е останала у масовия българин. Този човек, наравно с Юлиян Вучков, Сашо Диков, Милен Цветков, Георги Коритаров, Петър Волгин и Лили Маринкова е символ на всичко ретроградно, което сме наследили като натрапена ни народопсихология през последните 69 години. Лошото е, че на фона на тяхната ултимативна простащина, не по-малки простаци от тях, като Евгени Минчев, Азис и останалата чалга навсякъде ни се струват едва ли не поносими.
Хора опомнете се! Не губете критериите си! Опазвайте ценностите си!

12.09 2013 в 00:51

Великолепно злодейско разказче !!!

12.09 2013 в 00:40

Не са англичани. Семейство Превалски са български новобогаташи.

11.09 2013 в 21:25

♥! Оставям този емотикон, изразяващ цялото ми възхищение от всяка написана дума, от всеки жив ред, който диша, играе, закача се и притихва, за да дойде следващият!!! Невероятна Здравка Евтимова си имаме в България!!! Невероятна!!! ♥!

11.09 2013 в 19:53

Типично английско лицемерие!Как точно го е доловила и описала авторката!Нагледно ни показва как англичаните са успели да завладеят света!Винаги действат в свой интерес!И от каква крехка възраст!Похвала за таланта на Здравка Евтимова! Истинска наслада е да я чете човек! Благодаря Ви!