Юнион Палас

София, октомври 1920. Тук-там конски каруци плискаха по пешеходците вода от дъждовните локви, миризмата на печен кестен се смесваше с влагата на есенния вятър. В сърцето на този ежедневен театър се издигаше „Юнион Палас“ – хотел, който сякаш беше откраднат и пренесен тук в София от някой виенски булевард, за да напомня, че и тук може да има блясък и разкош.

Вътре в „Юнион Палас“, този величествен архитектурен шедьовър от жълт камък и позеленели медни куполи, се прокрадваха последните слънчеви лъчи. Животът в него кипеше по друг начин – луксозен, скрит от калта на улицата. Хотелът гордо стоеше на площад „Александър I”, с фасадата си от шест етажа, украсени с флорални орнаменти, които напомняха за европейския шик на нечий френски архитект. Всъщност беше дело на българин – Никола Юруков.

Вътре мраморните стълби се виеха към широко елегантно фоайе, където кристален полилей висеше над всичко – огромен, сияен, сякаш събираше в себе си светлината на всички мечти, които бяха минали през тези врати. Стените бяха облепени с тапети в бордо и шарки от злато. Това беше мястото, където София напомняше на Париж за онези, които можеха да си позволят сметката. „Юнион Палас“ беше сцената, на която София играеше своята роля на европейска дама.

Димитър Кръстевски, 23-годишен готвач, с ръце, които ухаеха на мащерка и чесън, тичаше по улица „Знеполска“ към задния вход на хотела, сякаш го гонеше самият дявол. Беше един от онези провинциалисти, дошли от Сопот с мечти за голямата София, но сега, след войната, мечтите му се бяха стопили до една-единствена: Мария. Днес беше закъснял отново, защото любовта имаше навика да спира часовниците.

Шефът на готвачите, г-н Златко Припрянов, с големи мустаци и вид на вечно разгневен бик, щеше да го накаже да лъска тенджери до полунощ, ако го хванеше, че закъснява. Но Димитър не мислеше за това. Мислеше за Мария – прислужничката от втория етаж, с очи като витошки езера и усмивка, която го караше да се чувства едновременно герой и пълен глупак. Тя беше неговото утро и вечер, неговата причина да се събужда в тази София. Бяха влюбени от три месеца – целувки в коридорите на хотела, шепоти за бъдеще в леглото в квартирата му, далеч от хотелските интриги. Прегръщаха се крадешком в сенките на сервитьорската стая за почивка на втория етаж на хотела, шепнейки си за бъдеще, което звучеше като стих на Яворов – красиво, но твърде далечно.

Но днес, на 24 октомври, всичко трябваше да е перфектно и не беше точно ден за закъснения. „Юнион Палас“ се готвеше за юбилея на народния писател Иван Вазов – седемдесет години живот, петдесет години поезия. Министърът на просветата, г-н Стоян Омарчевски, организираше вечеря за осемдесет души – елитът на София, дами с перли и монокли, мъже с цилиндри и фракове щяха да дойдат да почетат народния поет. Димитър трябваше да приготви свинско с коприва и пащърнак по стара рецепта, която баба му беше записала старателно в един тефтер. Решил беше да има силен български колорит в този френски фарс и шефът му Припрянов се беше съгласил.

„По дяволите, Мари, закъснявам пак!“ - промърмори той, докато прескачаше локва, която отразяваше неоновите лампи от магазините на близкия хотел „Империал“. В главата му се въртеше песен – една от онези за войника. Но вместо войник, той си представяше себе си като глупак, който ще изгуби момичето си заради един излишен час в леглото. Тази сутрин се бяха любили в стаята ѝ зад пазара, в една от онези евтини къщурки в еврейския квартал, където миришеше на цветя от градината, влага и евтин сапун.

- Остани още малко, Дими - шепнеше тя, с ръце около врата му, и той се беше поддал. Глупак, който се смееше на себе си в огледалото, докато се бръснеше: „Кръстевски, ти си готвач, не Дон Жуан. Ако шефът те уволни, ще ядеш една година само коприва, без свинското.“

Докато тичаше към работата си, чу познат глас от ъгъла:

- Ей, Мите, накъде летиш? - беше Петър, приятелят му от детството, сега сервитьор в същата кухня, с лице като на лисица и широка усмивка, която можеше да натъкми всяка сделка. Петър беше от онези софийски келеши, които знаеха всичко: кой министър идва в хотела да спи с чужда жена, къде се крият стоките, които са крадени от френските окупационни складове зарязани след войната, и как да скриеш бакшишите от шефа. Беше с поднос в ръце, пълен с чаши за шампанско, и го чакаше до задния вход на хотела – масивна врата с месингови дръжки.

- Петре, закъснявам! Мария ме забави, а шефът – жив ще ме одере. Днес е голямата вечеря, Вазов, министрите...

Петър се засмя:

- Ти винаги закъсняваш, Димчо, като всеки провинциалист в София. Но днес е специален ден. Аз натъкмих нещата. Шефът отново е в лошо настроение – войната го е оставила без повечето френски стоки, защото доставчиците не можаха да ги намерят, а днес трябваше да готви за юбилея на поета. Каза, че ако не дойдеш веднага, ще те изхвърли. Но аз му рекох: „Шефе, Кръстевски е най-добрият ни готвач, той ще спаси вечерята с тая рецепта на баба му, повярвай ми!“

Петър продължаваше да нарежда:

- И Мария те чака в кухнята. Иска да те види преди суматохата. И... още нещо. Аз се уговорих с един от сервитьорите на горния етаж. Днес, по време на вечерята, ще имаш специална роля. Ще сервираш лично на масата на Вазов. Шефът няма да разбере – аз ще го разсея. Изненада, Димчо. За теб и за Мария. Може би поетът ще ти каже някоя дума, ще те вдъхнови за сватбата.

Димитър поклати глава, меланхоличен като Шекспиров герой.

- Сватба? Петре, ние сме готвачи и прислужници. В София след войната, с тая инфлация, нямаме нищо. Ще се оженим с два чифта обувки, потник и едни панталони. Голодранци. Дето викаше баща ми „На гол тумбак чифте пищови“. А Вазов... той пише за истински герои, а ние чистим, прислужваме, мием тенджери и чинии. Но благодаря. Ти си единственият, който ме държи на повърхността.

За да избегнат среща с шефа Припрянов, заобиколиха и влязоха в хотела през официалният вход - през въртящата се врата. Фоайето беше празник за очите: килими от Персия, стени с огледала, които те караха да изглеждаш величествен. И огромен полилей от кристал и бронз, с висулки като сълзи на ангели. Персоналът от кухнята – около двадесет души, предимно българи от провинцията, се суетеше като мравки около мравуняк. Шефът, г-н Припрянов, стоеше в средата, с кърпата на рамо, насукваше мустаците си, викайки:

- По-бързо, негодници! Министърът ще дойде след няколко часа, а вие още не сте нарязали лука!

Мария стоеше до вратата на кухнята, с коса, вързана на кок, и очи, които блестяха по-силно от кристалите на полилея. Беше двадесетгодишна, от Пловдив. Когато видя Димитър, се усмихна топло, но с онази загадъчна увереност, която караше човек да се почувства безтегловен в тоя кухненски водовъртеж. Той я прегърна бързо, зад гърба на шефа, и прошепна:

- Бях... загубен в теб. Но днес е денят ни. Петър натъкми – ще сервирам на Вазов. Може би ще успея да му кажа за нас, за мечтите ни... за каквото успея.

Тя се засмя тихо:

- Мечти? В „Юнион Палас“ мечтите са само за богатите. Аз искам единствено теб, Димчо. И една къща без мишки. И градинка в двора с много цветя. Но поетът... той не пише за обикновени хора като нас. Може би ще ни благослови.

Кухнята беше хаос: тенджери кипяха със супи, фурните пушеха, а сервитьорите изнасяха дървени каси с вино от избата, френско, разбира се, купено от черноборсаджиите от военните складове. Димитър се хвърли в работата. Мислеше си за поета – този симпатичен старец, който беше видял само на снимка в книгите му, а пък той беше съвременник на робството, Освобождението, няколкото войни и все още пишеше за героите и любовта човешка.

Суматохата утихна едва към седем вечерта. Гостите започнаха да пристигат – осемдесет души – мъжете в смокинги, жените в рокли с мирис на парфюм и луксозни цигари. „Юнион Палас“ също се беше преоблякъл: масите в голямата зала бяха покрити с изгладени бели покривки от луксозен египетски памук, свещниците, лъснати до блясък бяха запалени, а оркестърът – петима цигани виртуози с цигулки свиреха „Марсилезата“ (на френски: „La Marseillaise“), за да е по-европейско. В центъра седеше Вазов, човек от миналото, с очи, които виждаха и далече в бъдещето. До него беше министър Омарчевски, слаб мъж, който изглеждаше измъчен от цялото това тържество.

Вечерята започна със супата, която напомняше за изминалото лято. Димитър, скрит зад вратата, гледаше как Мария подава на сервитьорите бутилките да разливат виното, грациозна като балерина облечена в престилка. Петър намигна на приятеля си Димитър и каза тихо на ухото му:

- Готов ли си? След наздравицата е твоят ред.

Министърът стана, вдигна чаша. Залата утихна. Гласът му беше тържествен и леко трепереше.

- Уважаеми господин Вазов, народни поете, който с перото си освети пътя ни от тъмнината на игото към светлината на свободата! Днес, на седемдесетия ви рожден ден и петдесетия на вашата творческа пътека, ние, синовете на България, вдигаме наздравица за вас! За стиховете, които ни учат на доброта във всички тежки дни, особено тези след войната. За „Под игото“ и другите романи, които ни напомнят, че духът е по-силен и вечен от желязото, което все някога ръждясва и се разпада. Наздраве, маестро, и да ви даде Господ още години да ни вдъхновявате!

Залата избухна в аплодисменти – чаши звъняха, жени се усмихваха, мъже кимаха сериозно. Вазов стана бавно. Изправи ръка, която трепереше леко, и гласът му изпълни залата.

- Благодаря ви, господин министре, и на всички вас, деца на тази бедна, но горда страна. Аз не съм герой – аз съм само един стар човек, който е писал много за болката ни, за любовта ни, за мечтите, за чувствата, които войните ни донесоха и жертвите, които после ни отнеха. Петдесет години да държа перо в ръката си – това е живот, пълен с радост и сълзи. Но вие, младежите, сте надеждата. Наздраве за България, за нейната широко скроена душа, която никога не се предава!

Аплодисментите отекнаха и оркестърът засвири тиха мелодия за фон на една изненада за писателя – извадки от негови стихове:

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но моите песни все ще се четат….

Тогава дойде редът на другите: м-р Р. Даскалов, после стана и Ст. Костурков, с глас като гръм заговори за ролята на Вазов в националното ни събиране. После г-ца А. Тодорова, млада певица с рокля от син брокат, изпя „Моята родина“ – гласът ѝ се извиси като лястовица над Витоша. Залата притихна.

След всичката еуфория на сервитьорите бе наредено да влязат веднага. Димитър грабна подноса с парещата гозба и завъртяна гарнитура от зеленчуци. Петър го беше напътил: „Сервирай на Вазов първи, той е най-важният гостенин.“

Ръцете му трепереха, но той се усмихна на Мария през масата. Поетът го погледна – очи сини, пълни с мъдрост и меланхолия.

- Благодаря, момчето ми. Мирише на дом – на истинска България.

- Господин Вазов - прошепна Димитър, набирайки смелост - Аз съм от Сопот като вас. Това е рецептата на баба ми. Мое предложение за тази вечер, за щастие.

Вазов се усмихна топло и сложи ръка на рамото му.

- Сопот? Там започна всичко. А щастието, момче, е в малките неща – в една чиния, в една усмивка. Кажи ми, имаш ли любим мой стих?

Димитър се изчерви, стана малко неловко:

- Епиграма само, господине. Аз съм прост българин, с проста душа... Позволете за друго да ви попитам… Аз съм обикновен готвач, но обичам една прислужничка тук. И се чудя – дали животът е като вашите романи, пълен с надежда?

Поетът се засмя тихо:

- Животът е като съдържанието на тая вкусна чиния - може да е студено, но може и да се опариш. Обичай я силно и ще видиш, че навсякъде има място за обикновени герои.

Веселието в „Юнион Палас“ продължи до първите лъчи на зората, когато София се събуди с уморените си очи, готови за нов ден на борба и надежда. Под кристалния полилей, който хвърляше светлина по мраморния под, гостите – министри с лъснати обувки, дами с перлени огърлици танцуваха валс. Старите поети си шепнеха стихове на Вазов между глътките вино. Г-ца А. Тодорова пееше за трети път „Отечество любезно“, а г-н Костурков разказваше шеги, които караха дори министър Омарчевски да се усмихне. Вечерята беше триумф – сготвеното по рецептата на Димитър бе изядено до последната хапка, а Вазов, седнал начело на масата, накрая вдигна чаша и каза:

- За България, която ще живее вечно в сърцата ни!

Гостите ръкопляскаха, забравяйки за миг войните, инфлацията, калта по улиците.

Димитър и Мария се измъкнаха на покрива, под звездите над София. Той стисна пръстена в джоба си – малък, сребърен, във формата на сърце отгоре, купен от приятеля му Петър с бакшишите.

- Виж - каза той - Изненада от Петър. Сега сме дадени един на друг, сгодени.

Тя го целуна с нежност:

- Димчо, ние сме като герои на Вазова – обикновени, но пък истински.

Долу, в балната зала, веселието постепенно затихваше след напускането на поредните сънени гости. Вазов си тръгна последен. През целия път думите от речите на поканените гости ехтяха в ушите му. Вървеше изправен, забързан към дома си, с бастун под мишница, мислейки си за кученцето си Хектор, което беше затворено в дома му заради данданията с юбилея.

Сгодените Димитър и Мария се прегърнаха в леглото и заспаха щастливи. Петър си лягаше, планирайки вече следващата си хитрост за другия ден. А столицата София, която спеше седми сън под звездите, щеше след малко да се разбуди и да заживее в забързания си ритъм.

Някъде в центъра на града, на развиделяване, в една тясна уличка, акордеонист продължаваше да върви и да свири, сякаш напомняше на всички, че животът, както и любовта - са една дълга и безкрайна песен, която никога няма да свърши.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews