logomamaninjashop

Тишина

Автор: Илина Николаева

- Мамо, мамо, виж ме!

Той беше яхнал жълто-зелената си количка и толкова яростно засилваше с крачета, че върховете на новите му обувки вече бяха ожулени. Караше бързо, правеше резки завои, като на някои изхвърчаше и без да се отупва, се хвърляше отново отгоре досущ като каубой върху дива кобила.

- Пази се, че не ни се ходи пак в болницата, нали?

Детето се засмя, изплези езиче в гримаса на отвращение, свирна с червения клаксон и се отдалечи. Тя също се засмя на реакцията му, макар всъщност да не й беше много смешно. Той беше диво, щуро и непокорно дете. Не беше дете-еднорог, беше дете-пожар. Вече имаше лепена устна, хематом на челото, колена и лакти вечно в рани и няколкото тежки боледувания. Почти не спеше, не седеше, пробяга на десет месеца и воюваше със зъби и нокти за желанията и живота си. Беше шумен, игрив и толкова любопитен, че разглобяваше всичките си играчки, за да разбере как са устроени и как работят, не приемаше "не" за отговор, ако не му е обяснено защо не може, а белите му бяха толкова изобретателни, че човек би се чудил откъде черпи идеи този дребосък.

Често майка му беше изморена от грижите около него, системното недоспиване, непрестанния шум на звънтящи играчки и дърдорещо гласче, тропане по тенджери и бибитката на клаксона, която сякаш се беше сраснала с малкото пръстче.

Но това, което беше по-силно от умората й, беше изумлението и възхитата, с която тя наблюдаваше израстването на детето си. У него имаше заразителна страст за живот и жажда за свобода! Гледаше с широко отворени очи, като да се боеше да не изтърве нещо от поглед и грабеше приключения с пълни шепи, както грабеше от гризките в панера. Изумителен беше контрастът между несгодите в почти двегодишното му съществуване и смелостта, с която той ги посрещаше. На това дете определено му се живееше и нямаше сила, която да го забави. Той така и се роди - в ранна утрин, половин месец по-рано, без предизвестие за настъпващо раждане, решил, че просто не му се чака повече и трябва да се гмурне в света.

Не, Александър не беше дете-пожар, беше дар!

Свечеряваше се, майката повика сина си и тръгнаха към магазина да купят мляко, където винаги го черпеха с желиран бонбон. На връщане купиха кесийка с ядки - прясно изпечен лешник, чийто аромат възбуди апетита на момченцето и той се примоли да вкуси мъничко от тях, "колкото мравчица, мамо, може ли?". Не беше ял ядки до сега, тъй като се хранеше със същата страст - бързо, без много-много дъвчене и майка му се притесняваше от задавяне. Отчупи му парченце, колкото мравчица, както бе пожелал и той започна любопитно да примлясква в опит да усети непознатия вкус.

Вървяха към къщи или по-скоро тя вървеше, беше нарамила торбата с покупки, като в едната ръка носеше количката, а с другата малкото момченце и вече мислено усещаше топлия душ по тялото си. Отключваше входната врата, когато забеляза червени пъпки по личицето на детето. Пред очите й пъпките се превръщаха в плюски, устните му се надуваха, като за секунди цялото му лице стана на червена, безформена пихтия. Бързо светна лампата и шока от видяното я блъсна челно като влак! Не знаеше какво се случва, но знаеше, че няма време! Грабна ключовете за колата, хукна надолу по стълбите, стиснала здраво детето в прегръдката си и след 4 минути беше в Спешното. Там опашката се извиваше като дебела змия от изнервени родители и измъчени деца, но тя знаеше, че не може да чака, напористо почука и влезе. При вида на детето медицинската сестра скочи подплашено от стола, забързано зарови в стъклен шкаф с ампули и тъкмо зареждаше течността в спринцовката, когато гневен баща връхлетя в кабинета и вдигна скандал заради прередилата се майка.

Губя го, мамо!

mother 2605132 1920

Майката. Тя все още силно стискаше детето до сърцето си и имаше усещането за нереалност. Някакви далечни, откъслечни фрази и гласове долитаха до нея- "повръщане, температура, дъщеря ми, ще подам оплакване", чу женски глас "...незабавна инжекция... господине... излезте....детето умира!"

Вакуум.
Тишина.
Абсолютна, всепоглъщаща тишина.
Птиците спряха да летят, самолетите също.
Слънцето спря да залязва.
Въздухът спря да се движи.
Вълните вече не се разбиваха в брега.
Трафикът изчезна.
Жуженето на града.
Нямаше кислород. Нямаше живот. Нямаше бибитка на клаксон, дрънчене на играчки, рев, звънлив смях, нямаше въпроси "защо".
Нямаше аромат на лайка, на желиран бонбон, на препечени филийки.
Абсолютна, всепоглъщаща тишина.
Тишина.
Вакуум.
Изведнъж чу като да се приближава нещо далечно "дум!", "дум-дум", "дум-дум, дум-дум" и го чуваше все по-близо и все по-силно "дум-дум-дум-дум-дум-дум", направо пръскаше главата й!

Осъзна, че чува собственото си сърце, когато от транса я извади острият глас на лекарката "От тук веднага в Терапията! Никакво прибиране! Инжекцията само забавя процеса, детето трябва веднага да се сложи на системи! ЕКГ, доплер, скенер, мозък, сърце, бъбреци всичко трябва да е проверено за поражения заради анафилактичния шок! Да ви донесат багаж за няколко дни!".
Всичко се случи за секунди, а сякаш беше вечност.
Багаж за няколко дни. Значи е живо? Детето й е живо!

Живо!

И въздухът се раздвижи. И влаковете потеглиха. И вълните се разбиха с оглушителен шум!
Вече в болницата разбра, че малкото количество ядка "колкото мравчица, мамо", което е довело до тежката алергия, всъщност едновременно е спасило и живота на детето, тъй като не го е преглътнало.
И птиците литнаха.
Майката също.

Прочетете също:

Отговорът на вселената

Последно променена в Вторник, 16 Февруари 2021 21:25

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам