„Седмият ангел“ от Валентина Вълчева (изд. „Потайниче“) е новото фентъзи заглавие в поредицата творби на млади български автори, които издателството подкрепя. Първата книга на Валя "И будителите били хора" издадохме ние, а скоро й предстои и втори тираж. С нея тя участва и в конкурса "Бисерче вълшебно".

В "Седмият ангел" след инцидент по време на буря млада жена се събужда в болница, но вече безсмъртна и с необикновена дарба – с едно докосване да вижда спомените на всеки. Така започва нейната кариера на Свръхсетивна. Ето откъс от романа.

Изругах почти безгласно.

– Чух това! – засмя се Сириус.

– Изобщо не ми дреме! В гадно настроение съм и имам право да ругая.

– И защо си в гадно настроение? Защото разбра, че бившето ти гадже е имало някои тайни от теб? Всеки има тайни.

– Ставаш гаден, Сириус! – изгледах го накриво.

– Я стига! Няма ли да ми кажеш каква е тая история с Габриел?

– Че защо? Ти го познаваш по-отдавна.

– Но не си спомням някога чак пък да ми се е искало да спя с него. Той е готин тип, но не чак толкова... Признавам си обаче, че ако ми падне случайно, сигурно не бих го изритал от леглото си.

– Предупреждавам те!... – изръмжах, защото наистина започваше да става болезнено.

– Да продължавам ли, или ще ми кажеш сега?

Ужасих се от себе си, когато усетих, че въображението ми се опитва да си представи Сириус и Габриел в едно легло. Боже Всемогъщи!

– Господи! – простенах и разтрих очите си, за да прогоня видението.

Не се получи.

Сириус се разсмя. Кой знае защо, но това ме накара да се отпусна, както одеве, когато ме беше прегърнал, за да ме стопли. Беше някак дяволски личен, само наш момент, за който едва ли някога щях да разкажа на някого.

И чак сега си дадох сметка, че именно заради тези моменти навремето се бях вкопчила и в Габриел. След инцидента с мълнията само той ме докосваше, без да ми причини болка. Водеше ме със сигурна ръка през онази първоначална лудост и знаех, че каквото и да се случи, той ще е до мен.

– Спала ли си с него? – изтърси внезапно Сириус.

Направо се вцепених от изумление. После го погледнах възмутено, в отговор на което той само изви вежди в очакване.

– Ей, не ти искам подробностите! – добави след миг. – Просто ми е любопитно как преодоляхте проблема с докосването. Габриел е много по-стар от мен. Дори присъствието му в една стая с теб би трябвало да те хвърля в безсъзнание.

– Не е задължително. Той знаеше как да ме държи далеч от... от това в себе си.

Той кимна и като че ли обмисляше тази информация.

И тогава не знам защо проявих глупостта да попитам:

– Ти би ли могъл да го направиш?

Просто ми се изплъзна от устата, следвайки мислите ми отпреди малко.

Сириус буквално скочи върху спирачките, при което аз пък замалко да избия с глава предното стъкло. Изругах за пореден път днес, забивайки длани в таблото отпред.

Когато се обърнах към него, готова да се разкрещя, той вече ме гледаше. Нещо в изражението му ме накара да замълча, този път навреме.

– Жестока си, Агни! – каза накрая през зъби. – По-жестока си от мен!

– Съжалявам! Не се изразих правилно – процедих мрачно. – Нямаш представа какво е да не можеш да докоснеш никого. И ако ти можеш да направиш така, че поне да ти подам ръка без ръкавиците, трябва да го знам. Не искам да повярвам, че Габриел е бил единственият. Няма да го понеса, не разбираш ли?

Много неподходящ момент да ме избие на мелодрами! Напрежението ми идваше в повече. Освен това все още се чувствах малко нещо предадена от Габриел или по-скоро обидена, че все пак е имал такива тайни от мен, и като че ли, заигравайки се със Сириус, се опитвах да му го върна. Да, знам, че него го нямаше и на практика поведението ми беше напълно налудничаво. И да, жестоко спрямо Сириус. Нищо че той си го търсеше през цялото време.

И какво от това, по дяволите?! Сириус в края на краищата си беше тръпка, при това от висока класа.

Той ме гледаше все така свъсено и едва ли не обидено, но видях как лицето му се отпуска.

Знам какво си беше помислил. Не беше чак толкова безпринципен, колкото изглеждаше или се опитваше да изглежда. Явно за него мисълта да ме докосне по начина, по който един мъж докосва една жена, все пак беше смущаваща, напук на цялата игра на дебнене помежду ни. Защото бях Ангел? Това започваше да се превръща в проклятие. Едва от няколко часа бях горе-долу наясно със статута си, а вече не ми харесваше. Далеч по-добре ми беше, докато мислех за себе си като за просто една от многото.

Той се обърна напред и подкара отново, без да проговаря. Измина доста време, преди да каже мрачно:

– Да, мога да го направя.

Не отвърнах нищо, а той продължи:

– Мога да направя така, че да ме докоснеш, без да налетиш на нещо, което не бих искал да знаеш.

– И много ли са тези неща?

– Ти как мислиш?

Знаех, че не е светец, но дали имах сили да понеса подробностите?...

Защо ли проявявах любопитство точно когато не трябваше? От това можеше да умра някой ден! Нямах ли си наистина по-сериозни проблеми, над които да мисля?...

Известно време предпочетохме и двамата да се цупим, след което прецених, че в това няма никакъв смисъл. Със Сириус отдавна бяхме минали периода, в който някой от нас би се впечатлил от подобни евтини номера.

– Нямам проблем с това да ти споделя всичко – каза по някое време той, изпреварвайки ме. – Просто виждам, че за някои неща все още не си готова. Не искам да започнеш да гледаш на мен като на заплаха. Имам предвид реална заплаха. Защото не съм. Ясно?

– Ясно – кимнах.

– Виж сега! Знаеш какъв съм. Знаеш и на колко години съм... горе-долу. За толкова време съм свършил много неща, от които би трябвало да се страхуваш. А не искам да е така. Защото не бих ти причинил нито едно от тях.

– Никога?

– Не е като да не си ми давала възможности, нали?

– Предполагам...

– Страхуваш ли се от мен, Агни?

На фона на всичките ми притеснения покрай поведението му въпросът въпреки това ми се стори повече от абсурден.

– Не – отвърнах искрено. – Както каза, имал си безкрайно много възможности да бъдеш гадняр.

– Но не съм бил, така ли?

И преди да е станал пак обичайният сваляч, пресякох нещата по възможно най-дипломатичния начин.

Поех си дъх и признах:

– Да, с Габриел имахме връзка. Трябва ли ти да знаеш още?

Сириус не издаде с нищо какво мисли по въпроса, но и не ме погледна. Само ме подкани:

– Продължавай!

Предполагам, че не беше нещо ново за него. И аз продължих далеч по-спокойно:

– Имаше време, когато бях готова на всичко заради него.

– Не съм изненадан. Все още си готова.

– Сигурно – свих рамене вяло. – Но понякога не съм много сигурна дали искам да го прегърна, или да го убия.

– И?

– Може би и двете.

– Ле-ле! Искам да гледам, когато се случи!...

Този път предпочетох да замълча. Стигаха ми толкова емоции за днес!

Още от Валентина:

Писатели на дуел