logomamaninjashop

Кога е вкусен бонбонът?

Размисли на детската писателка Петя Кокудева от и след срещите й с деца

През последните 6 години се случи така, че като автор на книги за деца, често получавам покани за гостуване. В училища (всякакви: елитни градски, в малки селца или пък такива за деца със специални нужди), детски градини, библиотеки, творчески школи или на фестивали из цялата страна, а вече няколко пъти и в чужбина. Опитът ми, разбира се, е строго личен и в този смисъл непредставителен, но поради натрупването, бих могла да си позволя щрихирането на някои тенденции, заключения и препоръки (към себе си, а и към канещите: родители, учители, възпитатели, директори, пр.).

За самочувствието на децата

Нека да започна с това, че смятам срещите между деца и живи, съвременни автори за многопосочно ценни. За децата това е шанс да разберат, че постигането на стойност и удовлетворение през работа с езика е не само възможно, ами вълнуващо. Оставете грамотността и това „колко е важно да четем“. Друго е по-важно. Децата виждат някого тук и сега, в своята реалност, който е авторитет благодарение на езика. Как едно дете би имало самочувствието само да се занимава с език, ако светлите примери за любими писатели винаги са идвали отнякъде далеч и са били чужди? Само ако са виждали мърдащи български писатели, истински, децата ще изградят самочувствието, че един ден и те биха могли да посегнат към това. А както знаем, увличането по нещо най-често преминава директно през желанието и ти самият да го правиш (ако четеш много, е нормално да ти се прииска и да пишеш).

Без куртоазия

На второ място, тези срещи са важни и за авторите. Не толкова за да представят книгите си, колкото за да изживеят здравословни моменти като „момченце заспива блажено по време на срещата“ или „тийнейджър пита защо съм ходила в Аушвиц, защото харесвам Хитлер ли?“. Да бъде поставен лице в лице с действителността, без куртоазията на възрастните, е нещо, което неимоверно помага на писателя. Зарежда го със самоирония, прави го изобретателен и го лишава от всички захаросани, погрешни представи за „сладички, мили дечица“, на които да говори умалително. Децата могат да бъдат свирепи, по-важното е обаче, че често са неподправено, разбирайте - добронамерено свирепи. А това наистина боли. Така че, ако искате да имаме зрели, незахаросани, мъдри детски писатели – канете ги на срещи с деца.

22555648 10155976541649742 130133360376713112 o

Точно копие

Из многобройните ми срещи с деца едно нещо винаги ме е удивявало. Класът винаги представлява доста точно отражение на учителя. Ако учителят е развълнуван, заинтригуван и внимателен – така се отнасят към материята и учениците. Обратно, ако учителят си гледа в телефона и им шътка през две минути – забравете за сполучлива среща. В последните години това е моят неизменен лакмус, когато избирам дали да приема покана, или не: отнася ли се учителят с уважение към мен, искрено ли се вълнува от книги, на него самия любопитно ли му е, или ме кани, защото „има някаква програма“ и трябва да попълни час?

Няколко гаранции за провал на среща с деца

Тук изрично подчертавам, че това е моят опит. От него знам, че среща със 100 или 200 деца за мен е равносилна на безсмислица (за жалост, такива срещи нерядко се организират – от неопитност, за отбиване на номер, пр.). Книгите не са поп концерт, нито влогърство. Те са опит за общуване, а с 200 човека, част от които не могат дори да те чуят, общуване не става. 

Разочарование са (предимно за канещите) и онези срещи, от които се очаква детският писател да е клоун, аниматор, герой на Марвъл или поне обикновен фокусник. Няма нужда да конкурираме книгите с игрите и филмите, защото първите ще загубят. Ще загубят не защото са по-слаби, а защото това не е тяхното състезание (нали помните онова с рибата, която накарали да лази нагоре по дървото – ами не става). Ако обичаме някого, не го караме непрекъснато да се равнява по другите, нали? Така е и с книгите – нека обичта ни към тях се прояви в ясното разбиране и демонстриране, че те са своя собствена категория и не се състезават с апове, джаджи и филмчета.

Пътят към провала минава през това да си представяме универсален образ на детския писател. Нека не забравяме, че едни автори ще подарят на децата чувството си за хумор, други – поетичния си глас, трети – омагьосващата си срамежливост (от нея децата също има какво да научат!), четвърти – чаровната си, но искрена недодяланост. Няма нужда всички детски писатели да сме стенд ъп комици или актьори, за да имаме собствена ценност, полезна за децата. Имаме нужда от разноликост.

Сигурно тук някой ще възкликне: „Е, да, ама аман от скучни представяния на книги, в които някой чете протяжно.“ Аз бих ви посъветвала: „Ако сте свидетел на такъв случай, намерете начин да дадете добронамерена обратна връзка. Не го замитайте. Не го коментирайте под сурдинка с колеги. Дайте препоръки на автора. Вдъхновете се за пост във фейсбук, където без имена и лични нападки да изложите с какво една среща би могла да бъде по-сполучлива. Мислете конструктивно за цялото, защото в тази работа не сме различни отбори.“

11754709 10154056402329742 4795467293260011842 o

Няколко практични съвета, когато каните автор на среща с деца

1. Споделете представите, изискванията, желанията си за теми и формат на срещата. Разкажете повече за децата и техните интереси. Когато ходя на среща, винаги питам какви са децата, какво ги вълнува. На някои съм разказвала и чела за поезията, на други - за Япония, на трети – за животните. Важно е очакванията и от двете страни да се доближат.

2. Имайте предвид, че „детски писател“ в България най-често не е работа или бизнес занимание, а страст. Аз например ходя на работа по цял ден и ми е важно канещите да се съобразят с това поне откъм време.

3. Запознайте се с книгите на писателя, когото каните (това не значи задължително да ги купувате или да карате децата да ги купуват, но все пак е добре те да познават четивата, нали?). Имало е случаи, в които ме мислят за илюстратор, и други, в които е било ясно, че канещият е дочул моето име отнякъде, но не е чел какво пиша. Това е безсмислено. Използвайте срещите, за да свържете децата с хора, които наистина са им интересни. Попитайте ги (децата) за тяхното мнение.

4. Давайте обратна връзка. Освен непосредствената атмосфера по време на срещата, по която съдя дали е минало добре, много често получавам писма от родители или учители след срещата.

5. В 21 век сме. Не се стресирайте и тюхкайте, когато попитам дали имате мултимедия, дали има колонки, за да пусна звук (или видео). Ако няма, просто предупредете, че няма. (Не е истина колко проблемна се оказва винаги тази мултимедия!)

И няколко хвърчащи мисли накрая:

1. Много често (почти винаги) ме канят родители в тандем с учители. За мен това е чудесна новина, защото значи, че действат заедно в името на децата. Така че, родители и учители, съюзявайте се все така!

2. Някои от най-хубавите ми срещи са били в много малки селца или пък при деца със специални нужди (например със зрителни проблеми). Така че, нека не ви притеснява откъде сте, каква е базата ви и какви сте, когато искате среща с автор. Действайте!

3. Отделете 10 минути да обясните на децата що е детски автор, какви неща пише и пр. Нека не са напълно неподготвени за срещата (което се случва).

4. Не сте длъжни да купувате книги при гостуване – това не е бизнес среща, нито книжарница. На повечето места, където ходя, мои книги не се продават (освен ако изрично не са поръчани предварително). Но е проява на уважение да познавате книгите, да уведомите родителите и децата, че могат да си ги купят, ако желаят. Както и да попитате автора за неговите разходи по гостуването – пътни, спане, малък хонорар и пр. (Десетки пъти съм ги плащала сама, когато някой няма бюджет, но пък ме кани от сърце. И винаги отказвам от раз, ако някой смята, че съм му длъжна и дори не се хаби да ме попита за тия неща.)

5. Учители, родители, библиотекари, не се тревожете да бъдете част от срещата! Участвайте, смейте се и мислете с нас. Вие не сте пъдари или странични наблюдатели. Децата винаги се палят страхотно, когато видят, че „и госпожата вдига ръка“ - това за тях е знак, че срещата е общение и вълнение за всички.

Както беше казало едно дете: „Когато го държиш в устата – бонбонът е вкусен. Когато го държиш в ръка - не е вкусен.“ Нека всеки от нас се стреми да прави нещата по смисления начин, за да ни е вкусно на всички.


Прочетохте ли

Пандата е черно-бяла, защото играе шах...

Последно променена в Четвъртък, 18 Октомври 2018 09:34

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам