logomamaninjashop

Катерина

Автор: Кристина Рахнева

Ще ви разкажа историята на една силна жена и нейния съпруг. В този разказ няма любов и романтика в холивудски стил, а по-скоро една тиха, често неизказана любов, любов, готова на саможертва, благодарение на която са оцелявали българските семейства през трудните времена на изминалите векове.

Прабаба ми Катерина (баба на баща ми) е родена през далечната 1882 г., точно век преди мен, в семейството на ковач, или както дядо ми, семейният летописец, е отбелязал - налбантин. Такава е била и фамилията им - Чугунцалиеви. Баба е била най-малкото 7-мо дете в семейството. Явно през 19-ти век не са чували какво е то критическа възраст, защото майка ѝ Мария е била на преклонните 50 г, когато на 4 март (стар стил) дава живот на прабаба ми. Живели са в с. Богданци до гр. Гевгели, или както те са го наричали - Гевгелия. Сега това градче се намира на границата на днешна Северна Македония с Гърция, но тогава е било все още част от Османската империя (освобождава се едва през 1913 г.). Била е работливо момиче. Баща ѝ Лазар понякога е казвал: Като отида в града ще купя нови обувки за Катерина, а за Велика (малко по-голямата ѝ сестра) няма, защото е мързелива!

През 1903 г, дали във връзка с Илинденското - Преображенско въстание или по друг повод, двама турци-войници влизат в къщата на най-голямата сестра на баба ми. Мъжът ѝ рибар, е отсъствал от дома и тези двамата се настанили там, като искали жената да обслужва прищевките им. Тя гордо отвърнала: Аз да не съм ви слугиня! Последвал изстрел, децата се разбягали, а турците излезли. Роднини и съседи се събрали около двора. Не знам поради страх от войниците, които били все още наблизо, или страх от това, което щели да открият вътре, но никой не смеел да влезе в дома ѝ. При колебанието на другите, баба ми, млада жена на 21 г, се втурнала първа, за да открие и изнесе тялото на сестра си…

Следващото голямо събитие в живота ѝ била сватба с дядо ми Георги, или както са му казвали повечето хора - Гоне. Първото им дете Анна умира на 5 г., за това с надежда кръщават второто на Божията майка Мария. Но и то се разболява и умира на 3 г. Недоумявам как са се справяли с преждевременната смърт хората от онази епоха, но тя не е подминавала нито едно семейство. Дядо Георги (6.02.1880 ст. стил) е бил най-голямото от 6 деца на София и Янкула. Сестра му и двама от братята му умират на 7-8 годишна възраст, а най-малкият му брат е убит по време на войните с турците. Неизбежно - времето, в което живеят, е било наситено с военни действия.

Така стигаме до повратната за Македония 1912 г., когато се задава поредният ужас - Балканската война. За хората, живеещи по онези земи, това бил двоен ужас. Като част от Османската империя, македонските мъже трябвало с турската армия да се бият срещу родните си братя от свободна България. Затова, когато започва мобилизацията на мъжете, някои бягат към българската и сръбската армия, а други избират да тръгнат на гурбет в западна Европа и отвъд Океана. Така решил и прадядо ми Гоне. Тръгнал е с група земляци към "Европата". Баща ми не е сигурен до Франция или Англия е стигнал, знам само, че в началото на юни е отплавал с кораб към Америка. Искрено се радвам, че не е успял месец и половина по-рано да се качи на Титаник. На трагично известният кораб все пак е имало група македонци, напуснали по същата причина родината си, но тяхната съдба ми е неизвестна. Между другото дядо ми и друг път е оцелявал от водната стихия. Като младеж е отишъл със свой приятел да гледат придошлите води на Вардар край Гевгелия. Имало е наводнение и е било голяма атракция за момчетата да се качат на моста и да гледат отблизо шумящата вода. За нещастие в този момент реката отнася моста и двамата падат в буйните води. Приятелят му бил плувец, но въпреки това не успял да излезе от реката и загинал там. А дядо Гоне не можел въобще да плува и бързо се хванал за една дървена отломка. Водата го носела докато не стигнал плитчина, от която успял да излезе.

Но да се върнем на прабаба. Тя не остава сама след заминаването на дядо, а живее със свекър и свекърва и един бъдещ живот, скрит в утробата ѝ. Била е бременна едва от месец, когато съпругът ѝ заминава. Така се ражда дядо ми Христо (29.01.1913 стар стил) в семейство без баща в едни размирни времена. Същата година на Балканите избухва Междусъюзническата война, а на следващата година и Първата световна. Явно положението в Македония по това време става нетърпимо, защото за пореден път стотици мъже, жени и деца тръгват към България в търсене на нов дом. През април 1916 г. семейството на сестра ѝ Велика, както и това на сестрата на дядо Гоне, поемат също по този път. Баба Катерина тръгва с тях и тригодишния си син. Тъй като на нейните грижи са възложени възрастните свекър и свекърва, взима и тях. Така поемат към Кавадарци - Пирот - Пловдив - Йоаким Груево, докато накрая през 1919 г. решават да се установят в Пловдив. Дядо Гоне поддържа контакт с тях чрез писма, роднини и приятели, пращал е и пари.

 

Една красива любовна история

cloud 5055011 640

В Щатите дядо се настанил в Акрон (Охайо), където е бил работник в строежа на железопътните линии. Работил е в Дейтън във въжена фабрика и в Мидълтън (Охайо) във фабрика за акумулатори. След това отишъл отново в Акрон във фабрика за автомобилни гуми. Шефът му го е харесвал много. Виждал е в него потенциал и го окуражавал да се запише да учи в училището за имигранти. "George, you can do it!" Но нито един от приятелите му не пожелал да се запише с него, така че и дядо отказал. Постепенно е заделил пари и е започнал собствен бизнес. Отворил е малко заведение за хранене, което е прераснало в нещо като ресторант - кръчма с билярдна маса. За кратко време го е развил и добавил втори етаж със стаи под наем. Накрая, през 1919 г., пише до жена си (Катерина е била неграмотна, но е намирала кой да ѝ чете) да дойде при него, защото вече се е замогнал и може да устрои живота на семейството си. Баба ми премислила, но решила, че с дете и двама възрастни не иска да предприеме подобно тежко пътуване (половин свят път на каруци и кораби) и отговорила: "По-добре ти се прибирай при нас. Като имаш пари и тука е Америка!" Колко мъдра жена е била баба ми, без да подозира.

Така дядо ми продава всичко там и тръгва за Пловдив, спасявайки бизнеса си от Голямата депресия, която връхлита Щатите следващото десетилетие. Тук купува земя и започва да строи къща в края на града, в близост до река Марица (днес мястото се води широк център). При издаването на български документи го питат за фамилия. По традиция това трябвало да е името на баща му - Янкула. Държавният служител го отрязва с думите - Тук в България такава фамилия Янкулов нямаме, ще те пиша Янков. Така един чиновник е определил фамилията на нашия род, няколко поколения напред. А баба ми я е записал Екатерина (така било по-правилно според него!), на нея по-късно е кръстена и леля ми - първото дете на дядо Христо.

катерина

Но да се върнем отново към историята. Голямото събитие в живота на дядо Христо било да се запознае с баща си на почти 7-годишна възраст. В началото е бил доста резервиран или е изпитвал по-скоро определена доза страхопочитание. Обичал е скришно да го наблюдава как работи и се храни. Просто му е трябвало време, за да свикне с него и да го приеме по-близо до себе си. А дядо Гоне, дали Америка го е променила, или е бил поначало предприемчив човек, бързо се захваща отново с бизнес. Решава да вложи парите си във фабрика за производство на шоколад и бонбони. Тегли и заем от банката. Баща ми и леля ми дълго са пазили опаковки, на които пишело ЕТ Георги Янков. Но успехът не траел дълго - типично по български, двамата му съдружници системно го ограбвали, а накрая избягали, отнасяйки пари и техника. Добродушен и доверчив човек бил дядо.

По това време, 1925 г, семейството е живеело за една година в София, където дядо Христо е учил в 4-та прогимназия. Но след тези събития отново се прибират в Пловдив. Дядо ми не се е предал, а започнал по-скромна дейност - амбулантен търговец. Печал и продавал тиква, царевица, ядки и други вкуснотийки за децата. С това се е занимавал дори след 1944 г. - явно трудно си е представял друг тип дейност, освен тази на частен търговец. Бил е човек, обичащ да изучава езици (радвам се, че тази черта, прескочила 2 поколения, е стигнала до мен), освен български, говорил е свободно турски, цигански, малко гръцки и екзотичния за онова време английски. Съседи и приятели са го наричали Гоне Американеца, а той винаги имал някоя интересна история да разкаже за странстванията си навън. И винаги с много образен език, например ще вметне едно: Come on, George! - и ще поясни: Демек, вика мен…

Жалко, че не ме е имало тогава, щях да запиша повечето му разкази. От него имаме останала ръчна машинка за бръснене, която е все още във форма, както и американски бръснарски ножчета, които дълго се ползваха в нашия дом. Беше донесъл и шевна машина Singer за баба Катерина, която майка ми все още ползва (на дъното ѝ и пише патент 1885 г).

А баба Катерина не останала неграмотна - след като синът им се изучил, научил майка си да чете и пише. Благодарен син е бил, който много се е грижил за родителите си, но неговият нелек живот би бил предмет на един друг дълъг разказ…

Въпреки трудностите, през които са минали, баба Катерина и дядо Георги доживяват до над 90-годишна възраст. Баба е паднала по стълбите, счупила крак, залежала се е и така постепенно угаснала. Дядо ми е бил все още здрав, на крака, но два месеца след съпругата си, също си е заминал тихо и кротко. Било е 1972 г, четири години преди сърдечен удар да покоси единствения им син Христо. Когато като малка слушах разказите на баща ми (Георги) и леля ми (Екатерина) за техния баща искрено съжалявах, че не съм имала възможността да се запозная с дядо Христо, семейния летописец. Бил е тих, кротък и услужлив човек, обичан от всички. За колко неща бих го разпитала! В детските ми години асоциирах неговия образ с жителите на Македония, представях си типичния македонец като миролюбив и благ човек и недоумявах какво точно означава израза "буйна македонска кръв".

Между другото, родила съм се точно шест години след дядо Христо, в деня на смъртта му. Бил е личност надарена с много знания и умения, но най-вече с едно голямо сърце. Радвам се на визуалната му прилика с най-големия ми син и се надявам моето момче да е наследило и нещо повече от това.

Може да харесате също:

Този безценен навик

Последно променена в Вторник, 24 Ноември 2020 09:18

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам