Автор: Ина Зарева

Бях влюбена. Клепките ми пърхаха като криле на колибри, а погледът ми се точеше като горещ карамел по любимия. Толкова влюбена бях, че мислите ми течаха с бързината на стогодишно блато, а сърцето ми препускаше като същински Юсейн Болт след трамвай.

Изживявах се като рефер на мача „сърце срещу разум - 100 000 000:0“ и нищо друго не виждах, освен него – единственият. На лицето ми бе застинала усмивка, която свързваше ушите ми като панамски канал, а по него плуваха любовни стихове или заклинания, в зависимост от ситуацията.

Любимият не само стоически понасяше цялата моя течаща, лепкава, задушаваща, оглупяваща любов, но и угаждаше на всичките ми психотичности. Освен изключително търпелив, той беше и затрогващо грижовен – непрекъснато приютяваше бедстващи животни и изоставени приятели или в обратен ред. Привързваше се към тях и когато се случеше някой внезапно да изчезне от живота му, го приемаше философски и помагаше на следващия бедстващ.

Не, не, не! Аз не бях по линия на бедстващите. Нищо че от толкова много любов изглеждах точно така. Аз бях любовта на живота му и исках само едно – да бъде щастлив. Но не как да е щастлив, а щастлив с мен.

И както веднъж  се носех по улиците с половин мозък, половин сърце, половин живот направо, защото не се бяхме виждали цели 4 часа, срещнах него – символът на нашата любов и извор на най-голямото му щастие!

Стоеше горд, наперен, с вид на боец, но същевременно невинен и смирен в искрящата си белота. Със смелостта на орел и с търпението на крокодил той очакваше мисията на живота си – любовта, която да олицетвори. Коя друга, ако не нашата? И кой, ако не той – белият, смел гълъб. На всичко отгоре той щеше да направи изключително щастлив моят любим, като замести избягалият му наскоро папагал.

Някакъв дядо го държеше в кошница, заедно с други негови събратя, които ако се съди по вида им щяха да озарят най-много любовта на някоя муха – еднодневка. Моят любовен талисман ме погледна с кръглите си очи, изгъргори нещо на гълъбски и вече бяхме обречени един на друг.

Платих изненадваща дребна сума за него, човекът го измъкна от кошницата и го бутна в ръцете ми. Топлото му телце се намести така удобно, сякаш се бе измътило точно там и никъде другаде. А снежнобелите му и небесно леки перца можеха да се сравнят само с едно-единствено нещо – моята нежна, чиста, прекрасна и ангелска любов.

Нещичко за любовта

Такова омекване на мозъка, придружено с бясна еуфория изпитах само още веднъж по-късно в живота си, под въздействието на пълна анестезия. Но в онзи момент нямах нужда от никакви упойки, а само от криле, за да стигна по-бързо до любимия си и да му връча този символ на нашата любов и наш първи домашен любимец – гълъбът.

Крилете се появиха почти веднага на близката спирка, под формата на стар, провиснал автобус и аз се втурнах към него, като една същинска спасителка на плажа, така де, на града. Промуших се през почти затварящите се врати, вдигнала високо във въздуха гълъба с едната си ръка и държейки се здраво с другата. Автобусът потегли, а след него тичаше и ръкомахаше дядото, от чиято кошница излезе моят ангел на любовта. Сочеше ту ангела, ту  въздуха и нещо обясняваше, крещейки след автобуса. Сигурно ще ме учи как да го гледам, помислих си. Ха! Аз ли да не мога един гълъб да отгледам?! Ще го гледам като собствено дете, ще го гледам. Ще го водя на училище за птици, ще му купувам гълъбски дрешки, ще му нося лакомства и изобщо такъв живот ще му спретна, че всички гълъби ще искат да живеят като него.

Обаче до рая ни чакаха едни десетина спирки през август, в автобус със затворени прозорци и без климатик, разбира се. Ако навън температурата беше 39 градуса, вътре се усещаше около 89.

Моят бял ангел на любовта започна бързо да реагира на промяната. Първо се изправи целият и се опита да лети, но аз държах здраво краката му. Той размахваше силно криле, борейки се да се отскубне, а като видя, че не успява, реши да отмъсти по единствения възможен начин и топла, кафеникавозелена течност се стече по ръката ми. 

- Стегни се! - казах си - Това е то неподправената любов. Ще я изтърпиш.

Няколко спирки по-късно неподправената любов вече стигаше до лакътя ми, а всички седалки около мен се бяха изпразнили. Седях сама, горда, с величествено вдигната ръка, като същинска Статуя на свободата. Само дето моята факла си развяваше толкова силно декларацията за независимост, че скоро не само пътниците, но и шофьорът щеше да слезе и да зареже вонящия си автобус където свари.

Аз обаче стоях с онази моя видиотена усмивка от ухо до ухо и си представях как моят любим ще посрещне нашата първа рожба, как ще я настани в леглото на папагала, как ще я гали по белите перца, а мен ще гледа с нямо обожание, като преди това е загубил обонянието си завинаги в името на нашата любов.

Стоях омазана в декларации за независимост почти до раменете и само една бегла мисъл пробягваше в стопената ми от глупост, така де от любов глава – никога не вярвай на лозунги! Гълъбът – символ на мир?! Да, бе! Елате да видите клетите ми ръце – накълвани и раздрани. Макар че в негово оправдание ще кажа, че и Мартин Лутър Кинг да бях държала с едната си ръка в раздрънкан, стар „Чавдар“, на полъх от Кремиковска пещ и той нямаше да се държи твърде възпитано.

Шапка в тролея

Спирка след спирка борбата за оцеляване и на двама ни с гълъба ставаше все по-ожесточена. Шофьорът не издържа и спря почти километър по-рано, бършейки очите си и дишайки през ръкав. После сложи някаква табела „За гараж“ или „За екарисаж“ не разбрах точно и потегли.

Навън моят херувим се поуспокои, може би защото аз летях по-бързо от него към кварталното кафе, където моят любим ме чакаше.

Представете голяма, бяла птица, с мокра перушина, разчорлена във всички посоки, с кръстосани очи и полуотворена човка, от която излизат приглушени гъргорения. Това бях аз. Гълъбът изглеждаше значително по-добре.

С все пърхащите ми като колибри мигли, карамеления поглед и къкрещия ми в обич глас, тържествено протегнах подгизналата си от независимост ръка и поднесох скъпия дар на любимия ми.

Не, той не ме гледаше смаяно. Той ме гледаше, както се гледа психично болен човек, въоръжен до зъби, преметнал Крокодил на едното си рамо и държащ Чебурашка за гърлото. Примерно. С много бавни и премерени движения ме насочваше да сваля ръката си, да стоя на безопасно разстояние и да се успокоя.

Ама как ще се успокоя, бе моето момче?! Та нали за теб го правя?! Та това е най-голямото, най-великото нещо, което някога съм правила за нечия любов! Та това е нашата първа рожбичка! Опитах се да му обясня всичко това на един дъх, въпреки че гълъбът непрекъснато се бореше да вземе думата било с гъргорене или размахване на криле. Накрая някак успях да кажа откъде съм го взела тоя гълъб, защо ми е толкова важен, защо и на него трябва да му е толкова важен и изобщо каква важна стъпка е това в отношенията ни.

Като свърших тирадата си, хората от кафенето вече бяха паднали от столовете си, държаха се за коремите и виеха от смях. Любимият ми, все така от безопасно разстояние, ме изведе по-далече от тях и с тон на много тъжен, уморен и изстрадал човек ми обясни, че тези гълъби се взимали само за минута, колкото да си намислиш желание и да ги пуснеш да летят, за да се сбъдне. Затова сумата била толкова символична, а дядото така ръкомахал след автобуса.

- Хайде сега двамата заедно да пуснем горката птица, а теб някак да те почистим.

Най-героичното нещо, което до този момент беше проявявал моят любим, беше да удържи смеха си и да устои на миризмата, която се носеше от ръката ми.

След това затрупахме тази история толкова дълбоко, сякаш никога не се беше случвала и забравихме завинаги за нея.

Докато няколко години по-късно не ни попитаха:

- Искате ли гълъби на сватбата?

Препоръчваме ви още:

Love.net или нашата история

Любовта, която не виждаме

Привет от разказвача на приказки