logomamaninjashop

Ангелски данък

"Ангелски данък" на Ирен Леви разказва историята на София. Жената София и детето София. Майката на чуждо дете и детето, изгубило майка си. Жената, необичана достатъчно, но за сметка на това обичана непозволено. Детето, което има много приятели, които са истински, макар че всъщност са въображаеми, а освен това има баба, която не е истинска, макар че на практика е съвсем истинска. Красиво написана книга, с оригинални, ярки метафори и кратки, наситени със смисъл фрази, с много фин хумор и също толкова много болка. На една и съща страница се смееш и плачеш. Не искам нищо от сюжета да разкривам, само ще кажа, че и атмосферата е прекрасна, главното действие се развива в разкошно, старо имение, сред лозята на Сицилия.
 
Любимо от книгата - всичките истории на детето София, всички до една. Написани толкова автентично - с детинска наивност и онази неосъзната, граничеща с божественото мъдрост, която децата притежават в ранните си години и после някак изгубват. Съчувствах на жената и плаках с нея. А в детето се влюбих. Споделям откъси от неговата история.  

 

Аз съм на 6 г. Казвам се Софи. Обичам сладолед. Обичам и мама. Повече от тати. Това може би е лошо. Обичам хората, които спят у нас по пода. И Робин също. Мисля, че най-важното е любовтът.

Мама е в болница. В София. Може би ще умре. Не искам да умира – затова прескачам по няколко стъпала. Ако успея, откупувам малко живот за нея. Миналия път, когато беше болна, аз я спасих. 

Излизах на улицата и си избирах една плочка. Някои са на големи квадратчета, други – на малки, има без квадратчета и само на чертички. През целия ден трябваше да ходя само по един вид плочки. Това беше задачата. Когато стигах до друг вид, спирах и се връщах.

Сега обаче имам проблем. Баба не е съгласна да обикаляме града по определени плочки. Градът се казва Панагюрище. А тя не ми е истинска баба, разбира се. Доведена е. Повикаха я да ме гледа, докато мама е в болница. Никога преди това не я бях виждала. Мирише малко странно – на нещо, което отдавна е било увито във вестник. Косата ѝ е като четка – сива. Но не мисля, че мие пода с нея. Ушите ѝ са много големи, почти колкото носа. Очите ѝ са безцветни. Няма устни.

Аз никога не съм имала куче. Но и него го обичам. Измислила съм всичко – когато решат да ме оперират, ще поискам куче в замяна. На Аглая от горния етаж ѝ извадиха апандисита, защото обичала семки с шлюпки. Тя ми обясни всичко за апандиситите и аз започнах тайно да ям семки с шлюпките. Проблемът е, че никога не ме боли корем. Обаче понякога ме боли гърло. Мислех си да разменя сливиците за куче, но май няма да стане. Мога да поискам нещо по-малко – например хамстер. Макар че два хамстера е по-честно – сливиците са две. Някои деца имали и трета, каза лекарката, но аз все нямам късмет с такива работи.

************

Няма смисъл да порасна. Само ще хабя повече плат за рокли.

Ако порасна, ще се наложи да имам дете, а майките създават големи проблеми. Помня какво стана, когато умря майката на Робин, който живее в Мокрото. Прегърнах го и плакахме цяла вечер.

Той е рус. С къси панталони. С джобове. Те са пълни с малки неща – топчета, картинки и старите ми дъвки, които не съм знаела къде да изплюя. Спи най-отгоре, на последния рафт на шкафа в Мокрото. Там мама държи големите кърпи и сапуните. Той обича паяци. Не носи очила. Преди мама не се радваше, че Робин ми е приятел, защото стоях по цял ден при него, но когато научих буквите и започнах да му чета приказки, тя се съгласи да ме оставя там по-дълго. Мисля, че точно тогава и Робин я обикна.

– Робин – попитах го в онази тъжна вечер, – къде точно боли, когато умре майка ти?

– О, знам ли? Боли, докъдето ти стига погледът, навсякъде, където си ти, и дори още по-нататък.

Откакто майка му умря, аз му давах моята. Баща му беше винаги зает, почти не се прибираше. Беше доста важен в Министерството на храносмилането. А там работят и през нощта.

– София, пак ли си в Мокрото? – баба все ме търсеше. – Отивам за мляко.

Тя се опита да отвори вратата, но аз вече имах ключ от Мокрото – дълго бях молила мама и тати да ми го дадат. Най-накрая се съгласиха, защото обещах, че винаги, когато почукат, ще отварям. Дръжката мръдна надолу, но вратата не се отвори. Бях заключила отвътре. Баба се разсърди, но не почука.

– Слушай. Сега двете чертички на часовника са една срещу друга. Ще се върна, когато чертичките са една върху друга. Разбра ли?

– Да, бабо.

Понякога възрастните говорят много странно. Можеше да каже, че ще се върне в шест и половина. Аз малко по-късно проверих. Стрелките на часовника в хола бяха една върху друга, а баба я нямаше. Върнах се при Робин в Мокрото.

– Яде ми се сладолед – признах му.

– Откога си така?

– От много дни.

– Значи задължително трябва да го направиш – каза той.

– Нямам пари.

– Имаш баба. Кажи ѝ да ти купи сладолед.

– Срам ме е. Тя не ми е съвсем истинска баба.

– Нали е майка на татко ти?

– Да, но това не е достатъчно, нали?

– Така си е, не е.

Робин седна до мен на пода:

– Какъв сладолед?

– Жълт.

– Ванилов?

– Ъхъ.

– Любимият ми.

Постояхме си така и после той измисли нещо гениално:

– Намери дете, което яде сладолед. Застани до него и го гледай втренчено. То ще се досети. Ти само кажи: „Ванилов.“

Робин винаги го измисляше. Седнах пред часовника и зачаках баба.

*************** 

Може би баба е Самотница. Когато е била млада, си е имала дядо ми. Но всъщност дядо ли ти е някой, който е умрял, преди ти да се родиш?

Тати ми каза цялата истина. Дядо се е превърнал в бяла мечка след смъртта. Сега живее в зоопарка. Когато не е на кораба, тати често ме води да го видя. Дядо ми си има водопад.

– Няма да казваш на ни-ко-го, нали? – помоли тати.

Не казвам на никого, дори на мама, от която нямам никакви тайни.

– Никакви тайни между нас, нали? – попита ме веднъж мама.

– Никакви! Освен може би за някаква маймуна, боа или мечка. Ако се наложи...

– Е, ако е за маймуна и мечка – става. За боа, моля те, казвай ми всичко.

– Добре – обещах, а после мама се усмихна и стана много хубава.

Притеснявам се, когато отивам да видя дядо. И други хора ходят и мисля, че това не му харесва. Заставаме пред клетката и го гледаме. Веднъж едно дете му хвърли бонбон, увит в хартийка, и после започна да му се подиграва, че не може да го отвие. Стана ми много мъчно за дядо. Той побутваше бонбона с носа си. Накрая се отказа.

Очите ми се напълниха с бонбони. Момичето стоеше до мен и повтаряше: „Тъ-па меч-ка, тъ-па меч-ка.“ Така се ядосах, че ухапах това момиче по ръката. То се разпищя, а аз стисках. Когато и майката се разпищя, се наложи да я пусна. Вече нямах бонбони в очите. Момичето плачеше, а на мен не ми беше жал.

– Извини се, Софи! – каза тати и се извини поне сто пъти.

– Няма! Тя обиди дядо!

Той се извини още сто пъти и си тръгнахме завинаги.

Тревожа се, че дядо ни чака. И не разбирам. Нали повечето хора, когато умрат, ги погребват в земята и те се превръщат в трева и цветя, защо дядо ми е станал бяла мечка?

Още любими книги от български автори: 

Трети шанс

Новата прическа на Вики

Апокалипсис с деца

Последно променена в Вторник, 25 Май 2021 09:12

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам