От стр. 1

След промените през 1989 година той отива в Гърция заедно със свой колега, завършил Дизайн в НХА и който Михаил приобщил към бижутерията. Двамата откриват един голям бижутерски магазин в Солун и показват своите неща, които биват харесани, а собствениците на магазина решават да направят работилница специално за двамата майстори от България, с идеята след известно време да открият джойнт венчър. Михаил и колегата му работят там в продължение на шест месеца. „Дадох си сметка – ние правим моделите, ние изпълняваме тези модели – леем ги, полираме ги, шлифоваме ги – всичко от А до Я. И накрая си разделяме по 12,5% от печалбата. Не си струва. Казахме си „довиждане“ и се върнах тук, където съм си и досега“.

А полускъпоценните камъни, които Михаил влага в своите бижута, той открива и обработва сам. Любимият му камък е зелен мъхов ахат, но е срещал и много други по време на своите експедиции в Родопите. "Друга голяма лудост от моя страна", усмихва се той. И обяснява, че твърдостта на ахатите е по-голяма от твърдостта на най-твърдата стомана. По тази причина те се обработват само с диамант. „След като съм обикалял два дена, да речем, по Кърджалийските баири и съм ги катерил с чувал с 20–30 килограма камъни на гърба си, се прибирам тук и почвам да режа камъните на тази водна струя. За да видя какво съм открил – защото като го гледаш горе, той си е обикновен камък, малко по-цветен. Но трябва да го срежеш и да го полираш, за да се прояви красотата му“, разказва Михаил Кочев. „Та, занимавах се доста време и с това. Същият този колега, с когото бях в Гърция, щеше да почине при едно от тези екскурзии за камъни. Той беше с раница, аз с чувал и по едно време пребледня, почна да диша тежко… Щях да го убия. Повече не повтори!“, разказва през смях майсторът.

„А пък толкова голямо желание имах да взривя една жила! Обаче в Кърджалийско, това беше точно по време на Събитията – абсурд беше да гръмнеш по това време. А тя, ахатовата жила, вкопана в един твърд материал! Представете си – седем-осем сантиметрова ивица. И като влезе на трийсет сантиметра в земята, посмъртно не можеш да разбиеш другата скала и да я извадиш, само с взрив става. А страхотен материал! Чудесно изглеждащ. Цвят на кървавочервено месо, с прозрачни и с бели участъци. Мъхов ахат. И съм бесен! Всеки път отивам, чукам, копая и не мога да извадя повече от него“, спомня си с вълнение бижутерът. И продължава: „Бяхме около Кърджали, до Чуково. Беше много смешно! Пак по време на Събитията. Отивам аз за камъни и през няколко километра - полицейски пост. Тогава имах един Москвич. Натоварил съм ахати в багажника на колата. Спира ни поредният полицай, отварям багажника, питат ме какво е това. Камъни, отговарям аз. А, къща ще строите, добре. Заминавайте!“

Член на Задругата на майсторите Михаил Кочев става след период на неразбирателства и последващо закриване на Творческия фонд на Съюза на българските художници. Той и няколко негови колеги се насочват към Задругата заради лиценза, който тя дава на майсторите-членове. В България има една особеност и тя е, че авторът не може сам да маркира своите сребърни накити, както е в Турция или в Западна Европа. Тук бижутерите имат два варианта: или да регистрират фирма, или да членуват в някаква организация, която има общ лиценз за всички свои майстори. „Не ми е по сърце да се занимавам със счетоводство. Предпочитам да съм някакъв вид художник – приложник“, коментира Кочев. Затова той избира втория вариант и кандидатства в Задругата с накити. „Влязох като на шега. Аз бях име – имах над десет участия и самостоятелни изложби. Стана малко на майтап, защото условието да кандидатстваш и да бъдеш член на тази организация, е да работиш по канона. Да следваш традициите, да не се отклоняваш много-много от тях. А аз на изпита доста нагло направих нещо, което беше много далеч от традициите в бижутерията отпреди шейсет години. Но пък на въпроса „защо така“, успях да защитя становището си, че бижутерията не е нещо закостеняло, което не се променя; то се развива. Аз съм стъпил върху традициите, развивам ги, обогатявам ги… Приеха защитата ми.“

В момента майстор Михаил Кочев прави бижута, но по-малко и по-рядко. "Такива неща, каквито си правя от време на време, не са за продан, те са за душата", казва той. И въпреки че навремето не успява да убеди брат си да стане бижутер, досега е обучил над двадесет майстори на накити.

Някъде през 2006-та г. се появява нова страст в живота му и скоро той е изцяло погълнат от ножовете от дамаска стомана. Сърфирайки из мрежата, Михаил попада на изображение на такъв нож и си казва, че няма начин да не успее да ги прави и той. Няма от кого да види как се кове дамаска стомана – в София открива единствено един възрастен ковач, който прави само ножици от ресори и не е чувал за дамаска стомана. Така че всичко става с ровене в интернет, сваляне на текстове и превеждане от английски, а английският език на Михаил по това време е точно на четиридесет и пет дни и една преведена лично от него книга – „Спирка по пътя“ на Клифърд Саймък. Интересно е, че преди това майсторът не е имал никакъв интерес към черните метали. Скоро обаче двамата с ученика му вдигат ковачница в двора на къщата, в която Михаил живее, правят огнище и постепенно започват да се занимават. „Оказа се, че не е проста работа коването на дамаска стомана. Не се сетих и клипчета да извадя от интернет, само от писаното на хората. Те обаче не дават всичко, а само някои неща. Мислих го три месеца и в един момент го сънувах! Станах сутринта, отидох в ковачницата и първата ковашка заварка ми стана без грешка. И оттам нататък с опита се добиват и уменията“, споделя той, който днес е сред водещите майстори на ножове от мозайков дамаск. Всъщност в България има още трима такива, но те почти не работят в тази тема, защото това е изделие, в което се влага много труд, а трудно може да намери своя пазар.

В домашната работилница

Естествено, аз задавам въпроса какво е „дамаска стомана“ и „мозайков дамаск“. Майсторът бързо ми показва ножа, който днес е приключил. Той е с различно острие. Обяснява ми, че всяка чертичка по него е различен слой стомана. В случая на този нож слоевете са двеста и десет. Свързването на тези отделни слоеве става на огнището, при температура от около 1000 градуса. „Започнал съм този нож от двадесет и един слоя. Чрез ковашка заварка тези двадесет и един слоя се превръщат в монолитно парче стомана, което след това се свива на две и съответно слоевете се удвояват. После пак чрез ковашка заварка става монолитно парче. Като се свие още на две, слоевете отново се удвояват. Получава се геометрична прогресия – от 21 стават 42, после 84 и т.н.“. Това, обяснява Михаил, е начинът, по който в миналото, а и сега, японците коват мечовете си. Тогава те просто не са имали стомана, изработвали са катаните от метален пясък. Този пясък съдържа страшно много боклуци, които трябва да се изчистят. Рафинирането на стоманата ставало именно чрез това прегъване и коване десетки пъти – така че да се изгони всичко излишно и да остане само стоманата, без примеси. Докато днес майсторите го правят само за красота.
А по нашите земи, разказва майсторът, дамаскът (идва от Дамаск, откъдето е произходът на тази технология) се е появил от немотия, а не от желанието на предците ни да имат свръх оръжия. Въглеродната стомана – тази, която се калява – била доста скъпа навремето. Добивала се трудно, защото за навъглеродяването й трябвали много дървени въглища. Затова се изковавала една тънка лентичка от въглеродна стомана, която се влагала вътре в обикновена некаляема стомана – желязо. Българите използвали подкови, обръчи от бурета и всякаква ръждясала железария. Смесвали ги на огъня, за да се получи еднородна стомана, след това просичали една цепка в пръчката, където влагали качествената стомана и изковавали ножа така, че тя да е точно на режещия ръб.

„Доставя ми голямо удоволствие да се занимавам с това. Въпреки че е много време и работа – случва се месеци наред да работя върху един меч. А и пазарът е толкова свит, хората са притеснени, трудно може да се изхранваш с това. От година и нещо по тези причини работя основно за Щатите. Има форум, който хора от цял свят посещават, за да си купуват ножове. Изпращал съм ножове в Сингапур, Австралия, Хаити, Канада, Щатите…“, казва майсторът, за когото ножовете от монолитна стомана не представляват голям интерес. През 2016 г. посещава Експо на занаятите в Китай заедно с още двама колеги от Задругата на майсторите. „Не ми дадоха изобщо да покажа нож. В Китай да се внесе нож е абсурд. Участвах само с бижута. Но пък видях много интересни неща. Китайците са си просто китайци, имат търпение, което сравнено с моето е като планина с мишка“, казва той. А отделно, всяка година през месец май той участва в традиционната сбирка при майстор Евгени Димов в Сопот, където ножарите обменят опит и си показват разни „чалъми“ от майсторлъка.

Каниите за неговите ножове изработва Георги Петков от Велинград. Но първият нож на майстор Михаил Кочев е с кания, изработена от него. „Не мога да се похваля, че сам одрах кравата за канията, ама да не ви разказвам какво се случи с една от чантите на жена ми, че много шум ще се вдигне“, пише той на личния си сайт.

В двора си майстор Кочев отглежда и няколко бонсая. Тази негова страст датира от 1993-та година, когато – също както при ножовете – вижда снимка на бонсай. Започва да вади готови бонсаи от природата, да ги отглежда и да продава някои от тях в цветарските магазини. "Тези бонсаи се наричат кози бонсаи“, обяснява той. Растат по южните склонове на планините, където е по-сухо, почвата е по-бедна и има кози, които не позволяват на дръвчетата да растат на височина. „Имаше около петдесет бонсая в двора ми по едно време – габър, дъб, иглолистни… И пак като мина интересът… Сега са останали десет–дванадесет. Но много лоши неща се случват на моите бонсаи покрай кучето – една голяма каракачанка. Два от най-хубавите ми – ясен и липа – ги сдъвка неколкократно“, усмихва се Михаил.

През 2007 г. от печат с логото на издателство „Български писател“ излиза книгата с приказки на Михаил Кочев „Истории десет“. Приказките са жизнерадостни и усмихнати, въпреки че Михаил ги пише, докато е на легло. „Счупих си бедрото на ски. Лежах над месец, тъй като при операцията ми засегнаха нервен сплит в гръбнака и имаше вероятност изобщо да не се изправя повече. Просто предпочетох, вместо да лежа и да мисля дали ще ходя отново или не, да се пренеса в един друг свят. Там, където е много по-интересно“, казва авторът на книгата, която е илюстрирана от художничката Селма Тодорова. Михаил продължава да пише и днес, дори е подготвил нова книга, която, предполагам, отново ще предлага един по-добър свят.
Питам се какво е необходимо на човек, за да стане майстор, освен златни ръце и постоянство. Може би търпение. „Общо взето, да. Неща, които ще накарат човек да се тресе от нерви и да крещи, мен ме успокояват“, казва Михаил Кочев накрая. „…И трябва инат. Ама много голям инат“.

___________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес [email protected].