Бил ли е фашист ген. Луков? Историкът Николай Поппетров в студиото на OFFNews

„Легионерите са били патриоти? Да, такива са. Били са националисти? Да, такива са. Били са добри българи? Добри българи са били. Но са били и фашисти. Разберете, в онзи период фашизмът е едната от две големи алтернативи на буржоазната демокрация. Другата е комунизмът. Те се появяват относително едновременно, през 1917 и 1919 г. в резултат на Първата световна война. Това са били двата варианта. А комунизмът и фашизмът са водили борба на живот и смърт помежду си.

И двете обаче имат общ враг в лицето на буржоазната демокрация, на парламентаризма и партийната система, които обвиняват във всички злини, включително избухването на Първата и Втората световни войни. В такъв случай, можем да наречем ген. Луков фашист, но трябва да имаме предвид голямата историческа картина. Тогава или си бил фашист, или комунист. И то в цяла Европа, не само в България е било така.“

Това заяви в „Студио OFFNews” с водещ Калоян Константинов ученият от Института за исторически изследвания към БАН Николай Поппетров, като предостави по-подробна биографична и историческа справка за спорната личност на военния и тогавашната обстановка.

Ген. Луков е роден във Варна на 6 януари 1888 г., като завършва военно училище със специализация в артилерията, може би най-ключовата част от армията онези години. Израства кариерно по естествен път, без връзки или политически контакти, като определено е бил добър военен и интелигентен човек. Често пъти обаче талантите му и приносите във войните се преувеличават, вероятно за да се митологизира.

Той обаче има два важни приноса към държавата, които е редно да се отбележат. Първият е, че прибира войската в казармите и прекратява политическите ѝ роля и контакти. Вторият е, че през 1937 г. извършва първите военни маневри от много години насам, демонстрирайки, че нашата армия е сравнително модерно въоръжена и добре подготвена. Особено в областта на артилерията.

През 1938 г., след политически търкания с цар Борис III и други политици, е отстранен от поста министър на войната и пенсиониран. Впоследствие става водач на Съюза на българските национални легиони. Онези години е бил и един от основните немски привърженици и контакти в България, като е смятан за потенциален кандидат за управление при евентуална смяна на режима в страната.

Според Поппетров въпросът за национализма и фашизма през 30-те и 40-те г. в България и Европа е сложен и трябва да се разглежда от историческа гледна точка:

„Ген. Луков е голям националист. Но какво разбираме под това? Много често под „националист“ разбираме „бийте евреите и циганите“, което не е вярно. Да, този аспект може да попада в нечии видове национализъм, но далеч не е основна характеристика. Водеща при българския национализъм е териториалното разширение на държавата ни. Докато редица други български политици тогава, включително цар Борис, се стремят да закрепят и опазят настоящите граници и земи, ген. Луков иска обединяване на всички български земи.“

Той изтъква, че никъде няма документи или изказвания на ген. Луков, в които той да изразява особени антисемитски настроения, дори антикомунистическите му възгледи са относително слаби. Не е такава ситуацията при самия Съюз на българските национални легиони, чиито печатни издания и риторика са силно прохитлеристки, антиеврейски и прочие. Легионерите в страната са били около 25 000 души, което е било сериозна бройка.

Поппетров също така коментира избора на България да провежда антисемитски политики и да се присъедини към Тристранния пакт. Според него българските ведомства наистина въвеждат расистки ограничения и закони, но по-скоро с нежелание. Никъде в историческите документи не са намерени свидетелства за определени държавни служители, които да изразяват открити антисемитски или сродни възгледи. По този начин Външно министерство изобщо не говори по темата, както и останалите министерства. Ген. Луков действа по подобен начин.

В крайна сметка България е имала два избора: или се съюзява с Германия, или бива прегазена от нея. Така държавата ни взима решение да пусне немската войска през територията си, за да нападне Гърция. Реално това не е бил никакъв избор, тъй като на Дунава е имало 600 000 души армия, която или сме щели да пуснем, или е щяла да мине през нас насила. В първия случай поне сме имали шанс да получим загубени територии и облаги. Към онзи момент това е бил логичният избор.

„Днешният Луковмарш обаче е едно голямо недоразумение“, смята Поппетров. В него участват откровени профашистки елементи, но също така и много объркани момчета, родолюбци и други. Изборът на Луков за лице на този поход има своята логика, но той далеч не е единственият доказал се военен и държавник от онези години, далеч не е единственият убит от комунистите.

Ако участниците в Луковмарш симпатизират на фашизма, трябва да си изяснят до каква степен го подкрепят. Какво изобщо значи за тях това. Дали са расисти? Това е неприемливо. Дали са антикомунисти? Да, може, но това далеч не е единствената му политическа черта. Тогава трябва и да се борят с капитализма“, допълва историкът.

Николай Поппетров коментира и жертвите на червеният терор и Народния съд в България след 9 септември 1944 г. Страната ни е диспропорционално засегната, като броят на смъртни присъди и „варварски“ незаконни убийства в цялата страна е много по-голям като процент и дори обща бройка от множество други държави, където стъпва Съветският съюз. Макар да е трудно да се даде точна бройка, избитите са около 10 000, а изселените и директно пострадали са над 50 000.

Историкът отбелязва, че тези зверства се случват ако не със съдействието на Червената армия, то с нейното съгласие, тъй като тя стои настрана и не се намесва в убийствата, грабежите и изнасилванията, които засягат цяла България.

Бруталността е изключителна. Често пъти е на лична основа, често пъти е с престъпни намерения. Често дори нелогична, тъй като множество хора, които е нямало причина да пострадат, са убити или осъдени, а други, които са били обвързани с предишния режим – са подминати.

„Почти нямаме свидетелства, че когато стават избиванията по баирите и паланките, някой от съюзниците се е намесил. Да каже „абе другари, недейте сега тука убивайте попа в това село, или недейте убивайте бирника, защото най-малкото той е само един държавен чиновник, може дори да не е бил фашист“. Има страшно озлобление в обществото. Имало е и желание за промяна. И понякога в такива случаи хората допускат страшни изстъпления“, казва Поппетров.

Въпреки това историкът държи на обективността. Според него в Народния съд има логика (бел.ред. – да не се бърка с червения терор и масови зверства след 9 септември 1944 г.), тъй като подобни съдебни процеси се извършват във всички страни след войната срещу привържениците на Нацистка Германия и фашизма, които са обявени за престъпни идеологии. Проблемът в България е, че съдиите в тези процеси често са с „ограничен интелект“ или „ограничена професионална подготовка“. Камо ли етични норми. Това води до изключително много тежки, нелогични и неправилни присъди.

Следете новините ни в GoogleNews