Силно начало в Кан - зомби-апокалипсис, модерни клетници, кърваво оцеляване в бразилската пустош

Последна промяна на 17 май 2019 в 16:04 2452 0

Тази година фестивалът в Кан е под знака на обновлението, което върви във всички посоки – от ремонти на помещения и промени в екипите до нов подход към програмирането. В Официалната селекция, Петнадесетдневката на режисьорите и Седмицата на критиката има цели 22 първи филма, сред които ще се избере носителят на най-престижното отличие за млад режисьор „Златната камера“. Всичко това говори за търсещ дух, далеч от успокоението и самодоволството.

Дори за галата по откриването организаторите направиха рисков ход с избора на зомби-комедия. „Мъртвите не умират“ на култовия Джим Джармуш, едно от любимите деца на Кан, е зловещо-забавна история, „трагикомичен фарс“, черна комедия с всевъзможни намигвания към филми и жанрове. Цяло пиршество за киномана са и многото вътрешни закачки с герои от филмите на самия Джармуш – например героят на Адъм Драйвър се казва Петерсън... Една дума се повтаря натрапчиво през целия филм и тя е определяща за стила и визията на Джармуш – „странен“ (и синонимите ѝ – особен, необичаен, анормален и т.н). Филмът обаче отива далеч отвъд зомбитата, които изпълзяват от гробовете, изкривени и гърчави и тръгват да нападат хората.

Българската публика не е особено фамилиаризирана със зомби-жанра и въобще с филмите на ужасите (мисля за добро, не ни стигат нашите си ужаси), но на Запад те имат солидни традиции. Джармуш признава, че се е вдъхновил от „Нощта на живите мъртви“ на майстора на постмодерния зомби-жанр Джордж А. Ромеро и още той е показал, че зомбитата не са вече Годзила и Франкенщайн, а „това сме ние“. „Те са продукт на системата, знак че социалният ред е разрушен. Зомбитата могат да се разглеждат като метафора, те се натоварени с метафори“ – обясни режисьорът на пресконференцията.

Всъщност филмът говори за най-сериозните проблеми на света, но с интелектуална ирония и бодро отчаяние. Причината за нашествието на мрачните същества е екологична катастрофа, предизвикана от фракинг на полюсите (донесъл добри печалби), в следствие на което Земята сменя оста си. Денят не свършва, часовниците спират, телефоните са прекъснати, радио и телевизия работят несигурно, луната набъбва, котките изчезват, кравите бягат. Никой не обяснява какво става и тримата полицаи от тихото провинциално градче Сентървил трябва да се справят с положението. Но то става неудържимо... „Ще свърши зле“ си повтаря от самото начало ченгето на Адам Драйвър. Така и става, но режисьорът не спира да ни напомня, че това е просто кино, приятно-страшно. Даже в един момент ченгетата се питат как е по сценарий, кой го е чел и как по дяволите ще свърши... Режисьорът обаче здраво държи юздите и накрая изненадва всички. Няма да кажем как...

Зомбита, но африкански, там са джинове, се явяват и в друг филм („Атлантик“), но за това по-късно... Явно се оформя тенденция. Или някаква мода?

Не зомбита, а съвременни клетници виждаме в „Клетниците“, свободно вдъхновен от духа на романа на Юго. Става дума за хората от гетата в парижките предградия и по-специално Монфермей, където са ситуирани гаврошовците на Виктор Юго и където днес взривоопасно е струпана огромна човешка енергия, гняв и отчаяние. Филмът започва с документални кадри от всенародната радост от Световната купа по футбол и после брутално ни вкарва в свят, раздиран от противоречия, напрежения и различия - цвета на кожата, религията, класата... „Сякаш само футболът можеше да ни обедини“ – признава режисьорът.

"Клетниците"

„Клетниците“ в голяма степен е автобчиографичен, а ценността му е в автентичния поглед. Режисьорът Ладж Ли е самоук, французин, по произход от Мали и страстта му от малък е да снима. „В този филм разказвам малко за живота си, за опита си, за този на моите близки... Всичко вътре е е базирано на преживявания: еуфорията от Световната купа, новото ченге в квартала, историята с дрона... В продължение на 5 години снимах всичко, което ставаше в квартала и най-вече ченгетата, правих им наблюдение... Исках да покажа цялото разнооблазие в живота на тези квартали... Това е моята снимачна площадка!“

Ли започва с документални филми за квартала и прави филм за бунтовете от 2005 „365 дни в Клиши-Монфермей“, който снима буквално от прозореца си. „Снимах ден, два, седмица и така цяла година! Имах стотина часа суров материал, много журналисти искаха да купят кадрите, защото бях единствен с поглед отвътре. Реших че няма да продам и един кадър, а ще направя свой филм.“ После го качва свободно в Интернет.

Израства като режисьор в колектива от съмешленици „Куртражме“, който пуска всичките си филми в мрежата. На същия принцип – една камера и пълна импровизация прави „365 дни в Мали“. Иска да опровергае медиите, които дават невярна картнина за живота там. Предлага филма на телевизиите, те искат промени и той го качва в Мрежата. С „Клетниците“ подходът му е същият – първо прави късометражен със заглавие „Клетниците“, номиниран за „Сезар“ и с награда от Клермон-Феран. После разширява и допълва исторята си и прави първия си игрален пълнометражен филм, стъписващо професионален. В първите 40 минути потапя зрителя в света на модерното гето, прави нещо като хроника, после влиза в екшъна. Но няма да намерите клишетата дрога, оръжие, рап-музика, сленг. Причината за напрежението и отчаянието, знаем, са безработицата и бедността. Но погледът на режисьора тук е абсолютно обективен. „Опитах се да бъда възможно най-справедлив“ – казва той и показва и полицаите, патрулиращи в предградието (където съжителстват 30 националности), и обитателите като жертви на една несправедлива система. А основната му цел е да покаже истинската, а не медийната картина, между които зее пропаст. „Как политиците могат да решат проблемите ни, когато не ни познават, не знаят как живеем, какви са нашите кодове?“- пита той. И призовава: „Много бих искал Президентът да види филма, ако това ще го накара да осъзнае реалностите в тази страна.“

„Клетниците“ несъмнено провокира интерес и не само зрителски. Човечен и искрено ангажиран с общото живеене, с яростен ритъм, отлично споен актьорски екип и пулсиращо изображение от камера от ръка той стреля право в „Палмата“. „Дийпан“ на Жак Одиар, взел отличието през 2015, очерта профила на политическото кино с човешко лице. Тук обаче имаме нещо повече - погледът отвътре...

Другият филм, който разбуни духовете, е бразилският „Бакурау“ на Клебер Мендонса Фильо и Жулиано Дорнелес. Дорнелес е художник в киното, който тук е в ролята и на сърежисьор. Действието се развива в близкото бъдеще, а мястото е митичният и сух бразилски сертон, любим декор на режисьорите от Синема ново от 60-те. След погребение на най-старата жена в селцето Бакурау, то мистериозно изчезва от картата. Хората страдат от сушата, от агитациите на безсрамни политици, близкият язовир е празен и им носят вода с водоноска. Не стига това, но започват и необясними убийства, които накрая прерастват в яростна касапница... Оказва се, че наоколо скита неидентифициран екип от убийци, свръхвъоръжени и тотално безмилостни. Те методично избиват невинни хора, които следят с дрон във вид на летяща чиния. Става ясно само, че са американци, предвождани от шеф с нацистко излъчване. За да оцелеят, местните са принудени да се защитават и безкомпромисно вземат инициативата в свои ръце. На помощ им идват героите и духът на традицията – един екстравагантен кангасейро от ерата на постинтернет. В съзнанието на зрителя неусетно се наслагват различни пластове от филмовата история, но това е модерна версия на бразилския Североизток, познат от класически произведения на литературата и филмите на Глаубер Роша, Руи Гера, Нелсон Перейра дос Сантос. Жанрът леко преминава от научна фатнтастика в уестърн, стилът е реалистичен, на моменти натуралистичен, показват се местни обичаи и ритуали, редом с тях новите технологии. Архаично и супермодерно се редуват в едно митологично време.

Киноманите могат да открият много референции към историята на Бразилия – като американската доминация, „коронеризма“ (до 30-те местната власт е в ръцете на едри земевладелци, наричани „полковници“, които контролират всичко). Преплетени са много сюжетни линии и много жанрови клишета са преосмислени. „Либерасион“ определя „Бакурау“ като „брутална дистопия“ и филмът сякаш действително иска да ни внуши, че бъдещето е и наше настояще. Но той е също и отдаване на почит на бразилската културна традиция – с кангасейросите, глада, насилието, ужасяваща бедност на Североизтока и вечната битка за оцеляване. Той е и политическо послание – общността трябва да се защитава сама срещу чуждо нашествие и местните политици. Фремо беше казал, че селекцията тази година е „романтична и политическа“. В „Бакарау“ няма романтика, но пък има политика, поднесена необичайно и художествено. Използвани са американски анаморфотни обективи „Панавижън“ от 70-те години, които придават на изображението „индустриален вид, необичаен за бразилското кино“.

„Бакурау“ е име на село, но също и име на нощна птица. Думата внушава идеята за нещо тайнствено, което се появява от тъмнината когато поиска. Точно като жителите на селото, справили се радикално със сполетялото ги зло. 

На откриването водещият церемонията Едуар Баер каза нещо, което обобщава духа на киното и фестивалите: „Киното - това е киносалонът, това е да сме заедно. Не е като да ядеш пици у дома пред Нетфликс“.