Режисьорът Георги Стоев – Джеки пред ОFFNews: ''Аврора'' е нашето обяснение в любов към живота

Точно преди 3 години, на 1 април 2023 г., в ОFFNEWS излезе първото интервю на Джеки Стоев. На следващия ден, на 2 април, се проведоха поредните политически избори у нас и тогава режисьорът изрази открито мнение, че лъжите на нашите политици ще бъдат наказани. Дали това се е случило за тези 3 години, ще разискваме друг път, може би скоро след поредните парламентарни избори на 19 април. Сега оставяме настрана политиката и в този разговор ще търсим по-висок фокус, чисто творчески.

Ще припомня само, че Джеки Стоев е носител на многобройни национални и международни награди, между които са наградата на Столична община за цялостен принос в киноизкуството (заедно с Джони Пенков и Христо Илиев-Чарли), „Златен Ритон” за документалните филми „Отец Иван и неговите деца”, „Хляб и зрелища” и много други.

А поводът за срещата ни сега е „прясната” премиера на най-новия игрален филм на режисьора – „Аврора”.

На 19 март в рамките на 30-ия кинофестивал „София Филм Фест” се състоя официалната премиера на новия ви игрален филм „Аврора”. В препълнената зала на кино „Люмиер” зрителите аплодираха творческия екип на филма. Какви са първите ви впечатления, ще има ли успех „Аврора” у нас?

Надявам се. Дано! За мен основният критерий дали един филм наистина е хубав, е ако хората искат да го видят още веднъж. Това ми се е случвало с доста мои филми. Е, не с всички, естествено. Дали ще има хора, които ще искат да гледат "Аврора" два пъти? Да си призная, аз ще съм доволен да го видят дори само веднъж. Важното е, ако наистина филмът им хареса, да разкажат за него на приятели и познати.

Част от творческия екип на премиерата на „Аврора”. Снимка: личен архив

Защото в България работи истински само устната реклама, предавана от човек на човек. Никой вече не вярва на радиа и телевизии. Както и на целокупната преса.

Планирате разпространението на „Аврора” по кината да започне през месец ноември тази година. Какво да очакваме тогава?

Тази есен, малко преди 10-и ноември, ще направим официалното киноразпространение на „Аврора” в България. И тогава ще мога да отговоря по-конкретно на въпроса ви дали филмът ще има успех. Освен това до есента ще сме готови и с документалния ми филм за телепатията. Така двата филма ще вървят паралелно и взаимно ще се препоръчват. Също така моят колега Никола Бошнаков, с когото режисирахме заедно "Аврора", а и "Телепатията", е приготвил самостоятелна изненада за зрителите. Наскоро той завърши своя проект "За няколко бучки сирене". Това е документален филм, който стана изключително интересен и въздействащ. На 28 март в кино „Одеон” беше премиерата му по време на „София Филм Фест”. Добавяйки и неговия проект, през есента ще имаме цели три филма на разположение, които взаимно ще се подпомагат.

Да поговорим за сюжета и историите, вплетени в него – сърцето на всеки един филм. Какъв е сюжетът в резюме, за да влезем отвътре в историческата епоха на „Аврора”?

Действието се движи основно по две сюжетни линии: историческата, която хвърля поглед към комунистическия режим в България и Италия по времето на Студената война (през 50-те години на ХХ век), и личната човешка история – горещата любов между италианския комунист и журналист Марчело, и Мария, дъщерята на наш индустриалец, осъден от Народния съд и интерниран в концлагер. Затова накратко казваме за филма, че това е една история за гореща любов по време на Студената война.

Тук няма да разказвам филма, а само ще щрихирам сюжета. Къщата на софийския индустриалец е конфискувана от комунистите и в нея се настанява Полковникът, високопоставен офицер от Държавна сигурност (в ролята – Христо Гърбов). Мария изпада в немилост пред властта и за да оцелява, е принудена да работи като проститутка. В нея обаче се влюбва видната комунистическа скулпторка, другарката Аксиния, и започва да я покровителства. Аксиния е била изнасилена като момиче и изпитва неистово отвращение към мъжете при всеки допир с тях, което естествено я превръща в лесбийка (в ролята – Койна Русева). Междувременно журналистът Марчело е изпратен от италианската компартия на обмяна на опит с другарите комунисти от България, и случайно вижда Мария в бара на хотела, в който тя работи, така да се каже. Разменят си погледи, искрата пламва, а после пътищата им се засичат на различни места в София. Включително и в леглото... Марчело се влюбва в Мария с чиста и безкористна обич и дори не вярва, че любимата му е проститутка. Така започва тяхната страстна и истинска любов.

Полковникът успешно се развива като комунистически функционер, расте бързо в кариерата и почва да злоупотребява с неограничената си власт. Той обаче е хвърлил око на Мария и заповядва тя да се яви на интимна среща при него в собствената й (вече бивша) къща. Носи му се славата на голям мъжкар сред жените. И изведнъж (о, ужас!), прословутата му мъжественост блокира точно когато иска да обладае Мария. И тогава, вбесен от собственото си сексуално безсилие, а и вероятно изплашен, че тя може да го злепостави и да се разчуе за интимното му крушение, Полковникът безцеремонно я натирва в концлагера.

От зловещия затвор успява да я спаси лично Аксиния – тя има много връзки с властта и опитва да я освободи с протекции на всички нива, но разбира, че това зависи само от Полковника, който проваля всеки нейн опит. Тогава тя отива лично при него, за да измоли помилването на Мария. Разбира се, Полковникът знае за „обратната” сексуалност на другарката Аксиния и се амбицира да направи нещо добро според него (което твърде рядко му се отдава в живота). От една страна, както много хетеросексуални мъже, той силно се възбужда от самата мисъл за лесбо-връзката между две жени, а от друга страна, е обсебен от „месианското” си чувство, че ще успее да вкара Аксиния отново в „правия път” и да я направи „нормална” жена. Въобразява си, че със своята мъжественост и изключителна потентност ще може да я превъзпита.

И така, благодарение на жеста на Аксиния, Полковникът освобождава Мария от концлагера, но дотогава тя е изчезнала вдън земя и Марчело не може да я открие никъде. Той се връща в Италия и макар от разстояние, продължава да търси начини да намери любимата си...

Плакатът на филма „Аврора”. Графично оформление: Петя Запрянова. Рисунки: Джеки Стоев

Все пак Марчело и Мария успяват да избягат от България, а любовта им побеждава желязната комунистическа бдителност. Горещият сюжет завършва с хепиенд, за щастие...

Да, и няма друга алтернатива! Заформят се разни италиански истории, тук за кратко се появява и банкерът ясновидец (в ролята – Франко Неро), и той напътства Марчело как да отиграе нещата в своя полза, за да спаси любимата си. Следва поредица от находчиви действия на Марчело и Мария, с привкус на екшън. В крайна сметка, бутафорният им автомобил, дегизиран като крайцера „Авора”, успява да пробие комунистическата граница на България и да отведе двамата влюбени към мечтаната свобода.

Освен великата сила на любовта, кои са другите основни акценти във филма?

Наскоро срещнах мой колега и той ме запита:

- Здравей, Джеки, какво правиш?

- Ами правя филми и радвам хората.

- Ее, пусти уста режисьорски!...

- Защо, бе? Като направя добър филм, радвам едни хора. Като направя лош филм – радвам други хора. Така че радостни винаги има!

Този шеговит диалог обаче ме накара да се замисля. Сега мога определено да кажа,че лоши или скучни филми не съм правил. И причината не е някаква особена кадърност или почтеност. Просто никога не съм правил нещо, което да не ми е интересно. За 50 години работа в киното съм направил само 3 игрални филма и две игрални новели: „Нашият Шошканини”, „Спас и Нели”, „Летете с Росинант” и двете новели – „Разводът преди” и „Разводът сега”.

Много пъти са ми предлагали сценарии и теми, особенно преди 1990-а година. Въпреки че тогава в игралното кино бяха и славата, и парите, многократно съм отказвал. Просто защото предложенията не са ми били интересни.

А ето тази човешка тематика, напластена в „Аврора”, сега ми е интересна. И то от твърде отдавна, от десетилетия. Минал съм през много варианти. Работил съм с много сценаристи и приятели. И мисля, че съм го докарал до там, че историята да бъда интересна не само на мен, но и на зрителите.

Това политически филм ли е всъщност?

Не бих казал. „Аврора“ не просто отразява времето на комунизма, но го и стилизира по особен кинематографски начин (да се надяваме, по правилата на доброто кино). И въпреки че се основава върху истински и реални истории, филмът ги прехвърля в синкретичното поле на изкуството. Нека да го наречем така. Този филм е опит да изведем дискусията за недалечното комунистическо минало на България извън рамките на битовото и битовизмите. И да навлезем в пространството на реалния сблъсък на човешки характери и съдби. На пръв поглед „Аврора” изглежда като политически филм-сатира, но всъщност не е. Филмът човърка чисто човешки съдби, които идеологията на комунизма замиташе усърдно под килима.

За да добие читателят по-ясна визуална представа и като зрител, може да види тук самия трейлър, който дава главните акценти и физиономията на филма.

Трейлърът на „Аврора”

Всъщност, предложили сте същата тази тема и сте кандидатствали със сценария пред Министерство на културата преди цели 20 години. Това е твърде дълъг период, за да получите одобрение. Все пак живеем в свободно, демократично време...

- Действително, за първи път предложих тази тема и кандидатствах пред културното министерство преди около 20 години. Даже горните две-три изречения за идеологията на комунизма, която усърдно замиташе под килима човешките съдби, ви цитирам направо от тогавашната ми заявка при кандидатстването... Но ето че сега, от дистанцията на моите достолепни години, като се замисля, изведнъж се стъписвам. Ами то, замитането под килима, си продължава и сега! Всъщност, няма голяма разлика между системата „преди” и системата „сега”.

Филмът е многопластов както тематично, така и жанрово. Как самият вие определяте жанра му?

„Аврора“ не е еднозначен филм, и не е замислен да следва само един „чист” жанр. (Надявам се някой да допълни – както повечето добри филми по принцип.) Ами сами преценете; всичките ми филми са на границата между два или повече жанра и винаги са радвали зрителите. Понякога даже и част от кинокритиката. Стилистичната рамка отвежда към гангстерския филм, а в същината на душата си „Аврора“ е една човешка мелодрама. И обяснение в любов към киното и към живота.

Тук ще цитирам един афоризъм на Джони Пенков:

„Когато човек сам се хвали, може и да не е прав, но е искрен.“

Вероятно и други хора, работили здраво над филма, сега заслужават похвала?

Разбира се. Харесвам този афоризъм на Джони, но в моя случай той не е съвсем точен, защото не се хваля лично само аз, а двамата заедно с Никола Бошнаков. Освен че сме сърежисьори, сме и съсценаристи и много от сцените във филма сме ги писали заедно. И кой какво е написал, вече не знаем... Работили сме заедно с него и в областта на медийните самохвалства на принципа на австроунгарския химн. А в него се казва: „Един направи едно. Друг направи друго! И общото дело преуспява!”

Джеки Стоев и Никола Бошнаков на тазгодишния „София Филм Фест”. Снимка: личен архив

Е, Австро-Унгария вече я няма, но този химн си остава много важен (и става още по-важен и за България). Така че целият екип на филма, почти без никакви изключения, работихме на този принцип. И нещата се получиха.

Да продължим с актьорите в главните роли. Веднага се откроява изгряващата звезда на младата ни актриса Константина Георгиева в ролята на Мария. А синът на големия италиански актьор Микеле Плачидо – Брено Плачидо, е неповторим в ролята на Марчело. Как открихте двамата актьори за тези две главни роли?

Ще започна с Брено Плачидо. Имах известни опасения относно актьорските му качества, защото често децата на големите актьори не ги бива много-много. Но при Брено веднага се усети, че това не е така. Преди да почнем да снимаме, той дойде до София за два дни и първо направхме пробните снимки. Направихме и специални комбинирани пробни снимки с него и с другата главна героиня – Константина Георгиева. Веднага стана ясно, че между двамата има химия. Екранна химия.

Константина Георгиева и Брено Плачидо в кадър от филма. Снимка: личен архив

Дали е имало и химия от друг характер между тях, не знам и не е моя работа. Въпросът е, че те седяха на екрана много истински. Истински – и заедно, и поотделно. А Константина е млада и обещаваща актриса, завършила НАТФИЗ преди няколко години, която избрахме след специален кастинг в конкуренция с други нейни дипломиращи се колежки от Академията.

За Христо Гърбов и за Койна Русева суперлативите също няма да са достатъчни. Да започнем с Койна Русева. В едно интервю за пресата споделихте, че за тази роля на скулпторката Аксиния, сте искали да поканите самата... Мерил Стрийп. Вярно ли е това?

Да, точно така. И в това интервю написах, че исках да направя този филм преди близо 20 години, но не ми дадоха финансиране, защото една от главните героини е лесбийка. Тогава смятах, че ще подкрепят проекта ми и наистина възнамерявах да взема за тази роля самата Мерил Стрийп. Бях предприел няколко стъпки в тази посока и даже имах шансове. Но Господ явно беше решил да почакам с филма и сега Мерил Стрийп вече е на повечко години (т.е. не е на подходящата за героинята възраст, меко казано)... И тогава реших да взема Койна Русева за ролята. „Бях сигурен, че тя ще направи ролята по-добре и от Мерил Стрийп. Повярвайте ми!" Така написах тогава.

Койна Русева (Аксиния) в кадър от филма. Снимка: личен архив

Обадиха ми се много хора и ме наругаха – как си позволявам такова конщунство?! Е, сега вече филмът е готов, Койна направи върховна роля и ако искате, можем да спорим по въпроса.

Предполагам, че сега, след като са гледали „Аврора”, по-голямата част от опонентите ви ще се съгласят с вас. Поканете ги на творческа дискусия...

Знам ли? Може би някой от тях ще кажат: ама Койна Русева е родена в България – далеч, далеч от Холивуд. Но според мен това не е проклятие. Вече имаме поколение от талантливи български артисти, достойни за световното кино.

Ами ако искате, да питаме самата Мерил Стрийп дали ще хареса нашата Койна Русева, когато гледа филма, разбира се...

Мисля, че бих могъл да го уговоря. Да, наистина, може би ще е интересно. Ами да пробваме... (смее се).

Да поговорим и за героя на Христо Гърбов – Полковника; сложен и противоречив образ. Като младеж мечтае да стане оперен певец, но е отрязан при прослушването от известен музикален педагог...

Когото застрелва безцеремонно в дома му, след като вече се е издигнал кадрово след Девети септевмри. Да, като младеж той е имал сетива за изкуството, обичал е класическата музика и е искал да продължи в това си русло. Но бързо се преориентира към политическата кариера.

Христо Гърбов (Полковника) в кадър от филма. Снимка: личен архив

Всъщност има и друг, по-дълбок психологически пласт в образа на Полковника. Вече споменахме, че той храни това особено „месианско” чувство към Аксиния, понеже знае за лесбийската й ориентация и решава да я вкара в „правия път”.

Така е. Когато Аксиния отива при Полковника да измоли помилването на Мария, той вече се е амбицирал да върне лесбийката в „правия път”. И така, обладавайки я, когато тя крещи и се гърчи от погнуса и отвращение в леглото, той схваща това като страст, предизвикана от неговата мъжественост. И продължава победоносно да си мисли, че е мъжкият спасител на Аксиния... Да, Полковникът действително е сложен драматургичен образ, който не се играе лесно. И Христо Гърбов се справя блестящо с образа.

По време на тази сексуална цена зрителят веднага усеща драматичния обрат в действието. Сцената е разтърсваща сама по себе си и тук вече смешното рязко изчезва.

Абсолютно, вече няма как да бъде смешно. И ако в началото филмът започваше като откровена комедия (все едно осмиваме соцпорядките от онова време), то когато Полковникът влиза в „месианската” си роля спрямо Аксиния, жанрът драстично се променя. Не постепенно. А изведнъж, като удар! И по-натам в хода на сюжета, жанрово филмът също търпи интересни обрати.

Участват и доста млади актьори, които сега дебютират. Как се справиха те с ролите си?

Към момента, когато правя анализ на филма след премиерата, мога определено и с пълна увереност да кажа, че всички актьори, от най-големите звезди до „най-дребните”, появили се дори само за секунди на екрана, се представиха блестящо.

Може би някои от зрителите на филма ще се запитат кои пък са тези, които са се появили само за секунди?

- Е, няма да пропусна например този колоритен типаж! На партийното събрание, в началото на филма, скандирайки „КПСС- БКП!” с останалите другари от агитката, аз се появавам на екрана за цели 4 секунди (и не може да не съм направил впечатление на зрителите)...

Но да оставим шегата на страна; избрахме актьори, и то не малко, току-що завършили НАТФИЗ. Да вземем например Виолета – късогледата начинаеща проститутка, приятелката на Мария. Виолета е героинята на младата актриса Ивана Керанова. Запомнете това име. Не след дълго Ивана ще се нареди до Татяна Лолова, Стоянка Мутафова и други големи комедийни актриси от близкото минало.

”Аврора” е съвместна копродукция с Италия; част от снимките осъществихте на италианска земя. Какви са личните ви впечатления от италианските колеги и от съпродуцента Джузепе Лепоре?

Да, толкова неща изприказвахме дотук, а за италианските

колеги не сме казали и дума. Ами без тях филм просто нямаше да има. Почти се бяхме отказали заради стопяващата се субсидия, отпусната ни от българска страна, която изфлацията „изяде” преди близо 3 години. С Джузепе Лепоре, съпродуцента ни от Италия, извадихме късмет. Той от своя страна със своя авторитет успя да издейства субсидия и от италианското министерство на културата. (Но и проектът ни беше читав.) Така че вече можехме да си позволим актьори от ранга на Франко Неро и Брено Плачидо. Пиетро де Силва, един от постоянните актьори на Фелини, също беше привлечен.

Джеки Стоев и Франко Неро по време на снимките в Италия. Снимка: личен архив

Много помогна и Краси Иванов – българин, който отдавна живее в Италия и е кастинг директор на международни кинопродукции, когато играят известни актьори. Преди да се съгласи да участва обаче, Франко Неро поиска да прочете целия сценарий. Бяха ни осигурени и шест снимачни дни в Рим. Блестяща организация! Благодарен съм от сърце.

Ще благодарите ли специално и на други хора, които имат сериозен принос, за да види филмът бял свят?

Да, сега е моментът да благодаря на тези хора с риск да изпусна някой. А рискът е голям, защото много, ама много хора помогнаха! Малко преди да почнем филма се разбра, че заради инфлацията разполагаме с три пъти по-малко пари от нужното за филм, отразяващ конкретна историческа епоха. И тогава се отзоваха много мои колеги актьори. Казваха почти едни и същи думи: „Разбрахме за мизерията. Пари за хонорари не искаме. Ще играем каквото кажеш.” Дойдоха много повече хора, отколкото мога да изредя. Например Калин Арсов, който точно тогава беше на снимки в Родопите и участваше в богато платена продукция. Казал им: „Връщам се в София да помогна на Джеки за два дена”. Снимахме го и той веднага отпътува обратно.

Същият жест направи и Дидо Мачев; правили сме чудесни работи заедно. А Ганета Петрова ни доведе осем деца – за сцената с детския хор, който тя дерижираше. И дечицата изпяха: „Пред нас са блеснали житата!”...

Искам също специално да благодаря и на Русенския куклен театър. Те бяха направили чудесна куклена постановка – „Орфей”, с режисьор Тодор Вълов. Правихме сметка да пътуваме до Русе с Тина Георгиева и Койна Русева и да заснемем как двете гледат постановката в празната зала на театъра. Оказа се обаче невъзможно от финансова гледна точка. Вече бяхме готови да се откажем, но от кукления театър помогнаха. Изпратиха ни безплатно заснет материал от постановката, и то заснет чудесно и монтиран блестящо. Зрителите, които тепърва ще гледат филма, ще видят колко важни са тези кадри. Така че ако колегите от Русенския куклен театър имат нужда от нещо, аз съм на линия. И Кольо Бошнаков – също.

Благодарен съм и на още няколко десетки души, които помогнаха финансово за филма.

Да хвърлим поглед и към другия ви нов проект, който е в снимачен период в момента – научнопопулярния филм за смисъла на феномена телепатия.

Преди доста време ми направи впечатление, че научните работници, които се занимават с разгадаване на телепията, не са си дали труда да преведат от старогръцки значението на думата „телепатия”. Та, „теле” значи „далечно”, а „патия” е „чувство”, „усещане”. Така че старите гърци са знаели повече от нас по въпроса. Едно повърхностно изследване може лесно да установи, че в повечето случаи, при нас хората, става дума за предаване на различни мисли, чувства и настроения от разстояние, и то между близки хора... Освен това има разработени методи и технологии как да се тренират и развиват успешно телепатичните умения на човека.

Какви са тези методики?

Като видите филма, ще разберете. Аз самият съм участвал в такива експериментални упражнения. Е, не бях от най-добрите, но все пак установих, че благодарение на тези тренировки можем реално да постигнем по-високо ниво на телепатичните си възможности.

А кога ще е готов филмът?

Вероятно до месец-два, но премиерата и разпространението му ще бъдат през есента, заедно с филма „Аврора”, както вече споменах. Работното заглавие на филма засега е: "За биологичния смисъл на телепатията".

На 22 март станахте на 85 години. Да са ви честити! Имайки предвид младежкия ви дух и енергия, пожелавам ви още дълги години да творите и... да летите с вашия „Росинант”!

Дай Боже. Искрено благодаря!

Следете новините ни в GoogleNews