Приказка за неделя: Доктор Щъркел цери мързел

Приказка от Антония Мечкова

Антония Мечкова Последна промяна на 28 октомври 2018 в 07:56 2095 0

Всички в зоопарка познаваха Доктор Щъркел и даже много го обичаха, макар че често предписваше горчиви хапчета и понякога биеше инжекции. Но пък никога не грешеше в диагнозата и пациентите бързо влизаха във форма след срещите с лечителя. И за друго го уважаваха. След всяка командировка по света – било за специализация, било за спасителна мисия в чужд зоопарк или за ваканция, Доктор Щъркел винаги скътваше по някое семенце в багажа си и после садеше странни дървета, храсти, цветя. От Африка например надонесе всякакви палми, от северните страни брези, от Америка каучуково дърво, от Азия бамбук, сакура и какво ли още не. Все близки и обичани за животните растения, но останали някъде далече из родните им краища.

А да каже някой, че Докторът нямаше грижи и си уплътняваше времето като градинар, изобщо не беше истина. Викаха го за всякакви случаи. Например хористите на Коса щяха да участват във важен международен фестивал и като почнаха да репетират, не спряха, докато не прегракнаха всичките. Та Докторът ги посети, предписа им горски чайове с малина, бъз и къпина, добави капки и препоръча пълно мълчание поне за ден. Като запяха после, никой не можеше да се мери с хористите на Коса.

Бързо помогна Докторът и на Глигана, блъскал бил големи камъни, за да си изрови шепа жълъди, ама си беше разклатил глигите. А какво е такова силно животно без страшни и остри като сабя зъби? Щъркелът му направи отвари от лайка и прочее, да се жабури и да не се налага да го мъчи с бормашина и клещи.

Краставата Жаба също често търсеше компетентните съвети на Доктор Щъркел. Един ден му поиска да й даде мехлем за пъпчива кожа, макар че смяташе да отиде и на хирург за разкрасяване. „Така и така, Докторе, ще ставам принцеса, ама още си търся момъка, който ще ме целуне... Все пак е редно да се погрижа за тези мои обриви, докато дойде момент да хвърля жабешката кожа. После ще му мисля – може и очите си да коригирам, талията да стегна, вече има истински вълшебници в естетичната хирургия...”

Докторът не одобряваше операции от глезотия, всеки си е привлекателен и обичен по своему, но не искаше да се меси на Краставата Жаба. Нито започна да й обяснява, че доста царици на красотата се кипрят с корона, ама е по-добре да не си отварят устата даже в елементарен разговор. Просто й предписа крем срещу пъпките, посъветва я и по-малко да стои на плаж, да се къпе в изворна вода с билки, да почива редовно...

Баба Меца също се оплакваше от болни очи и разчиташе главно на Доктор Щъркел да я изцери. Старицата хич не виждаше и току се спъваше по горските пътеки, няколко пъти даже обели носа си и опърпа кожух из храсталаците, докато търсеше вратата на своя дом. Докторът я прегледа, увери се, че още няколко диоптъра на очилата ще свършат хубава работа и издаде рецепта. Но предупреди мечката, че трябва и лещи да й сложи, да оперира очите на бабата за по-сигурно, иначе скоро може да ослепее.

- Леща ли казваш, Докторе? Че аз въобще не обичам чорба от леща, нито боб, ориз или грах вкусвам. Ако ще ме цериш, гледай да е с мед, с тиква, с ябълки и круши, опъна се пациентката.

- Не ме разбра, Бабо Мецо, започна кротко лечителят. Медицинската леща не е за ядене, тя се присажда. На двете очи ако сложим, ще виждаш както си гледала като млада. И ще намигаш даже, пошегува се Щъркелът. Няма да те боли, не се плаши толкова, побърза да я успокои той, беше психолог.

Бабата обеща да помисли, взе си рецептата и се потътри към аптеката. В зоопарка нямаха специален магазин за очила, но на Змията фармацевт можеше да се разчита, щеше да намери нужните стъкла, да избере красива рамка, Мецана си беше суетна. Аптекарката и за лещите щеше да проучи.

За Доктор Щъркел оставаха още куп задачи: вълчетата бяха с разстройство, навярно летен грип, та трябваше да ги прегледа. Лисицата чакаше да я навести, наскоро й беше вадил пилешка кост от гърлото и ден през ден проверяваше как се възстановява лакомницата. Една гъска беше със счупено крило, и нея щеше пак да превърже, да я окуражи, че няма да изостане от ятото си. И така нататък, денят на Доктор Щъркел течеше бавно, напрегнато, но му носеше удовлетворение, че е винаги там, където помощта му е нужна.

Между другите спешни адреси най-много се чудеше за какво го викат при ленивците. Госпожа Лени си имаше бебе, гледаше го с огромна обич и малкият Вецо наддаваше, а по характер беше кротък, спокоен. Дали не беше станала беля с него?

Като стигна до дома на ленивците, госпожа Лени точно се грижеше за маникюра и прическата си, излегнала се на висок клон. Естествено, ноктите й трябваха, за да се придържа по дърветата. Вецо пък се беше вкопчил в майчината козина и хич не помръдваше, толкова дълбоко и блажено си спеше, та даже похъркваше... Докторът попита Лени от какво се оплаква. Младата майка сподели тревогата си – бебето не ще да се откъсне от нея, яде и спи, но друго не предприема, а вече е голямо. Да не би нещо с него да не е наред?

- Ами, ами, госпожа Лени, те малките понякога са по-мързеливи. Не е случайна онази приказка за юнака, дето бозал 30 години - засмя се Докторът. И моите първоначално не искаха да литнат от гнездото, не щяха да си търсят храна, нали татко носи, а мама меси. Но се научиха. Сега са изрядни и в работата, и към своите рожби, напълно разчитаме с моята съпруга, че ще се справят в живота и те, и внуците. Та и Вецо ще се научи на всичко необходимо, от нас зависи.

И като каза това Докторът, проточи шия, та клъвна нежно малкия ленивец, после пак и пак, все едно, че му прави ваксини. Вецо се стресна, отвори очи и се търкулна на земята. Госпожа Лени настръхна, аха да скочи и да спасява чедото си, но Доктор Щъркел я спря.

- Чакай, майчице, не бързай да помагаш, да го мяташ на гръб, да го разнасяш насам-натам. Вецо сам ще се изправи на крака, всички така сме направили първите си стъпки.

Вецо не стана, мързеше го и просто се обърна на другата страна, за да продължи сладкия си сън. Поляната беше наклонена, той се претърколи и падна в близкия поток, хладната вода го стресна и разбуди, пък го подсети и да се мъчи да плува. Ленивецът остана по гръб, така му беше най-лесно, после се обърна по корем, също му беше приятно, а малките вълнички, които произведе с махове, го гъделичкаха и разсмиваха. Госпожа Лени се успокои.

Някакви пеперуди се кискаха, една рибка го плисна на шега и въобще на Вецо му ставаше все по-хубаво в потока. После се измъкна на тревата и пак реши да си отлежи, но Докторът го бутна във водата. И така, докато ленивецът бавно и славно се покатери на дървото при майка си.

Госпожа Лени гледаше с почуда и щастие - детето й окъпано, развеселено, почти сресано, с очи, широко ококорени за света. Докторът взе лекарската си чанта и се приготви да каже довиждане и на тези пациенти. Но преди това добави сериозно:

- И да му казваш, майче: когато падне, трябва да се изправя колкото може по-бързо, за да го боли по-малко. Това е тайната на всеки успех в живота, но дали и кога ще я научим? И ще имаме ли смелост да учим и децата на нея?...

Щъркелът помаха с крило и забеляза, че е поизцапал бялата си престилка по полите и ръкавите. Е, до вечерта оставаше време и да отдъхне с домашните, и да я изпере, та утре пак да е изряден на своята мисия. Пък може и папионка да сложи - за по-тържествено.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови