Последният клас на проф. Стефан Данаилов посвещават дипломния си спектакъл на своя Мастер и ще очакват всички негови бивши възпитаници, приятели и колеги. „Нека се съберем заедно. Стефан Данаилов би искал така." Призовават младите актьори. 

„Лодкарят" от Джез Бътъруърт ще се играе на 30 ноември, 19.00 ч., Голяма сцена, Театър НАТФИЗ

Постановка д-р Сава Драгунчев, сценография и костюми Елис Вели и Ванина Цандева, мултимедия Димитрис Георгиев, композитор Милен Апостолов, хореограф Валерия Колева, фотограф Кети Райкова.

Участват студентите от последния клас на проф. Стефан Данаилов: Йордан Ангелов, Цветан Апостолов, Боряна Бабанова, Радина Боршош, Филип Буков, Роберт Ваханян, Явор Вълканов, Дона Вълова, Петър Данов, Анджелика Джамбазова, Стела Димитрова, Георги Краев, Велислава Костадинова, Божидар Мицев, Габриела Накова, Пепа Николова, Недиляна Павлик, Филина Петрова, Антон Порязов, Марин Рангелов, Живко Сираков, Румен Троев.

„Лодкарят“ е сянката на миналото и силата на безмълвната любов, другостта, илюзорният свят, кървавият живот и вечно сигурната смърт.

Писана през 2017 г., пиесата споява черна комедия и криминален трилър. Авторът Джез Бътъруърт, поставян за първи път в България и провъзгласен от The Guardian за най-добрия британски драматург на десетилетието, въвлича от епичното, вълшебното и приказното до народнотворческото в изкусен хронографски наратив за куршума в тила, безнадеждната обич и цикличността на кошмара, от който няма спасение.

На една страна – стара леля, отнесена от причудливи феи, плаваща от спомени в пророчества, на друга – възрастна революционерка, от трета – достопочтен господин, намиращ вече упование само в митове, легенди и Bushmills, от четвърта – шумни и невъзпитани тинейджъри, от пета – встрастен в идеалите си неумолим политически водач, от шеста – мерзък свещеник, а в епицентъра – Куин и Кейтлин – двойка, притаена в жаждата си за любов. Развихрен парад на Романтизъм и Символизъм, нарисуван с различни ирландски персонажи, задъхани в заразно мълчание, танци на екстаз и ритуални акции на ИРА. Случващото се пречупва събитията в Северна Ирландия от 1981 г. през изчезнал съпруг, отдавна липсващ брат, изгубена и ненамерена любов, отлитащо съзнание, съпруга, която някак отсъства – всички тях като че ли ги няма – като живи мъртви в Платоновата пещера на сенките.

Единственият неирландец в пиесата е англичанин със забавена мисъл и говор – „Аз всъщност събирам дъги“ – самотен, тъжен, нежен и романтичен. Привнася слънчевост, но и в същото време хвърля мрак. Може би той е Харон, който пренася душите през река Стикс?

Сава Драгунчев