Да ви кажа честно, след пандемията от COVID-19 и няколкото локдауна лично аз съм отвикнал от културен живот...

Всеки път, когато се заговори за музика, за театър, за изложби, и невидимата ръка на пандемията сякаш надвисва отгоре със своите фатмашки директиви:

- да, може, ама с малко публика и намалено време на събитието;

- да, може, ама ако утре заболелите са повече може и да не може;

- да, ама ще ви мерим температурите на входа...

Да знаете, че всичко това по принцип убива изкуството. Защото изкуството е красиво именно за това - че не се подчинява на заповеди.

Лошото е, че заповедите трябва да се спазват, щото иначе действителността може да убие нас...

С всичките тези мисли в главата си вчера около 20 часа пристъпих в Зала 1 на НДК за концерта на Ара Маликян. Убийствен цигулар, който винаги съм искал да чуя на живо.

Концертите на Ара в България паднаха в жертва именно на пандемията. Мини турнето, което трябваше да се случи още миналата година, когато големият Ара трябваше да представи последния си албум (в който, знаете, има и парче с друг голям арменец - Серж Танкиян) не можа да се случи.

Е, най-накрая, слава богу, Ара стигна до българската сцена. Е, без група, но с великолепния кубински пианист Иван Мелон.

И така, точно в 20 часа в зала 1 на НДК светлините угаснаха. Чу се звук на цигулка. Източните ладове, дълбоката звучност покриха цялата зала (да ви кажа, залата бе абсолютно запълнена в позволения 50 процента капацитет от МЗ).

И Ара излезе на сцената. С онази своя култова прическа, с която той напомня на тъмнокоса версия на култовия някога колумбийски футболист Карлос Валдерама. С кожен панталон, татуировки - а бе всичко, което не си представяте, когато чуете думата "цигулар".

Ара посвири сам и на сцената се появи вторият герой на концерта - неговият партньор Иван Мелон.

Кубинският пианист щеше да играе важна роля в спектакъла на Ара, но това щеше да стане малко по-късно - с историята колко добър танцьор е и как се били разбрали да танцува ламбада - нещо, което той през цялото време отричаше.

Малко след това Ара изсвири още една виртуозна своя композиция и взе микрофона.

И тогава стана ясно, че в концерта ще има втора линия - някакъв вид стендъп комеди. С огромно чувство за хумор и самоирония (допълнително усилено от английския на Ара, който има лек източен акцент) Ара започна да разказва истории за себе си.

Например историята за това как отишъл да живее в Германия, но не разбирал нищо, освен думата "да". И веднъж, попадайки на много мили хора и произнасяйки постоянно "да" на всичко, което го питали, се оказало, че е "признал", че е от еврейски произход и е поел ангажимент да свири еврейски народни песни на сватба.

Разбира се, веднага последва пиеса по еврейски мотиви, написана от Ара. А неговият партньор Иван Мелон през цялото време безмълвно, с каменно лице му демонстрираше колко е скучно това, как твърде много говори и че не е смешно. Класически похват в комедията, който, така да се каже, "счупи гипса" във връзката - музиканти-публика.

Програмата - о, тук наистина имаше смели решения. Представете си - ливанско парче, Дворжак, Чайковски, Бьорк (да, Бьорк, същата), после еврейска песен, после Дейвид Бауи.

Ара скачаше от епоха в епоха, от история в история. Култова беше пиесата "Равиоли", посветена на несъществуващ италиански майстор на цигулки. Тук Ара разказа как си измислил този майстор, защото цигулката му не била скъпа и когато го попитали "А вие, колега, на какво свирите - Страдивариус, Амати?", той отговорил "А, не, аз свиря на Алфредо Равиоли, но той е направил само пет цигулки през живота си и е отишъл да живее във... Владивосток".

Изобщо - музиката и историите на Ара Маликян, както и дългото подканяне към Иван Мелон да танцува за софийската публика ламбада, направиха така, че концертът постигна нещо немислимо за камерен концерт - превърна се в нещо, което "запълни" с присъствие цялата Зала 1 на НДК.

Концертът завърши с пиесата "Приспивна песен", която Ара посвети на всички онези, които загубиха битката с COVID през последната година. След нея светлините светнаха.

"Искам да ви видя пак, но вече без маски" - каза Ара. И под бурните аплодисменти на публиката той и Иван Мелон се оттеглиха от сцената.

Сега е време да кажа няколко неща от себе си.

1. Ара Маликян е огромна звезда. Музикант от ново поколение, който смесва стилове, не се притеснява да бъде и академичен, и ъндърграунд едновременно. Това е човек, който руши всякакви стени и бариери.

2. Ара Маликян не само ще ви свири. Той ще направи така, че да разберете всяка негова нота, защото ще ви допусне до душата си.

3. Между всички звезди на цигулковата сцена в момента - Дейвид Гарет, Андре Рио и други, Ара Маликян е колосът. Защото той е звезда не благодарение на маркетингови стратегии, а благодарение на собствената си сила да е различен.

4. Ара Маликян е не само цигулар. Той е хедбенгър - поведението му на сцената е по-скоро на китарист на рок група. И това също е велико.

5. Ара Маликян е разказвач. И аз лично му благодаря, че разказа себе си. С цигулка в ръка и с микрофон.

Накрая искам да кажа едно голямо 'браво" на организаторите на концертите на Ара. Знам какво им костваше тази организация в последната година и съм щастлив, че Ара направи 4 концерта в 2 дни в София и те бяха пълни до предела на позволената от МЗ квота.

Браво!

Това беше първата звезда от подобна величина, която идва в България от 13 март 2020 година насам!

А аз нямам търпение да чуя Ара пак. Но този път с група. И ако може Иван Мелон най-накрая да потанцува под звуците на цигулката "Равиоли" на Ара.