Журналистът от Донбас Серхий Горбатенко: Войната идва внезапно, никой не е готов за дронове, които атакуват магазини и хора

Серхий Горбатенко е роден и израснал в град Бахмут, Украйна. Завършил е филологическия факултет на Словянския педагогичеки университет. Член е на Съюза на писателите на Украйна. Над 10 години е кореспондент на Радио Свобода. Прави репортажи от войната в Украйна още от самото ѝ начало, отразявал е и събитията от 2014-а.

- Разкажете какво помните от началото на събитията в Донбас, от 14-та година.

- На 12 април 2014 година, в парк „Шовковичний“, с местни колеги садихме Алея на журналистите. Аз тогава работех в Словянск телевизия С+. Позвъниха ми и ми казаха, че окупират сградата на полицията. Позвъних на познат от СБУ, който тогава работеше тук, той потвърди информацията. И тогава взех със себе си оператор и отидохме до сградата на полицията. По пътя срещнахме началника на месната организация на комунистическата партия, попитах го какво се случва там. Той каза: „Не се притеснявайте, скоро всичко ще е наред“. Загадъчно се усмихна и си тръгна.

Снимки: Личен архив

Когато пристигнахме до сградата на полицията, наоколо имаше тълпа. Минахме през нея и се срещнахме с въоръжените хора. Те бяха със стрелкови оръжия и лицата им бяха закрити. Попитах един от тях: „Къде е вашият водач? Искам да поговоря с него, аз съм местен журналист и трябва да разкажем на хората какво се случва тук. Ние не знаем кои сте, защо сте дошли тук и то с оръжие.“

Не зная къде отиде, но доведе някакъв човек, който също беше със закрито лице. С него записахме интервю. Дословно не помня, но го попитах „Защо сте дошли тук с оръжие?“. Той отговори: „Дошли сме, за да се проведе референдум.“ Попитах какво ще стане, ако хората на този референдум гласуват да бъдат в състава на Украйна, дали ще си заминат от тук. Каза: „Да, ще си заминем“. Беше кратко интервю.

После говорихме с хората, които бяха около сградата на полицията. Питах ги как се отнасят към това, че в техния град са дошли непознати хора с оръжия и маски. Един дядо ми каза: „Нас през цялото това време бандеровците ни унижаваха. Най-накрая са дошли момчета, които ще ни освободят“. Това много добре го помня.

Също помня, че тук измъчваха и убиваха хора, включително общинския съветник от Горливка Володимир Рибак, когото убиха именно тук. Тялото му после намериха в реката. Синът ми тогава беше на две години. Веднъж, когато се разхождахме до блока, пред очите ни свалиха украински самолет. Имаше два пуска на ракети от ПЗРК, първата избухна пред самолета, втората го улучи в десния двигател. Той се запали. Екипажът на самолета успяха да го изкарат зад пределите на града, където не живеят хора. Настана тишина. А после такова усещане, че целият град просто аплодира. Аплодисменти, хората крещяха, радваха се. Това се случваше пред очите ми. Попитах съседите си: „Какво правите? Защо така се радвате?“, отговориха: „Това са бандеровци, те летяха, за да ни убиват, добре, че ги свалиха“.

Интересно е, че със семейството ми си заминахме от Словянск около 12 юни, след като мини прелетяха в девететажен блок, тук, в центъра. Върнахме се на 9 юли. На 5 юли освободиха Словянск. Бяхме на този площад, имам снимки. Тук имаше тълпа, украинските военни раздаваха хуманитарна помощ, в това число и замразени пилета. И принципно беше като дежа вю, виждах тази същата тълпа, която се събираше, като дойдоха руснаците, същите тези хора, се събираха да вземат от ръцете на украинските военни хуманитарна помощ. Още нещо интересно. След като се върнах, записвах интервю с жената, която живее в блока, в който уцелиха мини. Тя ми разказа, че самите руски военни са ѝ казали: „Да, ние стреляхме“. Тя не е била в Словянск по време на обстрела, но когато се е върнала – видяла, че апартаментът ѝ е разбит. И на улицата били руски военни, тя отишла при тях и попитала какво се случва, кой ще ѝ възстанови апартаментът. Те са ѝ казали: „Ние не искахме да стане така. Искахме да улучим рибарския магазин, който е там на първия етаж, но улучихме вашия апартамент. Такъв е животът“.

Сега виждаме, че руснаците са на 20 километра от града и отново искат да дойдат тук.

- Защо, според Вас, всичко това е започнало с Донбас? Защо не например със северните области, които също са на границата с Русия?

- Интересен въпрос. И аз мисля над това. В тези градове има много силни връзки с Русия, мнозина имат роднини в РФ, имат бизнеси, свързани с РФ -керамичният бизнес, с който е известен Словянск, в това число. Възможно е Русия да е искала да се възползва от настроенията на хората. Наративът им беше такъв, че Словянск не се е съпротивлявал, че са дошли да освобождават Словянск и хората са ги посрещнали с отворени обятия. Фактически, това не е така. След освобождението на Словянск аз записвах интервюта с полицаи, които са били в сградата на полицията по време на окупацията. И те са се съпротивлявали. Отстрелвали са се. Това е един от митовете на руската пропаганда, че в Словянск не е имало съпротивление.

- Кой е най-тежкият Ви репортаж?

- Всеки репортаж, който правя след началото на пълномащабната война, е най-тежък. Виждам как унищожават всичко, което съм обичал, всичко, което познавам. Разрушиха детската градина, където водех сина си, тук, в Словянск. Домът в град Бахмут, където съм се родил и израснал, е разрушен до основи, дори няма и основи. Там правих репортаж, след като го улучиха две ракети, изстреляни от руски самолет. Хора имаше под развалините. За съжаление, така и не можаха да ги извадят.

Виждам как Русия унищожава тук хора, унищожава природата, отравя водата, подпалва горите и разрушава инфраструктурата. Помня, когато в град Костянтинивка улучиха супермаркет. Видях как тела на деца, в чували, лежат на асфалта. Това е тежко. Всеки репортаж, който снимам тук, е най-тежък, защото виждам как по мъничко губим тази земя, как РФ парче по парче убива тази земя, и тези хора, тази природа.

- Кое интервю за Вас е било най-тежко и кое най-интересно?

- Не мога да ги отделя. Всички интервюта, от емоционална гледна точка, са тежки. Тежко е да общуваш с военни, защото ти си поговорил с тях и си заминал, а те остават на позициите. И те те защитават, осигуряват ти време да поработиш. Тежко е да ги оставяш там. Тежко е да разговаряш и с цивилни, които са загубили роднини, или жилище заради това, че Русия е дошла да ги убива.

Имаше такъв момент, тогава Русия настъпваше към град Сиверскодонецк, Луганска област. Ние ходихме там с доброволци и бойци от Изюмската териториална отбрана. Носихме хуманитарна помощ и извозвахме хора, които се бяха съгласили да се евакуират. Веднъж бях ходил там да снимам репортаж, а после само като човек, който иска да помогне. Аз виждах как всеки ден Сиверскодонецк умира. Ставаха все повече и повече дупките, изгорелите домове.

Един път закарахме хуманитарна помощ и аз отидох да търся хора, защото можеше някой да не ни е видял, по обясними причини криехме автобуса. Видях един двор, в центъра на който имаше изгоряла кола. До мен дойде от укритието жена, около 40-годишна. Отидох до нея, а тя каза: „Виждате ли, на 8 март тук прелетяха руски снаряди, тук домът изгоря, а там колата“. Аз ѝ казах, че сме дошли от Словянск, донесли сме хуманитарна помощ. „Ето там е нашият автобус, моля, елате, да си вземете каквото Ви трябва.“ А тя просто ме гледаше, виждах как очите ѝ се разширяват. Попитах я какъв е проблемът. Тя каза: „Страхувам се да отида до там, защото знам, че ще загина“. Автобусът беше на приблизително 100 метра. Хванах я за ръка, прегърнах я. Малко постояхме. Така за ръка я заведох до автобуса. Дадохме ѝ пакет с най-необходимите неща. Тя остана там, а аз заминах. Вероятно това е, което най-много съм запомнил, как войната, Русия, са повлияли на хората, които тук живеят. Това е страх и вцепенение. И то при възрастен човек, който се очаква да има издръжлива психика. Но… в очите ѝ имаше просто див ужас и уплаха. Постоянно срещам такива хора тук.

- Разкажете за Донбас преди войната, преди 14-та година.

- Беше любопитно. Живеехме. Не се замисляхме особено за нищо. Планирахме бъдещето си. Работих в телевизията и за нас тогава беше събитие, ако има изливане на питейна вода например, или пожар някъде, или катастрофа. Идваха хора, които знаеха, че с помощта на телевизията можеха да решат проблем, който чиновниците не искаха да решат. Аз много обичах риболова. Ходех при родителите си на гости в Бахмут със семейството си. Живеехме в някакъв свой, ограничен тук свят. Нормално се чувствахме. Родителите ми имаха свое жилище, работеха. Беше такъв местен живот. Въобще нямаше предусещане, че всичко това може да се промени.

- Какво бихте казали на хората в България, които сега живеят така и мислят, че войната е далече от тях?

- Да вземем за пример градчето Добропилля, което се намира недалече от Покровск. Преди там беше тил, тил, тил. Когато отивах, имаше много жени с деца, работеше магазин АТБ, който тук беше затворен. И… животът се променя рязко. Не се променя постепенно. Не е както обикновено - пролет, лято, есен, зима. Случва се така, че от пролетта – направо в зимата. В градчето Добропилля, което живееше относително спокойно, от време навреме Шахеди летяха, преди дни имаше буквално рой дронове, които започнаха да атакуват магазини, хора, просто в центъра на града. Никой не беше готов. Това продължи два дни. Отидох там първия ден, видях как горят автомобили, разбити магазини. И хората бяха шокирани, защото не са очаквали, че изведнъж ще долети руски дрон и ще започне да ги атакува, да се опитва да ги убие.

Когато бях тям, имаше поредна дронова атака. Криеш се под дърво, чуваш как над тебе летят тези дронове. И на 10 метра от мен, футболно игрище, на което децата играят футбол, деца между 10- и 15-годишни.

Бих препоръчал на хората в България, да се замислят да си съберат аптечка, да имат поне някакъв турникет. Да преминат курс по първа домедицинска помощ. Да имат поне някаква представа как се работи с травми, с ранявания. Замислете се над това дали можете да си помогнете, ако изведнъж попаднете под обстрел. Ако не, то обърнете се към тези хора, които могат да Ви научат. Защото, не дай Боже, може да настъпи момент, когато Ваш роднина, или Вашето дете се нуждае от помощта Ви, а Вие да не знаете какво да правите.

-Как, според Вас, са се променяли мненията на хората в Донбас относно Русия?

- Руснаците, още от началото през 2014-та година, положиха максимално усилия да дискредитират Въоръжените сили на Украйна. Опитваха се да стрелят приблизително от това направление, където бяха ЗСУ, за да кажат: „Вижте, Украйна разрушава вашия град“. Имаше хора, които вярваха на това. Имаше, а и сега има хора, които са за Русия, живеят тук, ходят по същите тези улици. Знам, че някои от тях промениха мнението си, след като видяха какво прави кадровата руска армия с украинските градове. А има хора, които и сега са убедени, че Украйна ги убива. Това е един от провалите на украинската информационна политика.

Сега руски Телеграм канали публикуват, че в Костянтинивка не само с артилерия, но и с ФПВ дронове Украйна убива жителите на града. И знам, че много хора вярват в това. Миналата година жители на този град ме питаха: „Защо Украйна ни убива?“. Аз ги попитах: „Защо сте решили, че именно Украйна Ви убива?“. Отговориха, че са уверени. Някои са променили мнението си, други не. Нямам статистика, но често срещам и едните, и другите хора. Знам, че имат Телеграм чатове, където обсъждат и движението на военни и техника. Не мога да разбера защо тези хора са убедени, че Русия няма да разруши Словянск, както разруши Бахмут. Преди дни, през нощта, разбиха тук болницата. Прелетяха два Шахеда. Днес бях там, има части от Шахедите, остатъци от фюзелажа. Очевидно, това е направила Русия.

- Според Вас кога и как ще свърши войната?

- Според мен, имам много шансове да не доживея до момента, когато ще свърши войната. И аз разбирам, че имаме несъизмерими възможности спрямо Руската федерация, преди всичко откъм хора. Те имат много хора и не се отнасят към тях като към хора, а като към разходен материал. Какво да се каже, например за това, че пилоти на ФПВ дронове слагат в един окоп с щурмоваците, за да увеличават радиуса, в който техните дронове нанасят щети? Това говори, че на тях им е все едно за собствените им хора. А ние имаме по-малко хора. Без международна помощ ще ни бъде изключително трудно да победим. Кога – не зная. Не мисля, че ще свърши бързо. Ще продължи още дълго. Как ще свърши – също е трудно да се каже. Аз се надявам, че Украйна ще победи. Не зная в какви граници ще се случи това, къде ще минава линията на бойно съприкосновение по това време. Надявам се, че Украйна ще победи, но съм почти убеден, че няма да доживея до този момент.

- Разкажете за най-опасните ситуации, в които сте попадали като журналист.

- Трудно е да се каже. Не знам. Имаше ситуация в град Сиверск, лятото на 22-ра или 23-та. Недалече от нашата кола падаха касетни Урагани. Залегнахме в някакви местни укрития. А там имаше жена, която си скръсти ръцете и каза: „Виждате ли как Украйна убива“. Аз я гледах и имах усещане за абсурд.

Имаше моменти през лятото на 22-ра с обстрели по центъра на града и докато правех репортаж, започнаха наблизо да прелитат снаряди. Аз не смятам, че това е нещо опасно… Това вече е на ниво навик. Не го усещаш като нещо изключително. Нещо интересно. Благодарен съм на колегите си, които събраха пари и ми купиха детектор за дронове, който прехваща видеосигнал от ФПВ-ишки. Тогава ходих при военните, на юг от Покровск. И така се случи, че видях няколко изгорели автомобила по пътя. Военните казаха, че е имало нападение с дронове. И сутринта на този ден пет или шест автомобила са подпалили. Когато се връщах обратно, детекторът ми прихвана сигнал от ФПВ-ишка и си помислих, че това е краят. Защото пътят беше целият в ями и имаше голямо спускане към полето. Ако отидех наляво или надясно, колата ми просто щеше да падне. Спокойно си помислих: „Е, какво, това е всичко. Нищо не може да се направи“. Беше малко необичайно чувство, когато знаеш, че дронът се опитва да убие конкретно теб.

- Кои са най-красивите места и градове в Донбас?

- Естествено, за мен най-красивият град е Бахмут, река Бахмутка. Там има две езерца. На алеята на розите е южното езерце, там много риба съм наловил. 8-мо езеро, до селището Хромове, е много красиво. Това са може би най-красивите места в живота ми, защото са свързани с детството. Малко по-далеч от Бахмут е Берхивският язовир, той е много голям, много красив. Сега не знам дали изобщо има вода, хора вече няма. Донецк беше много красив град. Тук, в Словянск – Словянский курорт, прекрасна вода, прелитат и управляеми авиобомби, и Шахеди. Преди няколко месеца снимах там лебедите. Святогирск е прекрасно място, с манастири. Срещу игумена върви дело, има свидетелства, че там в началото на войната са крили руски специализирани части. Сега там водят на екскурзии украински военни.

Всичко тук е красиво. Горите тук са прекрасни. Бяха прекрасни. Аз съм снимал горските пожари, как Русия просто унищожи тези гори. Степта тук е невероятна. Степните цветя, ароматът им е неописуем. Но заради Русия всичко това умира, бива убивано… И хората тук са добри, там, на алеята на героите, има портрет на Иван Шаленик, наш приятел, който е родом от Закарпаття, но живееше тук, загина до Бахмут, беше шофьор. Беше прекрасен шофьор, загина при минометен обстрел. Там природата също е много красива, но също там мой приятел загина. Тук всяко парченце природа е свързано с нечия смърт.

Виждате ли, детенце там ходи. Гълъби. Тук също е красиво. Но знаем, че във всеки един момент Русия може да удари с нещо по това място. Затова… всичката красота сега е в опасност.

- За какви репортажи мечтаете след победата?

- Репортажи с моите приятели военни. Ще бъдат репортажи с военни. Ще разказват спомените си, през какво са преминали. Ще си спомнят загиналите си побратими. Ще правят планове за бъдещето. Това ще бъдат най-желаните ми репортажи, ако тези хора останат живи. Правих репортаж с мои приятели военни за това как щурмуват руски позиции, зачистват ги, вземат пленници. Тогава един от тези щурмоваци ми каза, че мечтае съпругата му да му роди дете. А после, репортажът още не беше публикуван, когато разбрах, че е загинал. Искам след победата да правя репортажи с живи военни. Ще има, разбира се, много репортажи за обновяването на инфраструктурата. За това как хората се завръщат в своите градове. И това също ще бъде ужасно, когато хората се завръщат и виждат руини. Но сега, единствената сила, която ми позволява да живея и работя тук, са военните. Аз съм им много благодарен. На доброволците също. Само благодарение на тях  мога да работя тук.

Следете новините ни в GoogleNews