Здравейте! Аз съм Мария

Дъщерята на Хиндо Касимов за първата си книга и живота между две морета

Последна промяна на 01 юли 2017 в 11:00 12026 4

През всичкото време, докато разговарях с нея, а и сетне, докато смилах разменените помежду ни реплики, в главата ми звучаха мотиви от песнички. Например: „Времето лети край нас далеко ...“ от хита на Стефан Вълдобрев или „Гола, нахална и млада ...“ от любовната песничка на Недялко Йорданов. И ми бе едно такова ... поетично, носталгично.

Вероятно поради простата причина, че Мария Касимова бе едно от двете момичета в телевизионната революция „Формула 5“ през 1988 г., когато ние започнахме нашата печатна революция със списание "Ритъм". И двата екипа се срещаха в емоциите и мислите на тогавашните тийнейджъри, поднасяйки им един нов вид журналистика, нахално прескочила чертите на официално позволеното и парадираща със своята искреност и спонтанност в изразните си средства. Не свалихме властта. Тя сама си падна. Но тогава живеехме с някакво особено усещане за свобода и вкусвахме насладата от собствената си дързост да покажем снимка на „Кис“ или да пуснем парче на „Ера“. Двата екипа бяхме нещо като братовчеди, които не се познават. И наистина – първата ми физическа среща с Мария бе тази, когато онзи ден седнахме в култовия „Английски двор“ до телевизията и записах разговора си с нея. Уникално, нали ?!

Повод ми даде премиерата на дебютната й книга „Близки срещи със смесени чувства“, в която тя е събрала нектара от есеистичната си градина и го е допълнила с послеписи, разкриващи с поразяваща искреност много лични неща от живота й. Самата премиера бе като парад на интелектуалната изисканост в българското общество.

Дворчето на галерията бе претъпкано от умни, талантливи, нестандартно мислещи и осъществени в творчеството си личности, които, ако поемат ръководството на държавата ни или ще я подредят като витрина, или ще я ликвидират изцяло. И двата варианта са по-добри от сегашното ни положение, но това е друга тема. Та, премиерата бе величествена. Аз не успях да стигна до авторката за автограф, но си купих книгата и в следващите няколко дни я изчетох на малки глътки и с неподправено удоволствие. Толкова завладяваща, но и непарадираща искреност между две корици наистина рядко се среща. При това – поднесена грамотно, със стил и отношение към красотата на фразата. Затова и уговаряйки си срещата с Мария, не бях много сигурен за какво ще си говорим. Всичко, което ви интересува за нея, можете да прочетете в тази книга. Майка й, баща й, първият и вторият съпруг, дъщерите, любовите, изневерите, болестите, срещите и разделите, емиграцията, островът, редовните полети между Черно и Средиземно море – всичко това е вътре. Барабар с чувствата, изпитвани в конкретния момент. Уникалните послеписи към всяко есе, които ти дават картината на Онзи момент, за да ти е ясно, защо този текст е именно такъв, а не различен. Браво, момиче! Направо си го казах на глас. А като седна срещу мен, в двора й казах:

Крайно време бе все пак да се видим и на живо. Не само във Фейсбук.

Така е. Въпреки че се познаваме на практика от 30 години.

Права си, но сега вече те познавам по-добре. Тази книга е уникална във високата си степен на самопризнание. Сега не се ли чувстваш прекалено разголена?

И така да е. Това не ме плаши. По-скоро се чувствам повече защитена, тъй като съм си казала всичко и сега никой не може да ме укори, че имам мръсни тайни.

В книгата има много интересни ситуации, описващи детството ти, семейния ти живот, творческите опити ... Но с интерес забелязах, че я няма „Формулата“.

Така е. „Формула 5“ е отделна тема. За нея може да пиша по-късно. Пък и основните текстове, върху които е базирана книгата са писани след онзи период.

Я кажи нещо за него.

През 1988 г. в телевизията решили да правят някакво по-младежко предаване. Нали вече откъм Москва духаше вятърът на промените? И натоварили Хачо Бояджиев да събере екип. Той започнал да търси млади водещи и майка ми, която, знаеш, работеше в новинарската редакция, ме прати да се пробвам. И ме взеха. След това направиха двете водещи двойки – Наталия Симеонова с Жоро Ангелов и аз с Асен Григоров. Три години – купон! И сладка глътка свобода. Но след това направиха някакъв преврат. Валерия Велева взе властта и преформатира предаването. Жоро и Наталия направиха „Рококо“, а аз се понесох към печата. И от телевизионер станах пишещ журналист. Всъщност, още докато следвах българска филология, пишех за някои вестници и списания. Телевизията не ми бе мечта. А Хачо ме взе най-вече защото много обичаше баща ми. Там имаше една интрига, свързана с Иван Славков. Преди години баща ми отказал на Иван да се снима в някаква негова продукция, защото му се видяла много плакатна и не си харесал образа. Оттогава телевизията се затворила за него. До една новогодишна програма, когато Хачо го поканил и го снимал напук на шефа, защото Хачо това го можеше. Може и мен да ме е взел така, напук.

По същото време ние направихме списание "Ритъм" и двата екипа оряхме една и съща нива.

Така е. Бе някак си вълнуващо да се движиш извън клишетата и да правиш неща, които досега не са били позволени. Давахме го малко хъшлашки. И това се харесваше.

Сега го дават много по-хъшлашки. Защо ли това ме дразни? Остарял ли съм?

Не, просто когато предизвикателството се превърне в норма, престава да е предизвикателство и се превръща в обикновена простотия. Дъщерите ми, например, въобще не гледат телевизия.

Впрочем, как се оправяш с тях сега? Те тук ли живеят?

Те сами се справят. Живеят в семейното ни жилище в София. Голямата завършва Медицинския колеж. Малката догодина ще е абитуриентка. Аз летя насам – натам, а и баща им не ги изпуска от очи. Много е грижовен. Но те са големи момичета и могат да носят отговорност. Посветих им голяма част от живота си, но си е струвало.

Как е животът на о-в Менорка?

Спокоен. Животът ми всъщност е двойнствен. В България съм журналист – понякога задъхан и припрян, а там съм домакиня, камериерка, рецепционистка, готвачка, преводачка, екскурзовод ... Съотношението е 1:3. Къщата ни е на практика хотел за гости и това е бизнесът ни там. Стефан продаде магазина си в Париж и преустроихме живота си напълно.

Всъщност, къде го намери този твой французин?

Във Фейсбук. (Смях на талази.) В един момент дъщерите ми пораснаха и животът ми някак си се изпразни. Реших да си взема куче. С един приятел, който уж има опит в тази насока, избрахме от зоомагазин едно кутре и го купих. Оказа се обаче, че то е слабичко и болничко и се нуждае от специални грижи. Зарових се в мрежата да търся сайтове за кучета и съвети, как да гледам моето. Така попаднах и на сайтове за запознанства. Позагледах една дузина мъжки снимки, но ми направи впечатление, че само един се е снимал с куче. Този трябва много да обича кучето си, за да се снима с него, казах си. И му писах. Той ми отговори и така се запознахме. Оказа се, че не само обича кучето си, което пък бе порода като моето, а и има магазин за кучешки дизайнерски аксесоари. Като отидох в Париж на гости на приятелка, му се обадих, видяхме се и така ...

Животът ти е национално разноцветен.

Аз самата съм национално разноцветна. В родословното ми дърво има християни, мюсюлмани и евреи. В къщи се празнуваха всички религиозни празници, без никой от нас да е религиозен. Просто уважавахме традициите. Стефан има френска, еврейска и арменска кръв. Аз говоря шест езика, три от които – свободно.

Как гледаш на тероризма, конфликтите и религиозните войни в момента?

Знаеш ли? Не мисля, че в тези брутални престъпления има нещо наистина религиозно. Не вярвам в теориите за световната конспирация, но все си мисля, че нещата са много по-прости. Някой произвежда и иска да продава оръжие. Друг обича да убива и го купува. Някой купува за да се брани и така се завърта колелото.

Светът стана като че ли по-свиреп.

Не навсякъде. При нас, на Минорка, например е доста миролюбив. На едно такова място, където си ограден отвсякъде от вода и за един час с кола прекосяваш целия остров, си даваш сметка, че трябва да си по-толерантен и да съжителстваш мирно с околния свят.

Как си обясняваш повишената агресия при подрастващите?

Със семейната среда. Човек се оформя първоначално в дома си, сред близките си. Чак после отива в училище. Ако в дома си вижда шамари и чува крясъци, той приема това за модел. А този модел се открои в последните години при несъразмерното нарастване на градовете, гъстотата на населението, безработицата, проблемите на оцеляването и приемането на себеподобните като конкуренти, а не като партньори.

Как се консумира свободата?

Много хубав въпрос. Моят отговор е – отговорно. Свободата е нещо, което ние преди 30 години жадувахме, получихме и пропиляхме. Оказа се, че свободата не е в това да крещиш обиди или да кажеш в очите на някого, че е глупак. Свободата е дългът ти да отстояваш и свободата на другите. Тя не е в това да шофираш със 100 км. в час в града, да засичаш другите и да ги избутваш от пътя. Тя е в правото ти на избор, как да постъпиш.

Какво ще пишеш сега?

Роман.

Документален?

Донякъде.

Кога летиш обратно?

Утре. Добре че е интернет, та ако интервюто излезе, да го видя веднага.

Успех, Мария!

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1147

3

mimitooooo

05.07 2017 в 10:35

Драги, когато претендираш, че си един от "умни, талантливи, нестандартно мислещи и осъществени в творчеството си личности", то поне не пиши с правописни грешки статиите си (визирам думата "двойствен", където спрях да чета). А да абсолютизираш не е ОК. Нещата не са черно и бяло в този живот.

1000

2

Maria Kassimova-Moisset

04.07 2017 в 14:19

Бърз отговор на предния коментар: Хич не съм млада, вярно е. Нахална... не знам, сигурно съм. А гола наистина не искате да ме виждате. Нито можете.
Иначе някои уточнения: не съм срещнала съпруга си в сайт за запознанства, а като профил във фейсук. Съпругът ми няма нито капка арменска кръв. Хачо Бояджиев не ме взе по милост във "Формула 5", нито аз кандидатствах, заради майка си- Напротив, тя беше против отначало, а после ме предупреди да не се взимам насериозно, защото телевизията те сдъвква и изплюва рано или късно. Права беше, запомних този урок. Взех кучето не, когато децата ми пораснаха (малката беше на 8 години), а защото исках и те за някого да се грижат. Та кучето не осмисли моя опразнен живот, а беше взето с възпитателна цел. Едва ли тези корекции са от особена важност, но тъй като за мен те са, си позволявам да ги направя в поста си тук. Помолих авторът да ги нанесе още преди да е публикуван текста, но се оказа невъзможно. Затова с благодарност го правя лично.

2666

1

Hissarion

03.07 2017 в 10:11

Тази явно не е съвсем млада. Виж за нахална може и да е вярно, но гола не бих желал да я виждам.