Нойзи: Дълбоката държава пак е победител, елитът се умори да опитва

Има едни хора, на които много се възхищавахме като малки и се радвам, когато сред тях се намерят такива, дето още да не са се предали/продали.

Нойзи, или Ивайло Цветков, е (май) от тях. Познаваш го, защото той и неговите съмишленици създадоха цял нов свят чрез списанието "Егоист" – той е, така да се каже, един от бащите на нашата клета постмодерност.

Едно време много харесвах снобизма, момчешката претенциозност, самоиронията, начина, по който пишеха всичките - хашлашки, понякога с много мръсни думи, като Хенри Милър или Буковски – за важните неща. Неизменно имаха позиция, често крайна, понякога женомразка, понякога мачистка, винаги високо интелектуална. Но бяха култ.

Говорим си за отгледаните след тях деца, за чалгата като по-едър проблем от естетическата ѝ природа на долнопробен кич, за политическото съзнание на хората, които не гласуват или пък гласуват - за пропутинските националисти, за статуквото. За Украйна. За Русия. За Запада и разомагьосването на българите, които са вярвали, че за 15 години той ще ни "превземе" и всичко като по чудо ще се оправи. За неоправдано оптимистичния либерализъм и неговото прекаляване. Гледам го и се чудя защо днес никой не прави културни революции, каквито бяха сп. "Егоист", сп. "Ах, Мария"?

Нойзи е дошъл, за да говорим за изкуство. До каква степен е негов потребител в България? Защото, пътувайки, ние посещаваме фестивали, изложби, театрални представления, галерии и концерти, но в същото време тук кипи много богат културен живот. За жалост – съвсем не винаги на нивото, на което беше през 90-те. Изобщо - на какво отдава превземането на обществената сцена от най-долнопробния вкус? (Той го нарича "когато публиката се качи на сцената", и има предвид не само изкуството и театъра, но и политиката, и медиите...)

Днес в София започва Sofia Art Fair - най-голямото и най-първото подобно събитие – Нойзи разказва и за него, и какво точно ще представлява. Международен търг, изложение, уъркшопи, обучения, изложби, инсталации - изобщо празник на визуалните изкуства. Освен Sofia Tech Park, то ще обхване и доста галерии. Интересно му е, и на мен ми става интересно.

Някъде сред неговите бележки, интервюта и статии бях чела и се бях зарадвала, че смята, че изкуството, културата са усилие. За жалост и аз виждам, че оставен сам на себе си човек не би поглеждал нагоре, а все надолу – където му е „долницата“, стомахът, кесията… Питам го какво влага в думата "усилие"? И защо политическата класа в България не разбира кому е нужно то?

Много активно говорим за културния ландшафт, за опитите да стоим изправени в него. И, разбира се - за предстоящите избори, геополитическата позиция на България, Путин и новото предрешило се като псевдо православно християнство почитане на диктаторския му подход. Защо комунистите станаха внезапно вярващи и какво следва от пророческите произведения на изкуството като "Времеубежище" на Георги Господинов или иранския филм "Без посока", който гледах онзи ден на Sofia DocuMental, докато Иран влизаше активно във война с Израел...

Разбира се, напоително говорим за това защо да гласуваме. Ето и откъс от един негов текст по темата, публикуван в Дойче Веле:

"Не знам защо трябва. Знам само, че ако не гласуваме, ще избират платените/завладените малцинства. Чалга е, когато мнозинството страда от когнитивно предубеждение, че няма как да стане по-добре и че нищо не зависи от гласуването.
И ето как БГ-политиката технически се превръща в чалга. В момента срещу всеки ваш глас за либералната демокрация отсреща стои купен или принудителен (корпоративен?) глас. Ето и "новина" – докато гласуват предимно принудените, никой не може да се добере до властта, освен ако самата власт не му даде тази възможност. Ерго, цуг-цванг."

Нойзи, дами и господа, at his best. Удоволствие е разговорът с такива (умни) гости.

Следете новините ни в GoogleNews