Цветан Костурков, Загреб*

Много неща липсват на България. Тази страна няма късмет – всички са убедени в това, защото самите „всички” са най–големите нещастници в галактиката; няма работа, защото безработицата е критично заплашила всяка къща от махалата; няма ясно изразени лидери - нито политически, нито религиозно-сектантски, нито каквито и да било други. Няма отговорност при вземане на важни за страната и народа ú решения, всеки и всичко потъва. Няма визия за развитието на страната ни, няма бъдеще за децата ни, няма достатъчно хляб на масата ни. Лъч светлина също няма, защото и тунела не можем да намерим. И криза също няма, кризата тук е статукво.

Живеещите в България като че ли са свикнали да няма. Нищо няма...

Но и гражданска позиция няма...

Една липса, от която на моменти боли най-много. Липсва осъзнаване на каквото и да било...

Целта на този текст е да изрази благодарност. Дължимото благодаря, което беше премълчавано и като че ли пазено години наред. Това е онова ненужно благодаря, което просто съществува и има нужда да бъде споделено, защото именно благодарение на това благодаря към всички вас, към всички нас, ние искаме да оцелеем такива, каквито сме.

Благодаря на Всички, останали и взели участие под някаква форма в последните протестни действия, афиширащи една гражданска позиция. Позиция на недоволство и отвращение от случващото се, от статуквото продължило няколко вечности. Реакция срещу действителността, която не ви допада и която споделяте по различни начини. Един протест под много форми, за съжаление само последните от които бяха забелязани. Нима трябва да крещим, за да ни чуете?

Благодаря и на Всички заминали - онези, които се бориха и водиха битки, но просто се умориха. Заминаха и така и не се върнаха. Не ви виня, благодаря ви за проведените и полу спечелени битки, благодаря ви за упортството на младежките ви години и изчерпаем с възрастта ентусиазъм. Идва ред на други повече или по–малко вдъхновени от вас самите. Просто някой трябва да остане...

Благодаря на Всички съпричастни и не безразлични към една обща кауза по осъзнаване на действителността. Благодаря на онези, които имат достатъчно сили да мислят сами. Благодаря, че сте личности, благодаря за старанието да погледнете отвъд мъчното сиво, в което масовката се губи и загива. Страхотно удоволствие е да се окажеш сред хората, с които обитаваш една и съща част от Балканския полуостров и като погледнеш в очите им, да видиш блясък, а не силно стиснати и загорели клепачи. Благодаря, че се будите по някокко пъти на ден...

Благодаря на Всички незабравили предишните битки с Титаничното чудовище на бизнес и политически интереси. Интересен е фактът, че помните, че не искате да забравите и постепенно да се предадете просто така...

Благодаря на поредните некадърни политици, които със свръх наглото си този път поведение предизвикаха големия взрив от масово недоволство срещу самите тях. Срещу всичко дотук и всичко случващо се сега, а и после, надявам се. Недоволство срещу една от многото нередности. Благодаря на новата порода самообожествили се полудиктатори, призоваващи към демокрация, благодаря Ви за това, че сте забравили колко безобразни сте, благодаря, че нямате мяра. Благодаря, че стигнахте ръба и края на огромния потенциал от обществено търпение. Благодаря Ви, че се спънахте, забравили всяка ограничителна линия. Благодаря Ви, че изиграхте последния си лудешки танц толкова грозно.

Благодаря на незаинтересованата и безлична тълпа, нужна единствно за пълнеж на празните пространства и така нужна за създаване на контраст между мислещи и изгубените. Благодаря ви че ви има, въпреки че ви съжалявам.

Благодаря на некадърните актьори, заявили себе си в професионалния регистър като „журналисти”. Благодарение на тяхната професионална и личностна ограниченост, манипулацията се превръща в ясно изкрастилизирала и не добре споделена лъжа. Благодаря, че спомагате процеса по разобличване на вас самите. Благодаря ви, че нямате смелост... благодаря ви за пошлостта и агресивно–плоското предаване на фактите. Защото истината е така плоска.

Благодаря на псевдо интелектуалците, които станаха и ненужни. Не заели своето място в общественото пространство, вечно отсъстващи там, където трябва да бъде чут гласът им, постепенно изчезващи, вече несъществуващи. Сега има нови такива, които не сервилничат и освен да рисуват, мачкат глина или да пишат есета, мислят. Да не забравяме и мисълта все пак. „Няма нищо по страшно от глупав художник” – афоризъм, който с годините е доказал правотата си, но колко тъжно може да е да си глупав творец, а г-н Рашидов?

Благодаря на приятелите ми, колегите ми, познатите ми и всички онези, с които съм се срещал ненадейно по самотни булеварди и оживени с особена атмосфера хижи. Благодаря Ви, че сте там и правите именно това – водите и бивани водени в още един кръстоносен поход срещу фарса на грозния хаос, в който оцеляваме.