Рюдигер фон Фрич, германският посланик в Москва през 2014-19 г., който беше очевидец на случващото се в Русия и зорък наблюдател, забеляза, че цар Александър III, наред с Петър Велики, е модел за подражание на Владимир Путин , защото времето на управлението на този владетел е „епоха на национално възраждане и връщане към корените и историческото наследство". Струва си обаче да припомним, че царуването на Александър III е време на реформа на армията, но и на правен произвол, на всеобхватен полицейски контрол, както и на радикална русификация на Полша и Украйна.

Струва ми се, все пак, че случващото се в Русия прилича повече на управлението на Николай I (1825-55), отколкото на управлението на Александър III (1881-94) - времената, когато царското самодържавие приема най-крайни форми и новосъздаденото политическата полиция се превръща в основен стълб и основа на властта.

Царуването на Николай I се характеризира с неговия параноичен страх от революция, която може да дойде в Русия от гнилия и западащ Запад, предимно от Франция. Революция, която ще сложи край на заплахата, отправена към Запада от издръжливата, млада, огромна руска държава и нейната единствена истинска вяра и цивилизация, неопетнени от безсрамен рационализъм.

Руският дипломат и поет Фьодор Тютчев пише на царя през 1848 г., годината на Пролетта на народите: „В Европа от дълго време има само две истински сили – революцията и Русия. Сега те се изправят един срещу друг и е възможно утре да се включат в битката." Централна Европа, по-специално Прусия и Австрия, трябваше да бъде бент срещу чумата от Запада. Затова Русия се ангажира да защитава статуквото в Европа и изпрати войски в Австрия, за да помогне за потушаването му на революцията. Това не напомня ли натрапчивия страх на Путин от "цветни революции" в съседните страни? Сегашната война с Украйна също е опит да се сложи край на поредната „цветна” революция.

И царят се е надявал, че Западът няма да реагира

Тази година се навършват 170 години от влизането на Русия в Дунавските княжества под турско владичество, което скоро довежда до избухването на Кримската война (1853-56). Започва с факта, че като част от имперската политика за „събиране“ на целия славянски и православен свят под закрилата на Русия, Николай изисква Турция да предостави на всички православни вярващи, живеещи под турско владичество, правото да се оплакват директно на царя за неправдите, понесени от турските власти. Така царят на практика ще стане вторият, след султана, владетел на поданиците на Турция, която по този начин ще се окаже почти руски протекторат. Едва ли е изненадващо, че Турция не може се съгласи с подобни искания, което неминуемо довежда до война.

В тази игра Николай разчиташе на пълната пасивност на европейските сили. Той основава тези изчисления на убеждението за слабостта и политическата нестабилност на западните страни. Така през 1851 г. фелдмаршал Паскевич пише на царя, след като наблюдава военните маневри в Берлин, че тромавата политика на Палмерстън води Англия към катастрофа, Франция е на ръба на гражданска война, Италия е залята от демагози, а Германия все още не се е възстановила от кризата на революцията от 1848 г.

Освен това Николай разчиташе и на въстанието на славяните под турско владичество, на които Русия трябваше да донесе свобода. Така че войната изглеждаше лесна, кратка и щеше да даде на Русия огромни нови териториални придобивки, включително Константинопол и черноморските проливи.

Тези сметки се провалиха напълно. Австрия не запази очаквания благосклонен неутралитет, а Франция и Великобритания не можеха да допуснат толкова значително отслабване на Турция и укрепване на Русия и излизането й в Средиземно море след овладяване на проливите. Актът на западните държави срещу Русия се третира като предателство и крайна липса на благодарност за спасяването на Европа от Наполеон. Днес пък на западните демокрации постоянно се напомня, че именно Русия ги е спасила от Хитлер.

Военното участие на Франция и Великобритания, както и Сардиния, доведе до поражението на Русия в Кримската война. Това поражение разкри не само военната слабост и икономическата изостаналост на Русия. Както и днес в Украйна, ахилесовата пета на руската армия по онова време беше – казано на днешния език – логистиката, т.е. огромните трудности с доставките. Освен това се оказа, че коалиционните сили разполагат с много по-добра техника и въоръжение.

Но за да е по-пълна приликата с Кримската война, Украйна трябва да спечели конфликта с Русия и така да си върне голяма част от загубената територия и да покаже, че е в състояние да продължи този поход. Освен това Украйна трябва да получи от своите западни съюзници средства, позволяващи сериозни настъпателни операции, като оръжия с голям обсег, както и модерни танкове и бойни машини на пехотата. Само чрез нападение срещу военни цели в самата Русия и придвижване напред ще бъде възможно да бъде убедена другата страна, че не може да спечели тази война, дори и с много ограничени цели. Страховете, че атаките срещу руска територия могат да дадат претекст за по-нататъшна ескалация на конфликта и да признаването му за отбранителна война, са неуместни, тъй като Путин вече е признал всички окупирани територии за част от Русия, така че от тази гледна точка войната вече се води на руска територия.

Мирни преговори? Вероятно не сега

Кримската война завършва с мирен договор. Днес и двете страни декларират готовност да започнат преговори, но наложените условия са почти непосилни. Украйна не може да приеме руската агресия и загубата на голяма част от своята територия, а пък за Русия отказ от цялата плячка и предаването на съд на военните престъпници също са неприемливи условия. Такъв сценарий вероятно би бил възможен само в нереалния уж случай на победа на Украйна в такива размери, както се случи с Германия и Япония през Втората световна война.

Следователно в момента всички опити за медиация са обречени на провал. Ако идват от Запада, биха донесли обратен на намерението ефект. Обажданията до Путин в Русия се възприемат като проява на слабост. Показателно е също, че това постоянно са еднопосочни действия - самият Путин никога не звъни. Когато споменатият германски посланик попита външнополитическия съветник на Путин защо само канцлерът Меркел се обажда на руския президент в кризисна ситуация, въпреки че и той би могъл да ползва телефона, запитаната отговори иронично: „Шегувате ли се?“

В крайна сметка до разговори ще трябва да се стигне – да се надяваме, че след поредните успехи на Украйна и убеждаването на Москва, че тя тази война няма да я спечели.

Могат ли да започнат такива разговори при Путин? „Пустинна буря" завърши с преговори със Саддам Хюсеин, въпреки че той подло нахлу в Кувейт. Водещите политици на демократичния Запад се срещат с такова чудовище като Ким Чен Ун. Прагматизмът и изборът на по-малкото зло може отново да надделее над принципите. Но изглежда, че Путин, формално анексирайки ограбени територии, действа като пиратите, които се качват на плячкосан от тях кораб и потапят своя, за да нямат път за отстъпление. Така и за владетеля на Кремъл е трудно да смятаме, че ще се съгласи да отстъпи от своите максималистични цели, които за Украйна и Запада са неприемливи.

Цар Николай не доживява края на Кримската война и преговорите вече се водят от неговия наследник. Ако войната бъде загубена, може да има смяна на властта в Кремъл. Кой може да замени Путин? Спекулациите са изключително трудни, тъй като не е ясно кой до Путин има най-силна позиция. Напомня ми за времената на царското самодържавие, когато на въпрос на френски аристократ кой е важният човек в Русия, цар Павел отговорил: „В Русия великият господар е онзи, с когото аз разговарям и докато аз разговарям с него."

Русия: От поражение към реформа

За съжаление, сценарий, при който Путин бъде отстранен по обвинение, че е бил твърде мек при воденето на войната, е доста вероятен. Това би означавало период на задълбочаване на конфликта, преди да има смяна на ориентацията в Кремъл. Да припомним обаче, че Дьо Гол например дойде на власт под натиска на тези, които настояваха за окончателно решаване на проблема с войната в Алжир. И точно този президент от викането на "Algérie française" (Алжир е френски, б. р.) стигна до признаването на независимостта на страната. Но Дьо Гол беше велик държавник и истински герой, а не можеш да видиш такъв около Путин, въпреки че човек не трябва да губи надежда, защото историята познава много случаи на такива хора, появяващи се от нищото.

Историята на Русия е история на реформи, наложени от загубени големи конфликти. Така беше след Кримската война, след войната с Япония през 1905 г., след Първата световна война и след загубата на Студената война. Да се надяваме, че Русия ще загуби войната с Украйна, ще изостави опасните неоимперски миражи и ще тръгне по пътя на по-нататъшни промени, този път трайни и демократични.

* Януш Онишкевич е полски математик, политик, алпинист, хималаист и спелеолог. На два пъти е министър на отбраната на Република Полша, заместник-председател на Европейския парламент през 2004-2007 година, доктор на математическите науки, Доктор Хонорис кауза на университета в Лийдс, полски опозиционер от студентските движения през 1968 и Солидарност през 1980-1981 и бивш говорител на профсъюза. Участник в разговорите на Кръглата маса в Полша през 1989 година като говорител на опозицията. Участник в множество спелеологични експедиции в България, СССР, Югославия и Италия; в алпинистки експедиции в Хималаите, Каракорум и Хиндукуш. Третата му жена е внучка на бившия държавен глава на Полша маршал Юзеф Пилсудски.

Оригиналното заглавие на статията е "Кримските войни на Путин и цар Николай. Исторически аналогии".