Карантинираното училище в огледалото на 24 май 2020 г.

24 май е възрожденският български празник на духа. Когато започва в средата на 19 в. честването на Кирил и Методий, нито имаме държава, нито имаме автокефална българска църква, нито дори БРЦК. Но имаме интелекта, за да се обединим в най-разпространеното възрожденско движение по българските земи - движението за просвета и култура. Защото и богатите, и бедните българите са знаели, че истински свободен е човекът, който може не просто да чете, пише и смята. Истински свободен е човекът, който може да познава света около себе си и собствените си преживявания! Истински свободен е човекът, който може да е творец и на живота си, и в изкуството.

Винаги съм била против празното патетично словолеене в този ден. Днешният празник, обаче, е уникален! Преди почти два месеца написах текст за двуседмичното (тогава) безпрецедентно дистанционно обучение, в което пандемията постави българското средно образование. Време е именно днес да се вгледаме в огледалото на извънредното време. Време е да се огледат

УЧИТЕЛИТЕ

Повечето от нас с присъщата ни отдаденост и адаптивност избрахме подходящи комуникационни канали и обучителни електронни платформи. Съобразихме се с конкретните технически средства, социалните и битови особености на семействата. Най-трудно е било на началните учители, защото стана ясно, че ограмотяването в 21. век е работа сложна, много често – индивидуална, даже непосилна понякога в принудителната физическа изолация. Учителите и училищните ръководства балансираха между синхронното и асинхронно обучение, тъй като дългата работа с компютър вреди не само на очите, още повече, че навиците в семействата често сблъскваха стандартите за общуване и дори преподаване. Преценявахме капацитета на учениците по възраст и лични, интелектуални възможности. Класните ръководители поддържаха контакт и с колегите си, и с учениците, и с родителите. Често лишавахме семействата си от присъствие, защото нашата, учителската работа винаги е на първо място. Демократичните и отговорни директори на училища имаха възможност да провидят в огледалото както позитивните качества на екипите, които ръководят, така и недостатъците. Защото нека си кажем – във всяка гилдия има оплакващи се, лениви и капризни хора.

УЧЕНИЦИТЕ

Повечето от тях разбраха, че не е лесно да играеш няколко социални роли: на син/дъщеря, на брат/сестра, на внуче. Осъзнаха, даже най-малките, че училището е естествената им среда, защото там са приятелите и готините даскали. Домиляха им, предполагам, и строгите, изискващи учители даже. Вече се знае цената на времето в час, когато не просто слушаш, а чуваш и учиш там, в класната стая. Разбраха, че да играеш на компа или телефона не е като да учиш по 6-7 часа чрез тия модерни „джаджи“. В огледалото на дистанционното обучение повечето от тях видяха, че „от сън спомени няма“, че дори баба ти да ти напише няколко домашни, не можеш да я мъчиш цели месеци. Извънредното положение показа, че всеки си има отговорности вкъщи и трябва да се справяш с тях, за да няма конфликти, напр. Дванайсетокласниците „узряха“ сякаш най-бързо – с проблемите на матурите, подготовката за абитуриентския бал, който не се знае кога ще е, кандидатстването във висши училища.

РОДИТЕЛИТЕ

Бяха заложници на страха от непознатия вирус, на грижата за деца и възрастни родители, на страха за хляба. Съобразяваха се с графици за пазаруване, ограничения за пътувания... Някои решиха да „влязат в обувките на учениците“ и да провидят, че учебните програми са сложни и е непосилно да научиш за бензола и сказуемното определение. Разбра се вицът, че „в края на учебната година родителите ще разберат оценките си“. Лекарите изобщо не са имали сили и време да погледнат в родителското огледало...

Така в огледалото на пандемията в България се разбра, че всеки вижда това, което носи в себе си! В дистанционното обучение обществото осъзна, че свободата да бъдеш родител, учител, ученик е всекидневен избор и отговорност. Духът не може да бъде изолиран, да бъде карантиниран. Никой и нищо не може да постави под карантина българското училище и възрожденския стремеж към познание и свобода на достойния човек.

Честит Ден на българската писменост, просвета и култура!

Маргарита Илчева е учител по български език и литература в ПГД „Елисавета Вазова“ - София