Как бяха пропилени 16 дни от живота ми

Нека да е ясно – изпитвам респект към лекарите и медицината, към опитите на докторите да се преборят с пандемията от COVID-19, въпреки всичко, защото не веднъж тези хора и науката са спасявали живота ми. Без преувеличение. Имам приятели лекари и признавам медицината, а не някакви глупави опити да се играе със здравето ни. Това бе причината да се ваксинирам срещу този отвратителен вирус. За жалост не успях да се опазя от заразата.

Когато се почувствах зле – аз и мъжът ми, нямах колебания какво трябва да направим. Лошото беше, че това се случи в събота. Опитите ни да си направим тест в някоя от многобройните лаборатории в София удариха на камък, защото е почивен ден, и затова направихме единственото възможно – отидохме в близката болница. Заради уважението ми към медицината ще спестя името на болницата и името на доктора. Другата причина е, защото съм сигурна, че моите перипетии не са изолиран случай.

Както казах, събота е. Времето е слънчево, но доста хладно. Влизам в спешното отделение и питам къде мога да направя тест. На регистратурата служителката ме пита: „Имате съмнения ли?“. Отговарям утвърдително. Все още няма много пациенти, защото е по обяд. Праща ме на втория етаж в лабораторията да ми направят тест. Повтарям – в спешното отделение съм.

Както и да е – качвам се на втория етаж. Чукам. След известно време се появява някаква жена и ме пита какво искам. Тест, отговарям. Следва кратко колебание. „Трябва да го платите“, казва ми тя. „Добре, ще го платя“, отговарям. Оставя ме пред вратата. След още известно време ми подава нещо като епруветка и клечка с памук. „Сега идете да ви направят теста долу, след като платите“, напътства ме жената между две хапки. Обяснявам, че са ме пратили в лабораторията, точно за да ми направят тест. Оказва се, че не било така, трябвало долу.

Слизам и отивам пак на регистратурата. Вече са се насъбрали пациенти. В този момент в спешното влизат две жени, едната от които вероятно е лекар. Обяснявам, че имам симптоми на COVID-19 и искам да ми се направи тест. Започва някакъв спор, който първоначално не успявам да схвана заради състоянието ми. В един момент онази от регистратурата излиза, заключва помещението и се включва в спора.

„Извинете, зле ми е. Може ли да ми направите теста, за да знам какво да правя. Ще го платя, ако това е проблемът“, правя опит да се включа. „Да, обаче после ще искате и някой да ви преслуша“, обръща се към мен лекарката. „Вижте, здравно осигурена съм и не виждам защо да не бъда обслужена. Разбира се, че ще искам някой да ме прегледа. Особено ако съм с COVID“, обяснявам аз.

„Ето, виждате ли. Тест, после преглед, а тук е спешното. Имаме други, спешни пациенти“, казва ми лекарката. „Добре, но къде да отида тогава?“, питам. „В COVID отделението“, е краткият отговор. Но първо трябва да мина през регистратурата. Пак заставам там. Служителката отключва и влиза. Иска ми лична карта. Времето минава, става ми все по-зле. В коридора минава някакъв лекар. „А, ето това е д-р К., той ще ви направи теста и ще ви прегледа. Той е от COVID отделението“, с радост ме отпраща първата лекарка.

За COVID отделението се минава през друг вход. Излизам. Обикалям и влизам в чакалнята на отделението. Но всеки пациент задължително първо трябва да мине през регистратурата, за излезе на компютъра на лекаря. Няма никой. В един от кабинетите е въпросният д-р К. „Извинете, вие ли сте д-р К.?“, питам. Следва едно: „Мхм. Изчакайте“. В кабинета са той и две стажантки. Докторът е без маска, двете момичета - със.

Сядам в чакалнята. След малко влиза едър мъж и също сяда в чакалнята. Той с доказан COVID, аз със съмнения. Той кашля, аз също. Никой не се появява близо половин час. В това време от една врата от спешното отделение карат човек в количка-носилка и го слагат в един от празните кабинети. След още няколко минути карат втори. От дочутия разговор става ясно, че и двамата са с COVID, а единият май бил с инфаркт. Другият сигурно също не е по-добре, щом е в количка, си мисля.

Най-сетне идва редът ми за преглед. Д-р К. отново е без маска. Никой не е в защитно облекло. Влиза и една от стажантките.

Лекарят ми взема проба. Момичето мери сатурацията и ме преслушва, защото съм казала, че ме боли гърбът. Пращат ме на рентген. За рентгена обаче се минава пак през спешното. Отивам. Звъня. В чакалнята има още една възрастна жена, която ми казва, че е със счупена ръка. Излиза сестра, само за да ни обясни, че преди малко е минал един с COVID и сега проветряват. „Ще чакате“, тросва се тя и хлопва вратата под носа ни.

Чакаме, имаме ли избор. След 10 минути се появява онзи с доказания COVID. Ставаме трима. Кашляме, жената със счупената ръка е заедно с нас. Притеснявам се, защото е възрастна и си мисля какво може да й се случи. Представям си как моята майка е принудена, не дай Боже, да чака при такива условия.

Най-сетне ми идва редът за снимка. Снимат ме, слизам и минавам пак през спешното, където вече има значително повече пациенти. После в COVID отделението. Чакам за снимката и да ме приеме лекарят. Онзи с доказания COVID също идва и ми обяснява, че са му предложили да го настанят в болницата, защото не е добре. „А, не, аз в болница не влизам. Ще ме изкарат с краката напред“, доверява ми той и на свой ред ме пита дали искат да ме вкарат в болницата. Отговарям, че засега не се налага.

Тестът ми е положителен, усмихнато ме осведомява д-р К. Приготвил ми е и рецепта и ме информира, че ако искам да си взема снимката от рентгена, ще се наложи да изчакам неясно колко – може час, може два. Но на неговия компютър се виждало, че няма страшно. В рецептата липсва антибиотик, защото преди това съм казала, че на своя глава вече съм взела такъв, по мой избор. „Ми, добре, продължавате го“, казва ми лекарят. Не искам повече да чакам. Никой не иска и да платя теста, защото докторът има при себе си други. Само го качва в лабораторията, за да провери резултата. Другият пъхвам в чантата. Той е ненужен защото липсва реактив.

Мъжът ми, който упорито отказваше да се тества, защото бил по-добре, се отправя доброволно към болницата, след като разбира, че аз съм с COVID-19. Минава през същите перипетии, но в съкратени срокове, защото обяснил на д-р К., че преди това съм минала през кабинета му. Правят му тест, но не и рентген, въпреки че е със съпътстващи заболявания, сред които астма. Преслушват го. Тестът е положителен.

Тук трябваше епопеята да приключи. Но... докторът му казва: „Пиеш същите лекарства като жена ти. Няма нужда от рецепта, тя има“. Инициативата да започнем с антибиотика на своя глава е на мъжа ми. Така че трябва да си го купим със стара рецепта, предписана му преди 4 г. заради пневмония.

Въобще не мислим за безплатни лекарства, каквито ни се полагат, защото това означава още два дни без медикаменти и ходене при личния лекар. Кой ще е пред кабинета и колко ще заразим е друга работа. Така че слагам една върху друга две маски, изчаквам пред аптеката да излязат всички и влизам. Аптекарката е без маска. Вярно, зад някакво стъкло е, но то е донякъде, така че не е никаква защита. Вземам двойната доза лекарства и се прибираме.

Обяснили са ни, че ще ни се обадят от РЗИ, за да ни проверят. Минават 4 дни и чак тогава се обажда някаква жена. Като разбира, че и мъжът ми също е болен, записва и него. С това нещата приключват за здравните власти.

За мен обаче не, защото влизаме в статистиката два дни по-късно – в понеделник. Така сме принудени да стоим вкъщи не 14 дни, а 16. Шестнайсет изгубени дни от живота ни.

Към всичко това се прибавя и още един парадокс – антигенният тест няма да ми даде сертификат, че съм прекарала COVID. За това се изисква PCR тест, който нито ми предложиха, нито имах сили да направя. Така че и тази дребна радост - паспорт за излизане извън страната, ще ни бъде спестена.

А, да. Как се чувствах. Гадно е евфемизъм. Не бях човек. Застопорена за леглото. И най-малкото действие те изморява. Не ти се яде, а трябва. Болките в гърба, краката и главата са допълнителни екстри. Кашлицата е мъчителна. Температура от 37 и нещо те прави парцал. Аз не вдигнах температура, но мъжът ми не се отърва. И така 14 дни. Първите 10 от които са отвратителни.

Сега ще питате сигурно – е и, поредният преминал през вируса. Да, поредните в статистиката. Оцеляхме, други обаче нямаха тази привилегия. Аз съм по-добре. Мъжът ми продължава да кашля и няма сили. 

Далеч съм от мисълта да агитирам някого да се ваксинира. Всеки избира за себе си дали си струва да си даде шанс да живее. Сигурна съм обаче, че ако всички спазвахме поне тези елементарни мерки, които плахо прокарва здравното министерство, нямаше да загубя тези 16 дни. Нямаше да бъде така и ако повече вярвахме на медицината, отколкото на конспиративните теории. Защото, съгласете се, да лепнеш монета от 1 лев на мястото на ваксинирането и да се произнесеш, че са ти вкарали течен магнит (винаги успяват да ме изненадат хората) е леко несериозно, да не кажа налудничаво.

Затова яжте, молете се и обичайте. Докато все още можете. Молете се тази съвременна холера да си тръгне така, както и дойде – не тихо и не по английски. Защото нещата никак не изглеждат добре. Ама никак.

Бъдете здрави!

А аз се надявам да съм изпълнила квотата от късите клечки за тази година.