Средновековната крепост Вишеград - мистиката на Родопите

Френският журналист Пиер Анри разказва интересна история за България през погледа на чужденец. Преди години, когато за първи път дойдох в България, ме беше обхванал онзи туристически глад на пътешественика, който иска да види възможно най-много за възможно най-кратко време. Знаех, че страната не е голяма по територия и бях убеден, че за седмица ще успея да я опозная в дълбочина, ще направя снимки, а и ще събера впечатленията си в нещо като дневник на пътешественика. Какъв наивник се оказах! Спомням си как, когато заедно с местни хора правех плановете си за пътуване, списъкът със забележителности набъбваше с всяка минута, защото всеки прибавяше още и още. При това с абсолютно категоричен тон: "Не може да не видиш това, ама как без онова, в никакъв случай не пропускай еди-кое си и ако не си видял другото, то нищо не си видял!"

Когато пък стигнахме до Източните Родопи, историите започнаха да валят една след друга, а ако трябваше да следвам всички препоръки, то със сигурност щеше да се наложи да остана цял месец само там. Затова и когато сега се върнах в България, една от основните ми цели беше да видя още от онези безкрайно интересни скрити места в магичните Родопи. Да, знам, че да наречеш едни планини "магични" е клише, но, повярвайте ми, то е измислено именно тук, за тези планини. Те са обли и меки като архитектурата на православния храм, но в тях също като в него се крият легенди за чудеса и много незаслужено забравени от световната история факти.

И така, докато приятелите ми тук прибавяха още и още спирки в моя пътешественически график, отнякъде се появи думата Вишеград. Разбира се, бях чувал това име, но го свързвах най-вече с т.нар. Вишеградска група (или четворка) - онова геополитическо обединение от 1991 г. между Полша, Чехия, Словакия и Унгария за присъединяването им към Европейската общност, подписано в унгарския замък Вишеград. Впоследствие разбрах, че това име носят още квартал в Прага и село в Босна и Херцеговина, но за българска местност в Родопите не бях чувал. Когато се порових повече, попаднах на кратък клип, в който българският археолог Николай Овчаров разказва точно за това място и най-вече за крепостта Вишеград, известна още и като Хисар юстю (Горната крепост).

Оказа се, че точно тази пролет започват нови, големи разкопки около останките от крепостта, които целят да се докаже предполагаемата й връзка с Четвъртия кръстоносен поход. Новата история на мястото започва с първото разкриване на територията около полусринатото неголямо съоръжение през 70-те години на миналия век, когато наред с глинени съдове, оръжия и някои предмети от бита е открит и рицарски шлем. Археолозите имат и още по-интересна следа - освен доказателствата, че около Вишеград е имало активен живот през XIII и XIV век, в подножието на основите на калето стоят огромни обработени правоъгълни блокове, което говори, че всичко тук е започнало още по римско или дори по тракийско време. Лично мен, като потомък на латините, ме впечатли и още една важна историческа подробност - именно под стените на Вишеград, според археолога Овчаров, се събира баронският съвет, който избира официално Анри (Хенрих) за втори император на Латинската империя, след като става ясно, че брат му Балдуин е бил в плен на българите и е убит от тях.

И така, зареден с онова любопитство, което води археолозите в техните ежедневни открития, тръгвам към Вишеград. Двете ми кучета понасят добре пътя - от София тръгва магистрала, а после, някъде около Стара Загора, навигацията ме отклонява и ме повежда по живописен път към град Кърджали. В крайна сметка стигам до село Глухар на брега на язовир "Кърджали", а женският глас на GPS-a настоява да продължавам да карам по коларски път до края му. Така се озовавам до задънена улица и единственият начин да разбера как да се изкача до крепостта, чиито стени виждам отдолу, е да попитам някой местен. Приветлив господин ми помахва от двора си, а аз с моя беден български се опитвам да разбера накъде да поема. Оказва се, че пътеката е стръмна и ще отнеме поне половин час спокойно катерене, така че човекът ми препоръчва да се върна назад по пътя и да вляза откъм едноименното село Вишеград.

Така и правя. Село Вишеград е разположено на плато над язовира и гледката оттам е забележително красива. Предвижда се изграждането на специален път до мястото, където е крепостта, но засега асфалтираната улица свършва сред къщи в ромската махала. Хората тук са дружелюбни - предлагат ми да паркирам колата до една от оградите и ме упътват как да продължа пеша. Поемам с кучетата между къщичките. В края на махалата се минава покрай импровизирано сметище, което, както ме увериха, скоро ще бъде изчистено и преместено, така че нищо няма да пречи на прекрасната гледка, която се отваря пред очите на човек.

Първото, което виждам, е една впечатляваща стена, дълга около 75 метра и на места достигаща височина от близо осем метра. Във вътрешността има останки от правоъгълни кули. Самата крепост трябва да е била малка - не повече от 600 кв.м, но за сметка на това е разполагала с всичко необходимо - водохранилище, пещи, сервизни постройки и дори система от тунели, която тепърва ще се разкрива. Според историците оттук е минал отрядът на кръстоносците, воден от Жофроа дьо Вилардуен. Различават се две или три крепостни стени, ограждащи върха. Най-вътрешната е с форма на елипса и е построена от ломени камъни, споени един с друг чрез хоросан.

Крепостта е имала два входа - откъм югозапад и и откъм североизток. Предполага се, че на самия връх е било малкото селище, а функцията на крепостта е била да го защитава. Като размери и план дори и за любител историк като мен е ясно, че това е типичен феодален средновековен замък. Интересно е, че запазеното днес име на това място е славянско и означава "градът на високото". Замъкът Вишеград със сигурност е част от поредица подобни съоръжения по протежението на река Арда и е бил в пряка връзка с по-голямата крепост Мнеакос (Моняк), която пък се намира на хълма отсреща.

Тъй като на самата крепост все още няма нищо, времето да я разгледам е около половин час. Времето е хубаво, така че остава да се полюбувам на гледката и след час поемам към село Главатарци. Ще преспя там по препоръка на приятели. То се оказва малко, китно и сгушено в гънка на полата местенце на брега на язовир "Кърджали", където къщите са превърнати в хотелчета, странноприемници и къщи за гости, а ресторантчетата са уютни, с много рибни ястия и хубаво вино. Над самото село от две години има голям християнски кръст, поставен точно до малък, чисто нов параклис. Даренията за него са направени както от християни, така и от мюсюлмани от района, в името на общото родно място, красотата на природата и желанието на хората да живеят заедно в разбирателство. Какво по-хубаво място за отсядане, преди да поемеш към следващото невероятно място в мистичните Източни Родопи!