Пътешествие до Армения (част 2)
Това е втората част от пътеписа за пътуването до Армения.
Първата част на пътеписа можете да прочетете ТУК.
29.08.2012 г.
Пристигнахме в Армения. Вчера, съвсем лесно влязохме на границата с Грузия при Вале и вече сме в Ереван. Ще останем тук около 3 дни и после продължаваме. Днес няма да караме, утре ще караме наблизо - към планината Арагатс. Нека да се върна малко назад, където прекъснах онзи ден.
Все още в Карс, минахме да видим арменската църква, която сега е джамия:
За съжаление, сградата не е особено поддържана и единственото, по което се разбира че е джамия, са високоговорителите:
Трябва обаче да се отбележи, че информационната табела е относително коректна този път:
Карската крепост от двора на църквата:
После тръгнахме на север, по малко по-заобиколния път, покрай езерото Чилдир. Оказа се истинска находка.
Красиво, чисто, за разлика от Ван, пътят по северния бряг минава непосредствено по езерото:
Основната дейност в момента покрай езерото е събирането на сеното с ето такива машини:
Оттам нататък пътят се качва на много висок проход и после слиза в Пософ и най-крайните части на Турция към Грузия. Доста недостъпен район заради високия проход и големите наклони:
По този път вървят Ирански тирове. Много тирове. Не можах да разбера какво точно возят, но според мен гориво за Грузия. Заради големите наклони явно е доста опасно - имаше катастрофа с обърнат камион:
Границата с Грузия се оказа малък кошмар заради блокиралите компютри на турците. Отне ни около 3 часа с висене по опашки, нахални ирански тираджии, много опитни в пререждането:
В Грузия влязохме почти по тъмно. Спряхме в първия голям град:
Това е по пътя към грузинската Кападокия - скалните манастири при Вардзия:
В Грузия туризмът върви добре. Има доста туристи:
Ето ги и манастирите при Вардзия:
В Грузия, докато все още бяхме около Кавказ, беше зелено и с доста горички. Тук отново горите изчезват:
Ето ни в Ереван:
Като общо впечатление, засега мога да кажа за Армения, че прилича на Украйна в по-бедните ù части. Стари и разбити пътища, стари коли, бензиностанциите са малки и с всякакви "помпи". Виждат се много изоставени индустриални постройки.
В Ереван, разбира се, е друго, макар че влязохме през едни квартали, приличащи на "Люлин". Центърът обаче е уникален и изглежда по-добре от София. Вчера беше пълно и с ирански туристи с коли и автобуси.
Имат си музикални фонтани. Голямо шоу 
Фонтани в Ереван:
30.08.2012 г.
Днес подобрихме предишния рекорд от Стелвио, като се качихме на 3183 м надморска височина с моторите:
Това е крайната точка на пътя към Арагатс - най-високият връх в Армения.
Арагатс:
Манастира Гехард, съвсем близо до Ереван:
А в Ереван е хубаво, много хубаво. Градът в определени части е впечатляващ.
Музеят на геноцида:
Операта:
Оттук се вижда Арарат:
Газова инфраструктура:
Известният Каскад:
За съжаление, два дни градът и околността са с много лоша видимост - от влага или запрашаване, не съм сигурен, и Арарат не се вижда. Вчера се виждаше съвсем леко, но днес - не:
Арменско меню - най-много водки. Имало и водка "Путинка":
31.08.2012 г.
Моята идея беше да влезем през Горис и после да се върнем в Армения през Зодския перевал. Там обаче има проблеми. Дори и местните в Горис не ме съветват да ходим, а да не говорим, че 70-80 км няма асфалт и проходът е над 2700 м, пък и ще вали. За капак на всичко днес ми се скъса едната пружина отзад и сега съм я закрепил някак си, но извънасфалтовите приключения май ще трябва да приключат, за да можем да се приберем.
Ето и днешните "приключения":
Манастирът Кхор Вирап. Зад него се виждат и двата върха на Арарат, но сега нищо не се вижда. 
От вчера около Ереван са паднали ниски облаци и видимостта е ужасна. За съжаление, нямахме късмет да видим Арарат от арменска страна. Всъщност виждаше се малко, но доста трябва да си поиграя, за да го изкарам мъничко:
Серьожа е писал тук 1953 г.:
След като излязохме от ереванската равнина, навлязохме в планините. Лош път и Камаз-и - или миришат на феродо, ако се спускат, или бълват пушек, ако се изкачват:
От сутринта нещо ми чукаше в задната част на мотора и по неравните пътища се усещаше странно твърд, при положение, че преди два дена отпуснах пружините и компресията и стана прилично мек. Реших да видя има ли проблем и се натъкнах на това:
Скъсана лява пружина - около 7-8 см в по-разредените витки (пружините са прогресивни). Много лошо. Чудих се известно време какво да правим. В Ереван пружина нямаше да намерим - просто там няма мотори. От кола нямаше да стане.
Малко телефонни консултации и реших, че ще махна счупеното парче и ще го заменя с втулка. По този начин пружината ще върши някаква работа.
Първоначално мислех да се връщаме в Ереван, но това беше проста работа за стругар и дори някаква тръба трябваше да свърши работа. Разбрах къде е местният стругар, намерихме го след известно обикаляне, но попаднахме на отвратително отношение. Въобще не искаха да се занимават да извъртят една втулка...
Продължихме до следващия голям град. Там в един сервиз ми срязаха парче тръба с подходящ диаметър и загладихме малко ръба на скъсаната пружина.
Накрая от арменския тунинг се получи това:
Разтоварихме малко моя мотор и прехвърлихме багаж на Фейзъра. Сега е "харашо" - поне на усет нещата са добре. Дано да не се счупи пружината в скъсаната част, където е най-натоварена. Изглежда ще търсим най-мазния асфалт оттук нататък. Лошото е, че в Армения такъв няма много...
После продължихме към Горис:
Началото на прохода Воротан, единственият и най-важен път към Горис:
15 градуса и вятър на около 2400 м. Времето стана кофти, а така го дават и в следващите дни. Лошото е, че тук всичко е над 1600 м и студът и дъждът не са приятни:
Стана още по-студено, мъгливо и се стъмни. Тази пружина много ни забави, а трябваше да стигнем до Горис:
Горис се оказа много хубав град. Сгушен в нещо като дупка, само на 1600 м надморска височина, а околните върхове са над 3000 м. Градът си е известна туристическа дестинация сред арменците заради манастира Татев и е пълно с къщи за гости и хотели. Много е хубаво след такова тежко каране 70 км - бавно, тъмно и студено, да стигнеш до някакъв гостоприемен град. Намерихме много евтино и добро място за спане...
Вижте осветените скали. Горис е известен с тези скали. Те са от едната част на града. Естествено, имат си класическа арменска църква от предполагам поне няколко стотин години:
01.09.2012 г.
Карабах, Нагорни Карабах. Местните му викат Арцах, арменците - Карабах, руснаците Нагорный Карабах, а официално са се кръстили Нагорно-Карабахска Република. Ние може да му казваме Надолно-Нагорни Карабах. Караш нагоре-надолу и така много километри.
Пътят към Карабах:
Карахме по шосето от Горис към Карабах - изненадващо добър път, около 90 км само завои. Единственият голям път, който свързва Нагорно-Карабахската Република с цивилизацията.
Първото нещо, което видяхме, е удивителна природна красота. Високи и ниски планини, хълмове, речни долини. Голи върхове и върхове, покрити с храсти и дървета, зеленина:
За пръв път на граница ме наричат "Dear friend":
А границата е съвсем лесна - записват те в една тетрадка и това е. Не знам дали без визи щяха да ни пуснат. С арменска кола съм почти сигурен, че няма да има проблеми.
Първото село в Карабах, вече се виждат изоставените азерски къщи:
Пътят първо слиза от 1800 на 800 м, после се качва отново до почти 2000 и накрая слиза в Степанакерт:
Като гледах тези знаци по пътя, се чудех защо пък арменците не съберат пари и за другите си пътища...
В Степанакерт - столицата, те посреща танк. Някакъв паметник в чест на войната с Азербайджан, странно защо обърнал дуло към Армения. Нямаше слънце, та може и да бъркам, ще проверя по-късно. Може пък да мята снаряди и по Турция...
Степанакерт се намира в ниското, след като се мине планината, разбира се, заобиколен от други планини. Просто мястото е удобно за град:
А в Степанакерт нищо особено. Изглежда като обикновен провинциален арменски град. Само дето си има народно събрание:
Президентски дворец:
Има и правителство, но тая сграда не снимах. По пътя на обратно срещнахме я премиера, я президента с кордон от 15 коли. Явно са се учили в Москва.
Изглежда доста пари са налели и се наливат в града - асфалтират здраво и на места е направен съвсем прилично:
Музеят на падналия войн или нещо такова. Не работеше:
В Степанакерт обаче няма нищо кой знае колко интересно за гледане. Освен да си говориш с хората. Лошото е че в тоя край ни гледат като извънземни и комуникацията никак не върви... Местните основно ни подсвиркват от колите, снимат с фотоапарати и в зяпането си, докато карат, едва не ни блъскат. Мислех си аз да обикаляме с арменска кола, щеше да е по-добре...
Иначе Нагорни Карабах според мен е много интересен и ако се продължи на север с минаване през Зодския проход, ще е още по-интересно. На север има и два големи манастира - Дадиванк и Гандзасар, които са популярни. Но както писах - отпаднаха от този маршрут вчера и трябваше да се върнем към Армения.
Ето така е по прохода в Карабах - цели 90 км. Но ако продължиш към Ереван са още над 100 км завои или пък към Мегри и границата с Иран - още 160 км завои. Тук всичко е планини:
Пълно е с подобни монументи с герои от войната с азерите:
Църкви, разбира се, има навсякъде:
На тези камъни им се вика хачкар (или качкар):
Отново изоставени къщи, точно на "границата" с Армения:
Завои, завои.....
Планини:
Отдавна не бяхме тръквали гумите по ръбовете:
За децата сме огромна атракция, но само се радват и гледат. Някои даже знаят думички на руски. Спомням си Югоизточна Турция - направо пипаха мотора и се опитваха да хвърлят разни неща. Добре, че Дъг ме беше предупредил за това им поведение:
Между другото, днес беше първи учебен ден и имаше много деца - нагласени и с книгите под ръка. Беше идеално за снимане, но нещо не ми се получават тези снимки. Трудно ми е, чувствам се наистина като паднал от небето тук, а когато снимам хора, искам да имам контакт с тях. Струва ми се че хората, ако не стреснати, то поне са твърде дистанцирани от нас. Макар че това е двупосочно - трябва да поработя върху вродената си стеснителност, ако искам да снимам хора.
По-рано през деня бяхме тръгнали към известния манастир Татев.
Това е Горис отвисоко:
Село:
Към манастира са построили грандиозен лифт, който се води най не знам какво си в света. Изобщо арменците много обичат да имат разни "най" неща. Вчера на Кхор Вирап ми обясняваха, че Арарат бил най-високият връх в света, ако се мери от нивото на равнината. Наскоро в Армения били намерили и най-старата кожена обувка в света.
Оказа се, че превозването с този лифт е доста бавно и се отказахме да чакаме, за да не губим от времето си за Карабах. Евентуално ще минем утре. Пътят към манастира е доста труден и само частично асфалтиран, лифтът е единственият вариант. Пък и тоя манастир е по-интересен от отсрещния хълм, където се стига само пеша след доста ходене...
Очаквайте продължение!