Най-високите планини на Балканския полуостров (Сърбия)

Отново ще изкачваме връх. Този път той ще е в Сърбия. С Asterix от Offroad-Bulgaria и неговите приятели този път ще изкачим Миджур - най-високият планински връх на западната ни съседка.

Ето и неговия разказ:

И така след дълго отлагане най-после дойде ред и на най-високия връх в Сърбия. След като Косово се обособи като самостоятелна държава, сърбите си останаха с първенец Миджур. Имах желание да изкача най-високите върхове на балканите и след родния Мусала, гръцкия Митикас в Олимп, румънския Молдовяну в Карпатите, черногорския Колац в Проклетия, Миджур изглеждаше като едно лесно допълнение.

Приготовленията бяха направени, стартовия пункт е село Горни лом, а групата ясна – аз и двама мои приятели.

Лягам си , но нещо не ми дава мира – сякаш не ми се струва уместно да качваме сръбския първенец откъм България. Дали не може откъм Сърбия? А защо пък не?

Ставам и се лепвам за компютъра. Информация за качване от Сърбия нищожна, но пък разбрах поне, че трябва да стигнем до хижа Бабин Зуб и от там е подхода. Ориентирах се за някое по-близко населено място, до което да стигнем, и си казах, че това е достатъчно, а за точния път ще се ориентираме на място (няма да е за първи път).

Лягам си и ставам към 4.30, звъня на другите да си вземат паспортите и да не ме питат защо, че по-късно всичко ще им стане ясно. Срещаме се към 5.30 пред блока, споделям за идеята, която се приема радушно и завъртам ключа. Двигателят на колата доволно изревава, че пак ще се разходи из чужди земи и потегляме към Калотина.

Пътят до там минава неусетно и ето ни на границата. Малко ми е странно, защото предния ден пак бях минавал през Калотина за съботната разходка до Погановския манастир, а два пъти в Сърбия за два дни не ми се беше случвало.

Минаваме бързо и след Пирот се отклоняваме на север. Скоро подминаваме много живописен водопад край пътя, но ще спрем на връщане. Без проблеми стигаме до споменатата хижа, като пътят дотам е предимно хубав с малки изключения. Поглеждам километража и какво да видя, то даже е по-близо, отколкото през България – точно 154 км, като спестихме и Петрохан.

Времето не е много обещаващо – мъгливо е, но поне не вали. Влизам в хижата да питам за пътя, като решавам да вкарам в действие македонския си, който усъвършенствах през последните няколко месеца, живеейки с македонци. От тях знам, че те със сърбите се разбират чудесно, а аз от собствен опит знам, че на български невинаги ме разбират.

Разбираме се идеално на моя малко недодялан македонски, показват ни пътя и ни плашат колко страшно било там в мъглата и хич да не ходим. Ами то, че гледка няма да има е ясно, ама пък заради мъглата да не се качим е неприемливо, че нали за това дойдохме.

Тръгваме, маркировка няма, ама пътеката си личи поне засега. Добре, че пътят не е много тежък, защото Иван е със сравнително прясна операция на коляното и малко се притеснявам как ще му понесе, но той тича нагоре като планинска коза и не дава признаци, че има проблеми (за щастие). 

Тия сърби може ли да не сложат някаква маркировка до най–високия си връх. То пътят е горе-долу ясен, де, ама в мъглата би било добре да има. Верният приятел GPS-ът ни помага в такива моменти да не затрием пътеката. Само по едно време нагазихме в преспите, защото на някого му хрумна гениалната идея да минем напряко, та после катерихме по снежния склон като мравки в пясъчна дупка.

Не след дълго срещнахме двама сърби–ентусиасти, които също се качваха към върха. Като ни видяха, веднага извадиха бутилка с ракия джобен формат, която се развъртя из групата. Аз отказах. Не ми е до пиене, а и съм шофьор. Те сякаш се обидиха от отказа ми, но на мен не ми дреме особено.

Тук пътеката свършва, върхът е някъде там горе, в мъглата – толкова близо и все пак някъде в неизвестното. Оттук пътят ни е само нагоре и би трябвало да стигнем. Така и стана, след около 15 мин. сме горе на връх Миджур (2168м).

Дотук от хижата е 2.40 часа. Времето е много лошо, със силен леден вятър. Той носи замръзнали топчета мъгла, които ни брулят по лицата. Няма да оставаме много, правим си снимки с триангулачния знак на върха и поемаме надолу. Прииска ми се да слезем през България, но пък няма как,  нали колата ни чака в Сърбия.

Смъкваме се обратно и влизаме в хижата да хапнем сандвичите, които сме приготвили за похода. Там ни гледат като че сме дошли от Нова Зеландия, а не от България. Не се застояваме, тук сякаш го няма уютът на хижите, както е в България. По пътя обратно нищо интересно с изключение на едно доста откъснато село, където нещо ни грабва.

Тук просто времето е спряло преди век и така си е останало. Не мога да не спра и да не снимам стария човек с изнурено лице пред почти срутената си къщичка с тъжен поглед вперен в няколкото си овчици, които са го наобиколили. Приисква ми се да го попитам има ли нужда от нещо, за момент се поколебавам, но после поздравявам и потегляме. В колата настава мълчание. Сякаш всеки размишлява над видяното, за тежкия живот на хората по широкия свят и за истински стойностните неща в живота.

Стигаме до споменатия в началото водопад малко преди смрачаване. Страхотно местенце за къмпинг и е само на 100 км от София.

Прекарваме малко време тук и тръгваме към границата, а там – някаква „чудесия”. От края на Димитровград до границата едното платно е пълно с ТИР-ове и движението се извършва само в едната лента. Естествено, не е регулирано и да стигнеш до границата е малко като да играеш на руска рулетка. В един момент, когато автовоз се срещна с ТИР, а отляво е пропаст, пък отдясно е запушено с ТИР-овете – ела да видиш какво става.

Аз бях зад автовоза, а зад мен цяла колона и като се започна едно ръкомахане да се мръднем нанякъде,  направо не е за разправяне. Няма да коментирам как стана цялата система, но ясно си спомням едната гума на ТИР-а, потъваща в ронливия склон в стремежа си за разминаване. Чиста случайност е, че не се обърна.

На границата попадам за пореден път на малоумни и прости митничари. Естествено - български! Не мога да разбера защо все такъв ми е късметът и все на такива попадам, а може би всичките са еднакви.

Миналата година на турската граница ме питаха къде е акцизната стока и не можеха да повярват, че се връщам от Истанбул, без да съм си купил нищо освен една пръчка локум. Толкова ли е трудно да проумееш, че има хора, които пътуват на екскурзия, а не на пазар?

Явно е, защото после ме закараха в едно хале на един канал и 2.30 ч. разглобяваха колата да търсят наркотици. Свалиха колоните, праговете, задните седалки, корите под калниците, изтърсиха ни чантите с багажа, цирк, хич не ми беше забавно.

Няколко месеца по-късно на македонската граница пак някакъв абсолютен изтърсак си бърка в косматия нос и ме гледа опулено, без да издума нищо, и след като така се погледахме минутка и на мен ми прикипя, тръгнах, а той взе да мучи, опитвайки се да свърже смислено изречение, но устата му успя да сътвори само „спирай го тоя таралясник веднага”.  Просто нямам думи да опиша това. Извинявам се за отклонението, но просто не можех да не се разпаля отново и да споделя.

Та да се върна отново на Сърбия. Спирам на митницата, а там се събрали трима "хубостници" да си говорят, а отзад колоната си чака. Гледам ги аз и те се блещят презрително, без да дават никакъв признак, че ще ми обърнат внимание, а отпред бариерата вдигната. Чакам си аз и после още и още и в един момент реших, че е крайно време да спра да чакам и тръгнах, при което единият се изстреля като от нисък старт и само дето не се метна на предния капак, ревейки като орангутан – „веднага спри автомобила”.

После започнаха култовите въпроси:

– Откъде идвате?

– Ами от връх Миджур.

– Че има ли такъв връх?

 - Ами има и винаги е имало, но който не е поглеждал никога географска карта, как да знае.

– И к’во сте пра’или там?

– Ами планинари сме - качвахме го!

– А къде ви е екипировката? Я отвори багажника!

Отварям аз, а вътре щеки, едни обувки и малка раница, защото останалите раници бяха на задната седалка. После му ги показах и дойде време за най-култовото изказване.

– Абе не знам к’во сте изкачвали, ама кат’ гледам как са ви запотени стъклата. . . Ареееееееее!

Аз, а и никой друг не хвана никаква логика в тия думи, ама то нормално - глава с нулева мозъчна дейност, пълна с умрели от глад бръмбари, защото няма какво да ядат вътре, ражда такива мисли.

Влизаме в България и какво да видим - пътят блокиран. Имаше катастрофа на ТИР с кола. Едва минахме с някакви магически маневри и се добрахме до София.

Като цяло беше хубав ден.