Най-високите планини на Балканския полуостров (Босна и Херцеговина)

Предстои поредното пътешествие с Asterix от OFFRoad-Bulgaria и неговите приятели. Този път с доста по-голяма компания планинари ще изкачим връх Босански Маглич и ще хвърлим поглед на прекрасни места през които минава техния път.

Ето и неговия разказ:

Този път всичко започна с едно ранно ставане към 2:00 ч на 4. 09 и идеята за тръгване към 3:00, за да се използва максимално притискащото ни време, но уви тези планове в миг се изпариха, когато в 2:50 паркирах пред къщата на Иван и не получих никакъв отговор след 10 позвънявания. Добре, че бяха двете му кучета, които в задавен лай ми помагаха да го събудя. След това той изтича навън по пижама и нещата бяха вече пределно ясни. Ех, Иване, Иване поспаливецо такъв!!! Пооправи се човекът и потеглихме, но след 5 минути се чу звучното „Упссссс” и стана ясно, че съненият Иван си е забравил спалния чувал. Хайде пак на обратно и така към 3:45 се събрахме цялата група, състояща се от 8 човека. Незнайно как натъпкахме багажа в колите, а те макар и понатоварени сякаш се усмихваха под нощните лампи, доволни, че ще потъркалят колела в незнайни за тях земи. Двигателите изръмжаха в синхрон и потеглихме към Калотина. Другата кола имаше проблем с част от документите и до последно очаквахме неприятни изненади на границите, но за щастие всичко мина безпроблемно. То така им се спеше на граничарите, че хич не им се занимаваше да ни разпитват. Вече се носехме по пътищата на Сърбия и скоро слънцето ни се усмихна за добро утро. Платихме си таксата от 2 евро и слязохме от магистралата в посока Крушевац.
Тук ми стана ясно, че километрите до Сараево макар и да не са много, придвижването ще е бавно поради непрестанно нижещите се едно след друго села и ограничения от 50 км/ч. Но какво пък, така ще усетим малко от духа на тази част на Сърбия.

Като за начало спряхме на крепостта Маглич.Отклонението е малко след Кралево в посока Косово. Крепостта е доста запазена и величествена, но просто изобщо не се поддържа, а би станала значим туристически обект в Сърбия. Всичко вътре е обрасло с треволяци, а дървените съоръжения като стълби и платформи са със съмнителна здравина и трябва много да се внимава. Ние все пак рискувахме и се покатерихме, а гледката от там наистина си заслужава. Крепостта е с много стратегическо местоположение и е била създадена, за да брани преминаващите конвои от Сърбия към косовското поле.

След дълго съзерцаване и големи количества домашна баница поехме обратно към колите и се отправихме към босненската граница. В един момент от много приказки объркахме пътя и поехме към Черна гора вместо към Босна, но грешката беше хваната навреме и откоригирана.

На границата с Босна, която се състои от 2 бараки, минаваме безпроблемно и се отправяме към Вишеград, където ни казаха, че можем да обърнем пари. Босненската валута е много интересна – Конвертируема марка, но пък хубавото е, че е 1:1 с българското левче. Във Вишеград в крайна сметка нищо като банка или чейндж бюро не работи и си оставаме без местна валута.

Пътят е много живописен и спираме на една отбивка да се порадваме малко на красотата на река Дрина – толкова тюркоазено синя и красива. Правим отново пауза за баница и продължаваме. Малко преди Сараево спирам да заредя и оставам впечатлен от цената на бензина 1. 95 лв на фона на 2. 16 в България. Супер!

Сараево ни посреща с малко сивота и много джамии.

Паркираме в близост до централния полицейски участък и поемаме на разходка из града. Нямаме много време, но ще стигне, за да добием представа за града. Тук няма да видите бляскава викторианска архитектура или пищни катедрали, но ще усетите духа на войната и на едни отминали тежки времена. Първото и най-силно впечатление е изораните от куршуми сгради непокътнати от войната. Стотици, а на места може би и хиляди дупки от куршуми „красят” фасадите на сградите и напомнят за войната и мъката на хората. В този град според мен няма нещо, което трябва да видиш на 100%. Просто трябва да се разходиш и да усетиш духа на града, бита на хората и ритъма на живот!
Оглеждайки се наоколо погледа ми спира на околните хълмове, по които бях чел, че още има заровени мини и било препоръчително да се придържаш към пътеките. Стигаме до стария град, в който неусетно се навлиза, вървейки по главната търговска улица. Като всеки стар град, той крие повече чар и обаяние от по-младия си наследник. Една кратка разходка и е време да потегляме обратно към колите, че ни чака още път за днес. Прави ми впечатление, че босанците макар и да не блестят с кой знае какъв стандарт на живот карат доста нови коли. Моят съвет е, ако някой минава наблизо да не пропуска да се отбие в града макар и за малко.

Потегляме в посока град Фоча и курортното селце Тиентище, откъдето тръгва 16 км черен път, който води до началото на пътеката за връх Босански Маглич. Стъмва се, завоите се нижат един след друг и чезнат в тъмнината на нощта. Наоколо на моменти се открояват величествените силуети на ждрелото, през което преминаваме. Всички съжаляваме, че не е ден, за да му се полюбуваме както подобава, но уви. Време е вече да ме спрат босански полицаи и изненадата не закъснява – малко след град Фоча ни спират. Отварям прозореца и полицая завира фенер в лицето ми с думите: „Как сте”. Рязко отмятам глава назад и за него това е достатъчно. Минах теста за алкохол. После поглежда регистрацията, прави учудена гримаса и пита:
– Нещо на моренце малко, а?
– Ами не ще изкачваме Босански Маглич!
Това беше достатъчно и той мигом омекна като великденски козунак и му закапа мед от сърцето.
За него беше голяма чест, че сме се вдигнали от България специално, за да дойдем до Босна, а не просто да минем транзит през страната. После ни даде няколко съвета и ни пожела приятен път.
В Тиентище имахме известни трудности с намирането на отклонението водещо към пътеката и наша цел за следващия ден, но след известно лутане се оправихме. Първите няколко километра са асфалт, но стане ли черен се превръща в безкраен, а предавката е само една – 1-ва. Колата също не е много доволна от настилката. Хлопа и тропа по камънаците, но какво да се прави – има ги и тези моменти. Стигаме бая късно до пътеката, опъваме експедитивно палатките на една прекрасна за целта поляна и заспиваме с очакване за следващия ден!

Ранно ставане и дъха ми спира! Гледката е невероятна!

Величествени планини къпещи се в червена светлина от изгряващото слънце.

Калоян сподели, че даже е настръхнал подавайки глава от палатката при първия сблъсък със заобикалящия ни пейзаж. Последва закуска, кафе, стягане на багажа, мотане и хайде нагоре. Времето се мени, но не е студено,  просто мъглата непрекъснато скрива и разкрива красотите наоколо.

В началото пътечката е много лека и чак после става по-стръмна. Има само един участък, осигурен с метално въже, който е почти вертикален иначе няма нещо сложно, само да се внимава.

И така неусетно за около 2:50 ч се стига до желаната точка –
връх Маглич 2386 м. н. в. – първенеца на Босна и Херцеговина.

Всички са доволни, настроението е приповдигнато, а времето все така променливо. Абе той не случайно се казва Маглич. Първи дружки са си с мъглата, но поне ни разкри своите красоти макар и за малко. На върха намираме печат и всеки си удря кой, където намери за добре – я в международния паспорт, я на някоя снимка, я на кутия цигари или стара касова бележка.
Поехме надолу доволни от видяното. Надолу всички се мотахме повече. Хапвахме боровинки и малини, снимахме красиви цветя. Флората тук е много интересна и разнообразна. Няма как да не и се обърне внимание. Най – разноцветни симпатични цветенца се подаваха зад камъните. Да се не начудиш как такива крехки и нежни създания оцеляват и красят тъй негостоприемната среда по високите планини. Може би само те си знаят, но едно е ясно – добре се справят с мисията си да красят планината!
Слизайки при колата сме в непълен състав. Някои все още се мотат и хапват горски благинки по пътеките. Приготвяме за хапване и Калоян кръжи като орлица около трапезата и не дава на никой да припари докато не се събере цялата група, а това става чак след около 45 мин. Хапваме, слушаме музика и се радваме на хубавото време. На никой не му се тръгва. Ех, да имахме още един ден само да постоим тук би било чудесно, но уви нямаме.
Излизайки на главния път поемаме към най –близкия граничен пункт с Черна гора – Хум.

Последните 10-15 км са по съвсем нова настилка, но пък за сметка на това 2 коли едва се разминават като едната непременно трябва да излезе извън очертанията на пътя. Тук ме спират за втори път полицай, но само за проверка и ме пускат бързо. Границата всъщност е нещо като пародия на „Граница”, но пък на всички ни е много забавно и трудно се сдържаме да не се смеем пред контролните органи. Но ето, че за капак седим пред един тесен мост разделящ двете страни и чакаме крава да пресече границата, за да минем и ние. Тогава вече не издържаме и всички прихваме да се смеем, а кравата най невъзмутимо се клатушка по моста. А, дали ще й искат паспорт?!? Може би редовно си пресича границата и си я знаят! Вече в Черна гора, взимаме винетка (само годишна е и струва 10 евро) и се отправяме да търсим място за спане. Наоколо отново се мяркат силуетите на величествените скали от каньона, в който се намирме, но пак е тъмно и си оставаме само със силуетите. Първоначалните планове са да стигнем до Котор и да спим там, но за жалост се оказва, че няма да има време да изпълним този план, затова някъде около град Никсич свиваме през някакви селца и ливади и намираме перфектното място за палатка – скоро окосена трева точно като за нас. Само дето беше нечия собственост, но това са формалности. Слизайки от колата установявам, че съм минал през бодлива тел и като по чудо нямам спукана гума. Направо не знам откъде такъв късмет. А само като си представя картинката с няколко спукани гуми нейде из планините на Черна гора. Не е много приятен сценарий. Разпъваме палатковия лагер, хапваме и се радваме на спокойствието наоколо.

Ден последен. За днес предстои разглеждане на Подгорица и прибиране към България.
Подгорица определено е град, в който няма какво да се види.

Не случайно някъде бях чел, че града служи предимно като транзитна точка и малцина го разглеждат, но пък, ако не дойдеш да видиш със собствените си очи няма как да знаеш. Има стара част, която не е чак толкова престаряла и една часовникова кула. Не оставаме много дълго в града и поемаме в посока България. Пътя е около 500 и няколко километра почти само завои и се взима бавно, но пък за сметка на това е страшно панорамен и си заслужава лашкането по завойте. Красиви малки китни дървени къщички със стръмни покривчета и отрупани с цветя тераси, допълват красотата наоколо. Удоволствие е да ги гледаш! Малко преди сръбската граница отбиваме по черен път, водещ към коритото на река Лим да обядваме и да изядем динята, която нося от България.  Динята се изстудява и бива моментално ометена. От тук нататък всичко е предимно транзит.
Това, което пропуснах да спомена и, което важи и за Босна и за Черна гора са бъкащите от катаджии пътища. Тук те са повече на квадратен метър отколкото в цяла България. И интересното е, че радар-детектора нещо хич не ги лови. В Сърбия да, но в БиХ и Черна гора хич не ги отчиташе, а би трябвало. Както и да е то и без това не можеш да превишаваш скоростта много по тия пътища, но самия факт беше интересен. В Сърбия почти през цялото време ни валеше дъжд. Беше мрачно и неприветливо. Минавайки българската граница вече всички бяха омърлушени, очаквайки старта на работната седмица. И сякаш носталгия за изминалото пътуване се настани в съзнанието ми. Към 12:00 ч бяхме в София. Равносметката беше 1525 изминати километри, страхотни места и пълноценно много зареждащо пътуване!

 *   *   *

Пътеписа на  Asterix и снимките в реален размер можете да видите след регистрация в Offroad-Bulgaria.com