Мексико - загадките на маите (Част7)

Пътешествието ни със Stas в Мексико продължава към Паленке.  Ще разгледаме археологическата зона на града и два много красиви водопада.

Сутринта на отново станахме рано-рано. В 8:15 трябваше да сме тръгнали. Закуска на бегом и ... за малко да забравя! Трябваше да си вземем поръчаните химикалки от индианките. Добре, че дойдоха навреме до хотела. Те останаха с добрите си продажби, а ние с красиви подаръци, изработени собственоръчно от ръцете на коренните местни жителки.

По пътя към Паленке (Palenque) щяхме да спрем до чудните водопади  Aqua Azul и Misol-Ha, но преди това трябваше да минем през град Окосинго (Ocosingo), територия подвластна на сапатистите от въстанието през януари 1994 г.

Разказът на Джойс за въстанието на сапатистите започна малко по-отдалеч. Като начало трябва да си изясним кои са петте социални групи в Мексико и какви са противоречията между тях.
1. Индианци.
2. Католическата църква.
3. Политици.
4. Наркотрафиканти.
5. Учащи, учени, работещи, интелигенция.

След Мексиканската революция през 1910 г., предвождана от Емилиано Сапата (Emiliano Zapata), положението в страната си остава нетърпимо за голяма част от населението. Щатът Чиапас останал напълно откъснат от цивилизацията, местното население, съставено от индианци от различни племена маи, е било подложено на постоянен терор от управляващите и оставено без каквито и да било условия за нормален живот.

При такива условия през 1960 г. Самуел Руиз Гарсия основава движението на „мравките“. В него бързо се включват около 600 000 индианци, чиито права са потъпквани постоянно. Защо движението се казва така? Основният им начин на протест е бил начинът по който са работели – стремяли са се да не вършат работа повече, отколкото би свършила една мравка! Били са много, били са потъпквани и експлоатирани и са работели възможно най-малко в знак на несъгласие със системата.

По това време в Мексико е царял абсолютен произвол на управляващите. Например в щата Чиапас е имало губернатори, които направо се вманиачили в присвояването на индиански земи. Обикаляли селата и където каквото си харесали – присвоявали! Често това ставало с цената на убиване на местните индианци – собственици на апетитни земи. Напрежението през това време ескалирало постоянно.

В същото време САЩ станали най-големия световен потребител на наркотици. Замисляйки се реално пътят на наркотиците до щатския пазар няма много алтернативи. В крайна сметка най-удобно и лесно било минаването им през Мексико. Страната не произвежда дрога, но транспортирането й от Ю. Америка, от пристанищата, в които акостират кораби от Азия и Африка до границата със САЩ станало изключително доходно занимание. Веднага се завъртели едни сериозни суми пари и каналите започнали да се контролират от организирани банди. Така се появили организираните наркотрафиканти. Те имали нужда от надеждни коридори за транспортиране на скъпата стока, от съмишленици и от закрилата на властта. Силата на парите си казала думата и връзките на трафикантите с политиците станали факт. В същото време населението на малките градове и селца продължавало да живее свръхбедно, а Католическата църква изпитвала сериозни финансови състресения и духовна криза – все по-трудно убеждавала населението да влезе в църквата. Духовниците трябвало по някакъв начин да покажат загриженост към народа, да му посочат верния път, а това било изключително сложно в създалата се обстановка.

Връзките на Католическата църква с политиците и правителството били финансово обезпечени от наркотрафикантски пари. От една страна те се издържат по този начин, а от друга страна си осигуряват властта, посредством сила, каквато законната полиция не им предоставя.

Вече споменахме, че в Чиапас не е имало пътища, училища, клиники... В тези години, обаче, те започват да се строят. Правителството не е отпускало пари. Дали се досещаме с какви пари се строи всичко това? Наркотрафикантите си осигуряват подкрепата на населението на страната посредством финансиране на обществено полезни дейности. Връзки между обществените прослойки толкова се задълбочават, че вече никой не знае кой с кого е и кой на кого се оповава.

Джойс е родом от гр. Оахака, но е живял дълго време в Европа. През 1992-а се върнал в Мексико и се заселил в гр. Сан Кристобал. Тук започнал работа в местно представителство на френска фирма за петрол. Добре платено и стабилно работно място. Всичко, което ни разказва е ситуацията през неговия личен поглед. По улиците на града, вървейки по тротоара, забелязва, че идващия срещу него индианец пресича на другия тротоар, а след като се разминат се връща обратно. Изглеждало му странно, но в действителност се оказало, че порядките по онова време са били такива. Индианците не са третирани като хора и най-малкото проявено неуважение от тях към белите управляващи се наказвало сурово. Дотолкова са били наплашени, че не смеели да погледнат бял човек в очите по време на разговор. Нормалното при тези условия се случило – индианците намразили белите и до ден днешен им нямат доверие. Една скоба: въпреки това те с готовност сватосват дъщерите си за бели, осигурявайки им по-добър живот.

Стигаме до 1993 година.

През тази година напрежението ескалира максимално и в момент, в който предстоят президентски избори, борбата за надмощие сред политиците взима страховити размери. Главата на Католическата църква започва да се меси в политическите въпроси, касаещи страната. Петимата кандидати за президент обикалят страната и агитират... Политическите сили се карат и нажежената обстановка довежда до взрив. Най-популярният кандидат-президент е убит в един провинциален град. Убит е с множество куршуми без никаква милост! Страната е потресена!

Политиците са разединени и враждата между тях прераства във война. Но не каква да е война, а всъщност във война на поддържащите ги наркотрафикантски армии. Започват безмилостни екзекуции. Главата на Католическата църква, гонейки финансови интереси и свързвайки се с мафията, взима страна в политическия живот и по този начин си подписва смъртната присъда. Екзекутиран е от престъпни банди. Действията на политиците били толкова възмутителни, че народът в лицето на интелигенцията, учените, работещите, учащите и студентите, излиза на протест в град Мексико. На полицията е заповядано да открие огън и така биват избити 14000 демонстранти!

В щата Чиапас на сцената излиза формация, създадена през ноември 1983 г. Това е Сапатистката Армия за Национално Освобождение (EZLN). Ползвайки името на националния герой Емилио Сапата и вярвайки, че продължават неговата идеология те открито обявяват война на Мекисканското правителство на 1.1.1994 г. Техните искания са за свобода и равноправие на индианското население. Демокрация, мир и правосъдие – това е лозунгът на сапатисткото движение. Автономия на някои индиански територии е друго тяхно искане от общо 63 на брой. Въстанието на сапатистите приключва със сключено примирие три години по-късно – през 1997-ма. От всичките 63 искания са удовлетворени едва 13, но между тях е и автономията на 7 сапатистки града, един от които е градът, в който започва всичко – Окосинго (Ocosingo).

***

Междувременно попаднахме на задръстване. В първия момент си помислих, че сапатистите са блокирали пътя и няма да ни пуснат. Джойс слезе, за да провери какво става и попита дали някой иска да се разходи. Аз веднага се шмугнах след него. Оказа се обикновен ремонт на пътя. Вляво и вдясно имаше екзотични плантации, а хората по колите бяха типични мексикански мачос. Джойс ми показа храст кафе и ми каза, че спокойно може да се опита. Опитах го! Няма вкус на никакво кафе! Просто още е зелено и си има вид на обикновени бобови зърна.

По пътя за Паленке правим междинна спирка в едно крайпътно заведение – на около 3-4 км преди гр. Окосинго. Тук влизаме в двор с прекрасна градина – явно стопаните имат пристрастие и към флората и фауната.

Още от вратата забелязах папагал върху клетка! Погледнете какво превъзходство на птицата над оковите!

В друга клетка зад къщата, която намерих обикаляйки за нещо интересно, имаше 3 огромни папагала АРА. Много интересни като поведение!

Забелязах, че Джойс се е хванал за един бинокъл и упорито се взира в планините насреща. Изчаках го любезно и го разпитах какво гледа. Също толкова любезно ми обясни, че наблюдава един много интересен град на маите – Тонина. Хм, даже не бях чувал за него. Попитах защо счита, че е толкова интересен и той отговори: „Там преди един месец бе открита най-голямата пирамида в Мексико – висока е 120 метра!“. Изненадващ отговор, особено след като бяхме посетили Теотиуакан и пирамидата на Слънцето там. За мое най-голямо съжаление Тонина не влизаше в програмата ни и нямаше как да го разгледаме.

Градината беше цъфнала и разноцветна

Това е кафе:

А Джойс намери на стената една стара пушка и веднага се маскира като войник от EZLN (сапатистката армия).

Почивката приключи. Тръгнахме, минахме през шестдесетхилядната столица на сапатистите и продължихме по пътя към водопадите Aqua Azul (Синя вода). По пътя минахме през КПП, охранявано от сапатисти с автомати. Там шофьорът плати 50 песос за преминаване на малък автобус. (За кола е 20, а за голям автобус – 100 песос). Това беше нещо като такса за преминаване през тяхна територия.

Отляво и отдясно на пътя продължавахме да наблюдаваме красиви екзотични гледки на планинския район. От Сан Кристобал тръгнахме при 2100 м надморска височина, стигнахме до 2500 и започнахме да слизаме към водопадите на 400. На моменти слизанията бяха доста стръмни, а пътят минаваше странно по билото на възвишенията. Започна да ми прилошава и добре, че пристигнахме на паркинга на Aqua Azul преди да е станало неприятно късно за стомаха ми.

Паркирахме, слязохме – страшна жега! Поне така ми се стори. Около паркинга – горичка, пълна със сергии и пътека, която води нагоре покрай водопадите.

Тук няма кой знае какво да се каже – всичко е гледка и слънце. Трябваше да побързам с разглеждането, тъй като умората и виенето по завоите поизнерви групата – на хората не им се разглеждаше много-много. И какво... някакви си водопади!

Пътеката продължава все по-нагоре. Отстрани продават разни сувенири, но нямам време за тях.

В горичката е пълно със странични поточета:

Плодове, които не си и помислих да опитвам на този етап:

Жилищата на местните:

Продължих максимално. До това място никой от групата не беше стигнал, а точно тук вече беше спокойно за плаж посред зима. Човек направо може да забрави за всичко на такова място.

По пътя надолу поснимах още малко.

,

Който има цял ден на разположение може спокойно да се разположи на брега.

Уверявайки ни, че следващото място е не по-малко атрактивно, Джойс ни събра в автобуса и тръгнахме. Така пристигнахме при водопада Misol-Ha.

От паркинга тръгнахме пеша и минавайки покрай къщите на персонала стигаме до 35-метровата водна каскада.

Има направена пътека, по която може да се мине под водопада и да се излезе от другата страна на образувалото се езерце. Само дето не съобразих, че отдолу се образуват страшни пръски от падащата вода.

А във водата се вихри купон....

И понеже обикновено не се спирам, реших, че няма как да не мина под водопада и аз! Да, но имало! Тръгнахме със Силвия и ... стана толкова мокро, че се уплаших за фотоапарата. Силвия и без това тръгна да се връща, след като и тя се намокри порядъчно, та я помолих да ми вземе апарата. Останах само с едно малко на кръста, прибрано в калъфче.

Нов опит – отново тръгнах. Пръските вода направо ми подействаха като душ! Целия станах вир вода, но нали съм упорит! В крайна сметка пак ударих на камък – стигнах до място, където пътеката минаваше през водата, а аз бях с обувки, а не с джапанки. Това беше! Леко разочарован и силно мокър се върнах при групата, преоблякох си тениската и подсуших колкото мога главата. Останалото ... нямаше как повече.

След двата неуспешни опита да мина под водопада се качихме на автобуса и право към хотел Mission Palenque в малкото градче Паленке. Докато преминавахме през града, Джойс ни показа подходящ за вечеря ресторант и центъра, за да можем след настаняването да се разходим. Имахме цяла вечер.

Самият хотел е нещо като голяма резиденция. Води се 5 звезди, но не бих казал, че е по-добър от останалите до момента. Нормално хубав хотел, в който ще спим една вечер.

Настанихме се, преоблякохме се, който успя си взе и душ и се отправихме прегладнели към ресторанта.

Поръчахме по нещо на късмет. Компанията чака храна, а Бисер и Жоро разказват вицове! Липсващите Наталия-младша и Наталия-старша вероятно пушат на около метър встрани, но все пак извън покрива на ресторанта. В Мексико пушенето е позволено само на улицата. Малко по-късно към нас се присъединиха Нина и Миго.

Някои ястия бяха много вкусни, а други странни до неядливост. Все пак гладът преодоля вкусовия дискомфорт за нула време. Цените са прилични: супа (45 песос), пиле по милански с пържени картофи (75 песос). Бакшишите обикновено са 10%.

След вечеря се помотахме по улиците. На централния площад имаше различни представления, а минавайки под едно дърво, от което се носеше невъобразим шум от птици, едно пиле ми прати късметче право в десятката! Иначе в градчето няма какво да се види. Интересното предстоеше на следващия ден, когато щяхме да посетим археологическата зона Паленке. След това щяхме да се отправим към гр. Кампече за нощувка по средата на пътя за Мерида.

В хотела се насочих към възглавницата със залепнали от умора клепачи.

ПАЛЕНКЕ

На следващия ден се събуждам вече по навик в необичайно ранен час. Стягам багажа лесно, защото така и не го бях разопаковал предната вечер. Премислям набързо с какво да се облека най-рационално предвид високите температури през деня и пътуването на климатик в автобуса. След това хуквам към ресторанта за закуска и пътьом щракнах от терасата басейна на хотела, който предната вечер Бисер безпощадно изпробва, но мен ме домързя.

Закуската беше наистина по мой вкус. Яйца с колбас, сандвичи с топено сирене и шунка, пържен банан и най-вече много плодове. Сложих си фреш от червен портокал и още един от манго. Тъпченето с плодове и фрешове за закуска ми се струваше удачно решение против евентуална умора. Мисълта, че се наливам с толкова витамини направо ме ободряваше.

В 8:15 натоварихме багажа и ... тръгнахме към археологическата зона на Паленке, която се намираше на не повече от десетина километра от хотела.

Тук ще разкажа това, с което Джойс предния ден ни подготви за срещата с първия и може би най-красив град на маите в Мексико.

В Америка има много антични обекти. Като цяло всички те са от различни епохи и за да е ясна хронологията на местата и събитията ще разгледаме етапите в развитието на първата цивилизация тук – тя възниква някъде около 3000 г. пр.н.е. и приключва през 1520 г. Преди конкистадорите да я завладеят, в Америка е имало 105 култури, чието описание е доста сложно. Основното разделение е в 4 времеви периода:

I генарация. (3000 г. пр.н.е. – 1000 г. пр.н.е.)
Това е периодът на базовата култура в Америка – културата на олмеките. Те се делят на 3 езикови фамилии за всичките 105 култури след тях. Това са науа, сапотека и мая. Всички езици след тях са производни на тези три фамилии. През този период, например, се е появил град Ла Вента. За този период информацията е оскъдна, а и аз не се опитах да се задълбоча.

II генерация. (1000 г. пр.н.е. – 250 г.)
Предкласически период. Характерен град за този период е Теотиуакан, който вече посетихме в началото на нашето пътуване.

III генерация. (250 г. – 900 г.)
Класически период. Към тази епоха се причисляват Паленке, Тикал и Калакмул. През този период сериозно развитие е претърпяла търговията между градовете като основно средство за придвижване са играли множеството реки. Имало е чести войни между отделните кралства, развивала се е културата, астрономическите и математическите познания на маите. Създадени са много произведения на изкуството, някои от които останали до наши дни.

IV генерация. (900 г. – 1520 г.)
Посткласически период. Нормално най-много запазени градове има именно от последната епоха – това са Ушмал, Чичен Итца, Теночтитлан (Мексико сити). Последния е свързан с културата на ацтеките, както вече знаем. След 900 г. културата на маите е в упадък. Залезът на тяхната цивилизация е резултат от мистериозни събития, които аз наричам ЗАГАДКИТЕ НА МАИТЕ. Засега никой не може да даде точно обяснение защо именно през този период много градове биват мистериозно изоставени. Дълги години постройките са потъвали в джунглата... Краят на този период е свързан с испанските конкистадори, които с твърда ръка слагат край на културата на маите.

На входа на комплекса Джойс ни събра, и тъй като бяхме много нетърпеливи, се наложи да ни напомни, че Мексико е спокойна страна и никой не бърза за никъде. Човекът имаше какво да ни каже, оставаше и да го чуем.

Всъщност Паленке не е оригиналното име на града на маите. През 1545 г. мисионерът Педро Лоренсо де ла Нада основава в джунглата испанско селище. Испанците не са имали дума за джунгла и са изполвали такава от кастилски език – Паленке. Тя означава място с много дървета. Именно това им се сторило като подходящо име за новото селище.

Паленке съществувало дълги години без никой да заподозре, че на някакви си 8 км от града, в сърцето на джунглата, лежат останките на един от най-великите градове на маите от класическия период. Откритието направили случайно индианци малко преди 1800 г. През следващите години най-известните изследователи на културата на маите идвали да изучават града, а през 1999 г. НАСА са направили снимки от хеликоптери и са картографирали мястото на 100%. Общата територия, на която били открити постройки била около 15 кв. км.

Изследването на руините до град Паленке ни разкрива съществуването на древното кралство Baak (Кралството на костите) а градът има индианското име Lakam Ha, което на езика мая означава Голяма вода. Голяма поради множеството извори и пълноводни реки, преминаващи от тук. В наши дни около 2% от сградите са разчистени от джунглата и годни за посещение. Останалите 98% си лежат в плен на дървета и храсти, все още скрити от очите на хората повече от 1200 години. По-нататък ще наричам града на маите Паленке, както е неговото популярно име днес.

Пакал е бил най-великия владетел на Паленке, стъпил на трона през 615 г. на 12-годишна възраст и царувал 68 години. Неговата слава е стигнала чак до Перу. Бил е много богат, силен и известен. Имал е само една жена и трима синове и е доживял до 80-годишна възраст.

Тръгваме навътре в комплекса по алея, заобиколена с екзотични растения.

Снимах картата на археологическата зона за по-добра ориентация. Всички изследвани постройки, чието предназначение и прозиход са ясни си имат имена, но има и много които все още са означени само с номера. Тепърва предстои да бъдат идентифицирани.

След стотина метра излизаме на поляна с множество постройки. Тук се спираме и Джойс ни обяснява какво ще посетим. Това са:
- Храм на черепа ;
- Храм на Червената кралица ;
- Храм на йероглифите или гробницата на Пакал Велики ;
- Дворецът – най-голямата структура ;
- Групата на кръста (Храм на кръста , храм на листовидния кръст , храм на слънцето , храм XIV и XV );
- Северна група и игрище за пелота ;
- Археологически музей Паленке .

Първото място, което посещаваме – група от 4 пирамиди и 2 храма върху тях. Имената се слагат от археолозите, а неизучените обекти остават с номера.

Пред нас е една малка пирамида от групата, на върха на която има храм. На фасадата има гравиран череп, от който идва името: „Храмът на черепа“.

Някои от нас се втурнаха да се катерят директно по стълбите. Джойс, обаче, тръгна отдясно през джунглата и ни подкани да го последваме. Тръгнахме по някаква пътека и по пътя виждаме превзет от джунглата храм с 2 стаи и пирамида, която имала 8 храма, но която трудно се различава сред гъстата растителност.

Излизаме направо на върха на Храма на черепа откъм гърба на пирамидата. Спестихме катеренето нагоре по стъпалата. Тук отблизо се вижда черепът, на който е кръстен този храм.

В съседство веднага е пирамида XII-A с неясно предназначение:

Слизаме по стълбите внимателно, т.к. са леко влажни и хлъзгави. Насочваме се към входа на следващата пирамида – Гробницата на Червената кралица. Вътре Джойс ни разказва коя е тя и защо я наричат Червена.

Влизаме. Това са две отделни структури – отвън се вижда външната. Вътрешната се забелязва само отвътре. Червената кралица е единствената съпруга на Пакал, а нейното истинско име е Паяжина. Гробницата й е построена, а през 650 г. той изгражда и пирамида като външна черупка, която да я пази. При строежа се внася в гробницата и монолитен саркофаг. Тя умира през 667 г. и при полагането й в саркофага тялото е било боядисано с червена отровна боя – затова археолозите са я кръстили Червената кралица. През 1994 г. гробницата е била разпечатана от археолозите, а от вътре е излязъл отровен газ. 1300 г. в нея е имало живак и др. токсични материали, както и много видове бактерии. Целта е била всеки, който оскверни паметта на кралицата да бъде наказан.

Гробницата на Пакал/Храм на йероглифите
Същата техника на построяване и през същите години. Тази гробница просто е по-висока и е построена за 10 години със 70 000 т камъни. Храмът на йероглифите съдържа 3 плочи с размер 4х2 метра, на които има 620 йероглифа на маите от 400-683 г. с историята на династията на Пакал. 7 години след като е открит този храм, при неговото проучване, се установява, че от съседното помещение на върха на храма се слиза 27 метра надолу и там се намира гробницата на самия Пакал.

Влизането тук вече е забранено. По думите на Джойс, а той е влизал много пъти, там долу е много влажно и топло, а има и опасност от зарази. В същото време управата има опасения, че посещавайки се от много хора, криптата може да претърпи щети. За да видим как изглежда саркофагът на Пакал има направени две точни негови копия – едното порпуснахме да посетим в Археологическия музей в Мексико, но другото е тук, в местния музей, с който ще завършим накрая.

Всички гробници гледат на север към полярната звезда, където отивали благородниците след смъртта си – това бил центъра на Вселената според маите. Именно със север се свързва и червения цвят.

Излизаме и пресичаме поляната, за да се качим на стълбите на Двореца – на сянка. Тук се разполагаме и слушаме. Всеки си слуша по своему, а някои даже с гръб.

От тук първата група обекти от 4 пирамиди се вижда най-добре.

От дясно на ляво са – Храм на черепа, Пирамида XII-A, Гробницата на Червената кралица и Храм на йероглифите.

Изглед към Храма на йероглифите и отдясно на него гробницата на Червената кралица, в която влизахме. В близък план храмът на върха на пирамидата с 5-те входа и някакъв нарушител на забраната за преминаване.

Дворецът
Това е най-голямата структура в Паленке с размери на основата 97 х 73 метра.
Тук е вероятно живяло кралското семейство, коронясвани са новите владетели, посрещани са важни гости, представяни са важни пленници, извършвани са важни ритуали, стратегически сватби и въобще всичко важно касаещо управлението на кралството. Няма точни източници за предназначението на двореца – всичко това са предположения на археолозите.
Дворецът е строен от няколко владетели като началото е положено от Пакал, а неговите синове са продължили да изграждат нови функционалности на тази структура.

Целия дворец е строен върху повдигната основа, и до него се достига по стълби като при пирамидите.

По фасадата има фрески от 700 г.

Кулата в Двореца вероятно е някакъв вид слънчев календар.

Вътрешните дворове са имали различно пердназначение. Един от тях, дворът на воините, има фрески по стените с изобразени пленени по време на битка вождове на други племена.

Конструктивно инженерните решения на маите са били изключително издържани технически и математически. Устояли са на много природни катаклизми – тук често е имало земетресения. Правилно пресметнатите натоварвания върху арките ги прави много стабилни.

Къщите са били изградени от камък, в стените са оставяни и прозорци, а целия град е бил червено боядисан. Мебелите им са били от дърво.

Използвали са и тоалетни с канализация.

Цяла поредица от коридори и подземни проходи свързват отделните части на двореца.

Излизайки от подземията се отправяме към следващата група постройки. Преди това Джойс обясни наличието на укрепени брегове на реката.

Поради обилните валежи опасността река Отолум да подкопае основите е била сериозна. Затова архитектите на маите от Паленке са направили канал с каменни брегове, които да устояват на силата на водата и по този начин са контролирали и управлявали коритото й. Тук резервоари за вода не са правени поради целогодишното пълноводите на множеството реки в района.

Пътеката минава за кратко през джунглата...

Групата на кръста
Това е група от храмове, разположени във формата на кръст – всеки в точната посока на света. Построени са от Крал Сарпиенте Ягуар, син на Пакал, между 683 и 702 г.

Защо именно на кръста? Кръстът символизира посоките на света – север, изток, запад, юг. За маите този кръст е нещо като дърво на живота. За всяка посока те са имали асоциация за сезон, част от денонощието, един от 4-те цвята, които признават и най-накрая съответна фаза от живота на човека.

На изток е Храмът на листовидния кръст (асоциация с царевицата), свързан с датата на зимното слънцестояне – 21 декември.

На север е Храмът на кръста, който се асоцира с пролетното равноденствие (21 март) – тогава структурата на върха на пирамидата се осветява от слънцето по точно определен начин.

На запад е едно от най-атрактивните слънчеви съоръжения в Паленке – храмът на Слънцето. Всяка година по време на лятното слънцестояне, 21 юни, слънцето влиза по особено атрактивен начин в храма и това бежи началото на годината за маите. Тази година явлението е било между 9:20 и 9:30 сутринта.

Ефектът от изгрева на 21 юни, лятното слънцестояне, се осъществява точно на това място:

На юг, посоката на нощта и смъртта, се намира все още скрита от джунглата пирамида XIX. Тя е най-висока и все още непроучена, но е известно, че е гробницата на Сарпиенте Ягуар – строителя на тази удивителна група храмове.

Храмът на кръста
Качваме се на върха на Храма на кръста и отгоре се открива великолепна гледка – рай за фотографите.

Тези уникални съоръжения са построени с изключителна точност и познания за слънцето и неговото движение. Точността на маите е била ненадмината векове след тяхното изчезване като цивилизация.

В храма на върха има плочи с изображения, които се огряват от слънцето на 21 март в точно определен момент.

Ето пояснителния текст на входа на храма:
„... Вътре има слънчев панел, който служи за честване на важни събития, измежду които раждането (635 г.) и качването на трона (684 г.) на Крал Змия-Ягуар II. Владетелят се вижда от дясната страна на сцената, пред Пакал, неговия починал баща. И двамата участват в ритуал, който е фокусиран върху слъчев щит с изображение на ягуар. Централата сцена е подкрепе