Мексико – загадките на маите (Част 5)

Продължаваме разходката със Stas от Offroad-Bulgaria в Мексико. Ще разгледаме каньона „Сумидеро“ в щата Чиапас и интересни представители на местната флора и фауна.

На 22 ноември отново станахме рано. Този път заради трансфер до летище Бенито Хуарес в Мексико Сити и полет до Туксла Гутиерес. Авиокомпания AeroMexico ни транспортира като селскостопанска стока със самолет MD-80. Малко силно се изказвам, но какво да кажа като получих сокче с пакет прокиснали фъстъци по време на 90-минутния полет, а накрая пилотът така изсипа возилото на пистата, че то по чудо не се разпадна. Това не можа да развали настроението ми, а предполагам и на останалите.

В групата си имаме авиоинженер – Жоро от София. От него получаваме редовно богата информация за самолетите и техните плюсове и минуси. Може би затова винаги искаше място близо до аварийния изход и прозореца. Понякога настояването му не ми действаше особено окуражително. Този път успя да се уреди с бленуваното място и по време на полета беше спокоен и доволен. Ако самолетите нямаха прозорци сигурно Жоро нямаше да лети.

В 12:50 кацнахме някакси на малкото провинциално летище и слава богу без щети. Интересното е, че даже и подобни летища в Мексико ползват „ръкави“ за достъп до самолета.

С дежурната табелка ни посрещна вторият ни екскурзовод в Мексико – Антонио, който помоли да го наричаме Джойс още докато се запознавахме. И двамата с шофьора Рамон се оказаха изключително симпатични хора и отлични професионалисти – всеки в своята област. Тяхната задача бе да ни покажат всичко останало от програмата ни чак до Канкун.

Качихме се на бусчето и за мое разочарование (или не) се отправихме директно към каньона „Сумидеро“. Въобще не влязохме в гр. Туксла Гутиерес – нямаше го по програма. Вероятно така беше по-добре, т.к. и без това времето беше разчетено съвсем точно.

По пътя към малкото пристанище с моторни лодки за туристи, Джойс обясни откъде идва името Сумидеро (El Sumidero) – това е испанската дума за „сифон“. Река Грихалва (Rio Grijalva) извира някъде от джунглите на Гватемала и се влива в Мексиканския залив. От съвсем малко поточе, в района на Туксла Гутиерес, тя достига максимална ширина от 400 м и максимална дълбочина 200 м именно минавайки през каньона Сумидеро. Малко след града реката изведнъж изчезва сред скалите като се наблюдава именно ефекта на сифона. Затова и каньона е кръстен именно така. През 1980 г. мексиканското правителство строи водноелектрическа централа, която напълно скрива ефекта на сифона. През същата година мястото е прието за Национален парк и поставено под закрилата на правителството заради многообразието си от животински и растителни видове, както и интересните скални и речни образувания.

На паркинга продаваха шапки – сомбрерос! Джойс изрично ни беше предупредил, че духа вятър и пече слънце и да си носим шапки. Наталия повлече крак на тема шапки...

Докато с Вальо, който нямаше никаква шапка, се пазаряхме за една и я свалихме от 100 на 50 песос, аз се замислих, че мойта обикновена с козирка ще излети прекалено лесно от вятъра. Айде, речено и сторено – уредих се и аз с едно сомбреро с връзка на вече наготово спазарена цена.

Сложихме си спасителни жилетки с крещящ оранжев цвят, които ни превърнаха в униформена маса туристи и се качихме на лодката, която ни събра съвсем точно. Нямаше нито едно свободно място. Разпределиха ни по тежест – сериозните мъже отпред, дамите отзад. Аз се паднах някъде по средата, даже по-скоро малко по-назад.

Тръгнахме! Още от първата секунда ни духна вятъра. Добре, че беше топло. Няма как да се сдържа да не ви покажа и нашия „капитан на кораба“ – един масивен и много усмихнат мексиканец. Мачото се снима гордо точно зад новата шапка на Наталия.

Време е да обърна внимание и на природата. В интерес на истината не изглеждаше толкова живописно в началото, но буквално след 5 минути покрай нас се занизаха едни красиви скали с вертикалнорастящи по тях кактуси.

И поглед напред - водата изглежда направо кална.

Не след дълго нашият мачо-капитан, който се оказа изключително опитен, намали рязко скоростта на лодката и отби вдясно до брега. Отстрани бяха кацнали ято чапли – бели и черни. Много красиви птици.

Вальо понякога, рядко де, успяваше да разбере, че говорим за него и си сваляше слушалката на MP3 плейъра от ухото, за да чуе.

Готина шапка, нали? Почти колкото моята!

Отново спряхме встрани – този път да видим ято черни лешояди.

Продължаваме напред и виждаме в далечината група скали – точно това е каньонът. Трите скали в точно това разположение са символ на щата Чиапас и са основа на герба му. Най-висок е средния – 1000 м. Имаше някаква легенда за девойки, които се хвърляли от върха, но така и не я запомних.

Разминавахме се от време на време и с други лодки, подобни на нашата:

От тук започна да става и доста по-интересно. Изведнъж слънцето се скри зад скалите и стана прохладно. В същото време нашия мачо зорко следеше брега и се оглеждаше. Разбрах защо. Всъщност човекът търсеше за нас различни диви животни. Каза, че ако имаме късмет ще видим крокодили и маймуни.

Късметът с крокодилите ни споходи почти веднага. Рязко спиране встрани и ... трябва да се загледаш, за да го различиш от камъните около него...

Приближихме се на около 3-4 метра с лодката, което ми дава възможност да снимам отблизо.

И... Пепа го уплаши! Всъщност не съм сигурен дали го уплаши или го привлече прясната мръвка от България, но се потопи и тръгна към лодката.

Не знам защо вида на тези мили животни провокира въпрос от Бисер дали имаме право да изнасяме крокодилска кожа от страната... Впоследствие Джойс го разочарова и му каза, че във вид на изделия няма проблем, но във вид на кожа – абсурд. Крокодилите тук са защитени от закона и убиването им води до сериозни санкции. Естествено както и всички останали животни в резервата. Явно камината на Бисер засега ще си остане без аксесоар от кайман.

Следващото животно, попаднало под зоркото око на мексиканския ни водач – игуана.

Следва истинско находище на каймани. Този път ги забелязах и аз отдалеч.

От време на време в джунглата отстрани се забелязваше едно много интересно дърво – без листа, но със златист цвят на кората. Много ми стана интересно какво е, но нямаше кого да попитам, а и да ми беше отговорил нашия мачо, едва ли щях да разбера местното наименование.

Стигнахме до най-фрапиращото място в реката:

Да! Боклуци! Огромно количество плуващи боклуци! Вярно, че повечето бяха клони и клечки, но не беше никак малък дела на найлоновите торбички и пластмасови бутилки. Веднага изстреляхме въпроса към местния мачо – оказва се, че това е голям екологичен проблем на този национален парк. Всичките тези боклуци са довлечени от обилните дъждове през август и септември. Когато в градовете се изхвърлят боклуци извън кофите и контейнерите, всичко се отнася от поройните дъждове и отива на най-неподходящото място! Борбата със замърсяването е безмилостна. Лодката ни си проби бавно път през сметището.

След малко намалихме, за да видим и два пеликана, кротко кацнали на дърво над реката.

Крайната точка на разходката е скалния феномен, наречен „Коледно дърво“. Някъде по средата на скалата има пробив и от там се излива вода във вид на водопад. Водата съответно мокри скалата и я облагородява – на нея растат различни видове цветя и мъхове, които придават изключителен вид на т.нар. дърво.

Приближаваме се съвсем близо и заставайки отдолу върху нас започват да падат финни пръски, действащи като освежителен душ. Колебаейки се за здравето на фотоапарата, все пак решавам да снимам. Ето малко повече снимки, за да разгледате това, което видяхме ние.

Тръгваме си обратно. Наближавайки района на замърсяването ми капитана ми показа лодката за балиране на боклуците. Значи все пак има начин да се коригира грозната гледка...

По едно време зоркия поглед на мехиканото забеляза на едно дърво две малки маймуни. За съжаление бяха достатъчно далеч, за да не мога да ги снимам нормално. Все пак извадихме късмета да видим и маймуни, които си играеха по клоните като се люлееха. Бяха дребни и черни – нямам представа от кой вид точно.

Отпред наближихме моста над каньона, по който минава пътят Туксла Гутиерес – Сан Кристобал.

Айде, на водата... Нищо че е леко мръсна и в нея плуват каймани! Важното е са се изкъпем!

Групата моряци със свалени сомбрерос (вятърът все пак победи), приближават пристана за края на обиколката.

Разходката продължи 2 часа и 20 минути и изминахме почти 60 км. Максималната скорост на лодката достигна 67 км/ч. Средно се движихме с около 40 км/ч. Доста снимки правих в движение, но не всички се получаваха читави.

След като групата прегладня страхотно, чувство засилено от разходката на чист въздух в каньона, предложението на Джойс да хапнем в типичен мексикански ресторант в селцето Чиапа де Корсо (Chiapa de Corzo) на 4 км от мястото, на което се намираме, бе прието с пълно единодушие.

Автобусчето ни влезе в Чиапа и хвана по едни малки улички, изглеждащи много красиво не толкова с архитектура, колкото с цветовете си.

Спряхме пред една от къщите, която се оказа ресторант Jardines de Chiapa. Както се вижда, бяхме в отлично настроение.

Ресторантът отвън изглеждаше като нормална къща, а отвътре имаше простор и даже градина в средата.

Поръчахме си храна на много прилични цени – супите бяха по 39 песос, основното между 50 и 110 песос, а бирата беше два вида – по 26 и по 35 песос. Припомням, че 1 песо = 0,12 лв. Не ми се седеше просто ей така на масата и докато чакам храната се изнизах навън да огледам уличките около ресторанта. Много приятно местенце се оказа. Чисто, поддържано, да ти е кеф да се шляеш!

Прибрах се 5 минути преди да дойде храната. Всички се захванахме с усърдие за приборите и въпреки това, докато се нахраним се стъмни. В Мексико през този сезон се стъмва рано.

Междувременно в ресторанта приготвиха лекарство за Венци , който имаше проблеми със стомаха и корема от предните няколко дни. Явно не му понасяше много местната кухня. Смесиха следното: една кока кола + един зелен лимон + една супена лъжица царевично брашно. Този бъркоч му реши проблемите и през следващите дни човекът живна и си изкара остатъка от програмата с удоволствието, което изпитват здравите хора.

Излизаме от ресторанта и аз отскачам за 2 минути с фотоапарата до площадчето на селото.

Докато пътувахме с автобуса, Джойс използваше времето, за да ни разказва. Сега ще дам малко суха информация за щата Чиапас (Chiapas), в който щяхме да прекараме следващите няколко дни. Площ 75 000 кв.км (около 70% от България). 4 млн. жители, 54% са жените, 40% са мъжете и 6% ... гейове – казано с усмивка. В Мексико браковете между хора от един и същ пол са разрешени, както и осиновяването на деца. Даже има данни от древността за владетели с обратни наклонности.

В Чиапас има 23 града, които дават подслон на 40% индианци от племето „мая“. Тези индианци живеят в планините (около 60% от територията) и в джунглата. Името на щата Чиапас идва от подправката Chia като името означава „Земята на чия“.

Общо един час пътуване и влязохме в Сан Кристобал де лас Касас. Хотелът ни тук беше съвсем в центъра на градчето, категория 5* и изпълнен в традиционен стил.

Улицата на хотела:

Самият хотел:

Имахме си всички удобства в стаите, вкл. безплатен интернет – като навсякъде в Мексико. Оказа се впоследствие, че не всички стаи хващат сигнал на WIFI, но аз имах късмет и този път.

Аз лично реших, че ще използвам вечерта за разходка по улиците. Сториха ми се доста оживени и интересни, така че след експедитивно настаняване се изнесох навън за вечерна разходка. Джойс беше казал, че улиците на Сан Кристобал са абсолютно безопасни и няма от какво да се притесняваме, така че да се разхождаме на воля. Така и направих. Няколко часа запознаване с района и малко снимки... Това е резултатът.

Най накрая влязох е едно магазинче за антики и си излязох с една рисунка. Това ми беше първата покупка в Мексико. Първата, която правя за вкъщи.

Прибрах се в стаята, седнах да пиша и съм заспал... Никакъв спомен!

*    *    *

Следва...