Добре дошли в Неапол, Испания

Не знам за вас, но аз мисля, че откакто изчезнаха телефонните указатели, пътеписите убедително заеха първото място на най-скучните неща за четене. Обикновено в тях разни хора разказват с твърде много думи къде са били, какво са правили и колко страхотно са си изкарали, докато вие вероятно сте били в кухнята или в офиса. Единствената интересна част за читателите е коментарната секция, където могат да обяснят, че и те вече са били там, видели са всичко това и дори малко повече.

Редовете по-долу няма как да са много по-различни. Единственото особено в тях е, че няма да пеят канцонети за красиви туристически забележителности. Още по-малко ще призовават любезния читател да види Неапол и да умре. Напротив, той ще бъде хванат за ръка и поведен към най-бедния и отруден квартал на града – Испанския. И ако не се дърпа много и не се стряска лесно - може би, ще му хареса.

Quartieri Spagnoli, както го наричат местните, се появява официално на картата през 1536 г. По нареждане на Дон Педро де Толедо там са построени казарми, в които са настанени испански войници. Тяхна задача е да потушават евентуални бунтове от страна на не толкова миролюбивите неаполитанци, които в продължение на два века ще останат под управлението на испанските вицекрале. По-късно кварталът се превръща в дом за работници от пристанището, проститутки, бездомници, бежанци, емигранти и за най-ниско платените служители на Камората. Независимо от това, той и до днес е разчертан като военен гарнизон със стройна решетка от пресичащи се перпендикулярно улици. С това, обаче, започва и приключва почти всичко, свързано с реда и дисциплината тук.

Няма политическа коректност на света, която би могла да прикрие факта, че в испанския квартал е не просто мръсно – тук е чудовищно мръсно. Ако купчините с боклук имаха имена, то неаполските щяха да се наричат Гаргантюа. Стара покъщнина, кухненски отпадъци, счупени мебели, дюшеци, вар, гнили зеленчуци, парцали, захвърлени, непотребни вече вещи – всичко се изсипва на улицата. Ако си мислите, че площадката на етажа ви е в окаяно състояние, достатъчни са ви няколко бързи тегела из Quartieri Spagnoli, за да отидете и разцелувате съседите си горещо и с благодарност. Боклукът, така или иначе, е част от емблемата на Неапол, а в Испанския квартал той достига съвсем буквално неподозирани висоти.

Но както често се случва в живота - всичко най-мръсно съжителства с всичко най-чисто. Затова и тук, над целия този депресиращ боклучарник, весело се ветрее най-шареното пране на света. Не мога да си представя, че някой, дори и при добро желание, би имал херкулесовите възможности да изглади тези километри пране. Струва ми се, че просторите съвсем практично се използват вместо гардероби – пере се, суши се, носи се и пак се пере... никога нищо не се прибира. Нищо не остава скрито-покрито. Всичкото бельо е на показ. И ако в Брюксел призовават за пълна прозрачност, то в Неапол отдавна са ги изпреварили с едни гърди и поне едни гащи напред.

Хората тук не просто не се притесняват да изложат на показ това, което ние треперим да не видят комшиите. Те живеят постоянно като на сцена. От публиката ги дели само някой преметнат на въжето чаршаф, който се спуска като театрална завеса. Всеки, който минава по улицата може да погледне в дома им. А той в повечето случаи се състои от една единствена стая, която е и кухня, и трапезария, и спалня, и детска. Вратата е малка и почти винаги отворена, за да влиза въздух, но и погледът на всеки случаен минувач. Масата, леглото, печката и телевизорът са неизменните атрибути в нея. Понякога гастролират детски креватчета, стари салонни бюфети, силно ретуширани снимки на Вишну, Исус или Диего Марадона – кой на какъвто бог се кланя. Няма място за домашни любимци освен папагалчета и канарчета. Техните клетки са може би единственото непрактично нещо, което интериорът позволява. На по високите етажи, по фасадите отвън, са закачени разноцветни пластмасови кофи. При липсата на асансьор, с тях се качват покупките и всичко по-тежко.

Пред всяка врата е спряна семейната Веспа. През деня тя се използва като семеен автомобил, на който често се вози малко четиричленно домакинство. Вечер се паркира и превръща в пейка, на която се събират и играят децата. Пак там се случват и всякакви ухажвания или малки битови скандали, при които някой може и да подпали моторетката (както искате го разбирайте). Момченцата в квартала подкарват мотопед на възрастта, на която в София бабите им ги държат за ръка, за да пресекат улицата. Момиченцата започват да избират мотоциклетни каски още преди да са се научили да четат. Колелото тук не е открито. При тези стръмни улици, това едва ли ще се случи скоро.

Има нещо в Испанския квартал, което носи още духа на средновековния град – и това не се дължи само миризмата на полужива риба в кофите пред рибарниците. Тук улиците са пълни с шум, с деца, с малки магазинчета, дюкяни и работилници. Тук младежите все още ходят на бръснар, а той, от своя страна, все още ги бръсне с бръснач. Шивачите изнасят шевните си машини почти на тротоара, а жените им вътре кърпят на ръка. Зеленчукопродавачите подвикват на минувачите, докато децата им чистят дръжките на докарания пресен лапад. По тези места все още не обичат наемния труд и мислят, че няма по-добър бизнес от семейния. Кръвта е не само по-силна, но и по-евтина.

Точно толкова евтино и силно е и прочутото неаполитанско кафе. Местните жители са убедени, че няма друго като него и това се дължи на специфичните качества на водата. В Quartieri Spagnoli чашка еспресо в компанията на корнето (италианския братовчед на френския кроасан) струва едно евро. За същото нещо в елегантните хотели на остров Капри се плаща близо десет пъти повече.

Все пак най-омайното нещо за хапване в Неапол си остава пицата. Тя е класически пример за привидна простота - нещо като прическата „парижки вятър“ или като английския тип градина. И тук ефектът на семплост и непретенциозност е плод всъщност на много труд, вдъхновение и професионализъм. Тестото за Пица Неаполитана се подготвя два дни, тъй като изисква много повече от обичайното време за втасване. Изпичането става за около минута две - задължително в пещ на дървени въглища при температура от 485 С градуса - абсолютно непосилна за домашна фурна. Именно така се получава характерната обгоряла коричка и течна среда. Съществуват разписани строги стандарти от Associazione Verace Pizza Napoletana, които определят вида брашно и мая, които могат да се използват, както и технологията за замесване. Допускат се само две разновидности на плънката – Маринара (с домати, зехтин, риган и чесън) и Маргарита (с домати, зехтин, моцарела и босилек).

На няколко крачки от Испанския квартал, в бохемския район Chiaia, се намира пицарията Brandi, която се слави като родилен дом на пица Маргарита. Там през 1889 г. работил Рафаело Еспозито, който трябвало да подготви пица за посещението на крал Умберто Първи и кралица Маргарита Савойска. Кралицата обичала пица с цветовете на италианското (или българското) знаме – зелено, бяло и червено. Еспозито изпекъл най-известната в света днес пица и я нарекъл Маргарита в нейна чест.

От пицата в Неапол се очаква не само да е вкусна, семпла и току що изпечена, но задължително и да е евтина. Пицария „ Да Микеле“, която е номер едно в Неапол в почти всички класации, е превърнала ниската цена и интериорът в стил „заводска столова“ в печеливша маркетингова стратегия. Там няма меню, защото не се предлага нищо друго освен Маринара и Маргарита. Сервира се направо върху голите плотове на масата. Стените са облицовани с плочки като в обществена баня. Прозорците се малки и приличат по-скоро на отдушници. Но въпреки това, отвън се чака с часове и се раздават номера, за да се влезе на обяд, а стените са обсипани със снимки на знаменитости, които са посетили мястото.

В придобилата световна популярност книга „Яж, моли се, обичай“, авторката Елизабет Гилберт разказва подробно за срещата си с пицата на Микеле. „Казаха ми непременно да я опитам, защото това е най-добрата пица в Неапол. А в Неапол правят най-добрата пица в Италия. А в Италия правят най-добрата пица на света. Почти ми прималя като си помислих, че може би ще опитам най-добрата пица на земята... И наистина, тази, която ми донесоха, толкова ми хареса, че направо се влюбих в нея... И в моя делириум почти ми се стори, че и тя също ме заобича и изведнъж се озовах в романтична връзка с пица.“

В туристическите справочници често отбелязват, че Испанският квартал трябва да се избягва от съображения за сигурност. Това, разбира се, е една прекрасна илюстрация на правилото, че няма лоша реклама. Нима някой би пропуснал приятния гъдел да се почувства поне за малко герой във филм на Фелини - може би второстепенен герой, но все пак в кадър? Нима има жена, която би устояла на изкушението да се поразтъпче и разкърши из пазарите с надеждата, че поне малко напомня великата неаполитанка София Вилани Шиколоне?

Разходката в квартала предлага на дамите екстри, които те трудно биха намерили другаде. Например, дори при моя твърде безличен среден ръст се оказва, че винаги леко стърча над повечето минувачи. Като се замисля – на пръсти се броят моментите, в които съм се усещала така източена, височка и дългокрака. Естествено почти на всяка пресечка се разминавам с някаква версия на приятно застаряващия Ерос Рамацоти – винаги с тъмни очила, лек загар и неизменно обърната нагоре яка на ризата. Но най-хубавото нещо е паркирането. Уличките са толкова тесни и така препълнени с боклук, че е абсолютно наложително завоите да се взимат с по няколко маневри и да се спира на почти минусово разстояние от стените на къщите. Затова почти всяко колче на тротоара е бутнато, всеки калник – надраскан и огънат, и всеки стърчащ ъгъл на стъпало – отнесен. На този фон моите шофьорски умения правят овчарски скок в собствените ми очи.

Разбира се, би било крайно тенденциозно и несправедливо, ако представата за Неапол се сведе до ожулените, мръсни и шумни обятия на Quartieri Spagnoli. Така или иначе, той си остава градът на операта, на елегантните винени барове и бутиците с инфарктни за съпрузите цени. Тук средновековните дворци гледат отвисоко преминаващите круизни кораби, които приличат на средни по размер жилищни блокове от Младост 3 – от онези, санираните все пак. В Неапол е богохулно да не влезеш в Националния археологически музей. Глупаво е да не се почувстваш смутен, и дори леко унизен от красотата на поне една от античните статуи или фрески от Помпей. Също толкова неразумно е да се пропусне пътуване с метрото. Много от неговите станции са проектирани като неизбежен челен удар с модерното изкуство. Всичко това също е Неапол.

Но тези редове не са за мраморното великолепие на една рухнала империя. Нито за изкушенията на една съвременна метрополия. Те са за онази старомодна човешка близост, която в някои популации все още не е напълно изчезнал вид. Те са за запазената радост и непосредственост в общуването ... и за усещането, че за добро или за лошо - никога не си сам на този свят.

Няма друго място в града, където хората така настойчиво да изразяват обичта си един към друг. Трудно ще намерите сграда без поне едно „Обичам те“, изписано на нея от някоя влюбена ръка.

Няма футболен мач, който да бъде гледан само от един чифт очи и с една бутилка бира. Телевизорите на улицата са олтарите, пред които се събират всички вечер и се молят със страх и със страст за победа... Когато стане време за вечеря, никой не си отнася храната пред компютъра в стаята просто, защото стаята е една. И по необходимост всички вечерят заедно, събрани в центъра около маса, която обикновено е несъразмерно голяма за помещението. На нея се работи, яде се, водят се спорове, пишат се домашни, къпят се бебета. Вероятно се правят и други неща, за които ще оставим любезният читател сам да се досети.

Както навсякъде в Италия, така и тук, упованието в Бога е преляло от църквите и се е изсипало в множество параклиси и иконостаси по улиците. Това, което е по-различно в Испанския квартал, е техният затрогващо домашен вид. Иконите на Исус и на Светата Дева са заобиколени от множество снимки на починали вече, но скъпи за семейството хора. До тях са наредени различни свидетелства за техния отминал живот, любими предмети, пластмасови цветя, свещи и неонови лампички. Не са забравени и традиционните амулети във формата на червени люти чушки - cornicello. В случай, че Христос се разсее, те са спасителният вариант Б, който пази дома от зло и дарява плодородие. Да, има откровен кич, но има и една интимност във връзката с божественото, която й придава много по-човешки характер – далеч по-утешителен, отколкото метафизичен.

Самите хора също започват от своя страна да поемат по съвместителство някои мистични функции. Изповядването не се случва непременно в тайнствения полумрак на църквата. За тази работа са предвидени малките прозорчета, залепени до всяка входна врата. На тях винаги има някой, който те очаква да спреш и разкажеш всичко, което те радва или тревожи този ден. След това то ще бъде надлежно обсъдено и оценено. При необходимост ще се съберат още съседи и познати, които да изразят мнение. Някои биха нарекли това занимание банално комшийско одумване. Ние го наричаме социална мрежа – от тези, които те пазят в трудни моменти да не паднеш твърде лошо духом.


Защото дори под слънцето на Неапол животът не винаги е слънчев. Бедните жители на Quartieri Spagnoli имат същите проблеми като хората от елегантния съседен квартал Vomero. С едно малко допълнение – нямат пари. И затова боклуците са повече, а училищата по-малко, дилърите на дрога повече, а лекарските кабинети по-малко, кражбите, незаконната проституция и безработицата повече, а социалните помощи по-малко.


Испанският квартал със сигурност не е някакво капсулирано идилично място, в което животът тече с умилителната семплост на турски сериал. Макар в последните години той да не е така изолиран от останалата част на града, качеството на живот тук е стряскащо по-ниско, отколкото където и да е другаде. Но пък има деца, много деца – усмихнати, палави, общителни и любопитни. Тези деца израстват на улицата, а не пред компютъра. Те не мислят, че имат по няколко живота като в игра на Тетрис. Знаят, че имат само един. Тези деца нямат време за губене. И нямат мечти. Имат планове.

A ти, любезни читателю, ти какво имаш?